Разкошът на китайската фантастика

След дълго чакане от страна на читателите, китайският феномен на фантастиката “Трите тела” вече излезе на български език.

 Авторът Лиу Цъсин е носител на редица престижни литературни отличия и рекордьор по получени награди “Галактика”. Днес се наслаждаваме на откъс от първа част от трилогията “Трите тела” и нямаме търпение да прочетем целия роман.

Разказът на Уей Чън 

Аз си падам голям мързел. Още от малък. В пансиона никога не си миех съдовете, не си оправях леглото, нищо не ме интересуваше, не ми се учеше, даже не ми се излизаше, реех се из живота без посока. Обаче бях наясно, че притежавам необичайни умения, например, ако ми начертаеш права, мога да отбележа точно къде е златното сечение. Съучениците ми казваха, че съм роден за дърводелец, но аз чувствах, че ме бива за нещо повече, имах някаква особена интуиция за числа и форми. Всъщност бележките ми по математика бяха също толкова трагични, колкото по всички останали предмети. Мързеше ме да развивам решенията на задачите, на контролните направо пишех крайния резултат и в осемдесет-деветдесет процента от случаите уцелвах, само дето без решенията не получавах много точки.

В единайсети клас ме забеляза учителят по математика. По онова време много от училищните преподаватели бяха скрити гении, понеже през Културната революция талантливите учени в крайна сметка се озоваваха в средните училища. Този беше точно такъв. Един ден ме задържа след часовете, надраска десетина числови редици на дъската и ме накара да напиша формули за сумите им. Написах набързо за част от тях, в общи линии все верни, а останалите от пръв поглед разпознах, че са разходящи. Учителят извади една книга, "Избрани случаи на Шерлок Холмс“, и отгърна на един от романите, май "Етюд в червено“, в който има горе-долу следната сцена: Уотсън посочва един скромно облечен човек с писмо в ръка и Холмс му казва "Имате предвид флотския сержант в оставка, нали?“, Уотсън е удивен как Холмс е стигнал до това заключение, самият Холмс също не е наясно и чак след дълго мислене обяснява, че го е извел дедуктивно въз основа на външния вид и поведението на човека. Холмс казва, че в това няма нищо чудно, по същия начин човек трудно може да обясни как точно заключава, че две плюс две прави четири.
Учителят затвори книгата и ми каза: "И при теб е така. Решенията ти идват светкавично и инстинктивно, затова не можеш да ги осъзнаеш“. После ме попита: "Какво чувстваш, когато видиш редица числа? Питам за усещанията ти“. Отговорих му, че за мен всяка група числа е триизмерна фигура. Разбира се, не мога да кажа кое число каква точно фигура е, но действително ми се явяват така. Учителят ме попита: "А когато гледаш геометрични фигури?“. Тогава е обратното – надълбоко в мозъка ми няма фигури, а цифри, както когато доближиш очи до снимка във вестник, вече не виждаш изображението, а само точки. (Разбира се, сега вестниците не са такива.)


Учителят ми каза, че наистина имам математическа дарба, само че... само че... Още много пъти каза "само че“, докато обикаляше из стаята, все едно се чудеше какво да ме прави. "Само че такива като теб не ценят дарбата си“, изрече накрая, после още дълго мисли и накрая май се отказа. "Вземи се запиши на регионалното състезание по математика другия месец. Няма да те подготвям, с човек като тебе това би било само губивреме, но ти напомням да изписваш и решенията.“ И така тръгнах на състезания, от регионалното, та чак до международната олимпиада в Будапеща, все шампион. Като се върнах, ме приеха без изпит в математическия факултет на един от първокласните университети...

Втръсна ли ви от моето дърдорене? Всъщност всичко това е необходимо, за да разберете другото. Учителят по математика беше прав. Аз изобщо не се ценях. През всичките години в университета само си клатех краката и при все това изкарах докторска степен. И когато стана време да се включа в обществения живот, осъзнах, че чисто и просто за нищо не ставам, не ме биваше в нищо друго освен в математиката, сложните човешки взаимоотношения ме караха да изпадам в състояние на полусън, всеки опит да се впиша някъде завършваше трагично. В някакъв момент се върнах в университета като преподавател, ама и там нищо не се получи, изобщо не ме биваше да влагам старание в преподаването, примерно напиша на дъската "лесно доказуемо“, а студентите сума време умуват над задачата. По някое време въведоха системата за отстраняване на учителите с най-лошо представяне и тогава останах и без часовете в университета. На този етап вече ми беше писнало от всичко, стегнах си багажа и се забих в един манастир дълбоко в планината.

А, не, не съм се помонашвал, и за това ме мързеше, просто исках да поживея на някое тихо място. Игуменът беше стар приятел на баща ми, изключително учен човек, който на стари години беше приел будизма. Според баща ми човек с толкова извисен ум няма друг път пред себе си. Когато ме прие в манастира, аз му казах, че искам просто да изкарам остатъка от живота си тихо и безметежно, и толкоз, а той ми отговори, че там изобщо не било тихо, понеже манастирът се намирал в туристически район и го посещавали многобройни тълпи. "И дълбоко в града можеш да намериш тишина и безметежност, стига само да постигнеш празнота.“ Викам му: "По-празен от това просто не знам накъде, славата и парите хич не ме вълнуват, даже монасите ти са по-суетни от мене“, а той поклати глава: "Празнотата не е тъждествена с нищото. Празнотата представлява съществуване, с което изпълваш себе си“. Тези думи вече ме накараха да се замисля. Впоследствие осъзнах, че това изобщо не е будистка идея, по-скоро приличаше на съвременна физична теория. Игуменът каза, че няма да разисква будизма с мен, и изтъкна същата причина като учителя по математика: с човек като мене това би било напълно безполезно.

Първата нощ в манастира не ме хващаше сън. Изобщо не бях предполагал, че този остров насред светската суета ще се окаже толкова неуютен. Завивките бяха влажни от планинската мъгла, а леглото беше твърдо като камък. За да се приспя, опитах, както беше казал игуменът, да изпълня себе си с празнота.

Първата празнота, която създадох в ума си, беше безкраен космос, в който нямаше абсолютно нищо, дори светлина. Много скоро обаче осъзнах, че тази съвсем пуста вселена не само че по никакъв начин не ме успокоява, а и ме изпълва с едно особено безпокойство, с желанието на падналия във водата да се хване за нещо. Затова създадох едно кълбо. Неголямо, масивно кълбо в безкрайното празно пространство. Само че и така не се почувствах по-добре. То висеше по средата на празнотата (в едно безкрайно празно пространство всяко място е "средата“), неповлияно от нищо и невлияещо на нищо във вселената, само си висеше там – непроменливо, във вечен и пълен покой. Ето ти едно много подходящо описание на смъртта. Така че създадох още едно кълбо, със същите размер и маса като първото. И двете имаха стопроцентови отражателни повърхности, всяка от които отразяваше единственото друго съществуване във вселената. Но и това не подобри много нещата. Ако кълбата нямаха първоначално задвижване, тоест побутване от моя страна, те щяха да се привлекат едно друго с гравитационните си сили, след което пак щяха да увиснат неподвижни в пространството. Още един символ на смъртта. Ако пък се задвижат, без да се блъснат, пак заради гравитационните сили ще започнат да обикалят едно около друго и независимо какво е било засилването, това обикаляне в крайна сметка ще стане циклично и пак непроменливо. Вечен танц на смъртта.  Затова внесох и трето кълбо, при което ситуацията претърпя смайваща промяна. Вече споменах, че всички фигури се цифровизират дълбоко в ума ми. Досегашните три вселени – без кълба, с едно кълбо и с две кълба – ми се явяваха като един или най-много два-три реда уравнения, като няколко оскъдни дървесни листа в късна есен. Третото кълбо обаче сложи финалния щрих на празнотата. Вселената мигом се оживи и усложни. Трите първоначално задвижени кълба се завъртяха едно около друго в сложни и сякаш никога неповтарящи се движения. Уравненията, които ги описваха, се сипеха като безкраен порой. И така заспах. В съня ми трите кълба не спираха своя произволен и хаотичен танц. Всъщност дълбоко в ума ми танцът притежаваше ритъм, просто един цикъл беше безкрайно дълъг. Това ме заплени. Исках да опиша този цикъл, било то частично или цялостно.

На следващия ден в главата ми бяха само трите кълба, които танцуваха в празнотата. Мисълта ми заработи на пълни обороти както никога досега, чак монасите взеха да питат игумена дали нещо не съм изперкал, а той само се усмихваше и казваше: "Нищо му няма, просто е открил празнотата“. Да, бях открил празнотата и сега можех да се оттегля в града. Дори насред шума на тълпите вътре в себе си щях да съм безмерно спокоен. За пръв път изпитвах радост от математиката. Физичните принципи в задачата за трите тела са съвсем прости. Всъщност това си е математическа задача. В този миг се чувствах като човек, който е прекарал половината си живот по проститутки и изведнъж е познал любовта. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт