Тед Хюз за Силвия Плат: Аз ѝ принадлежах

"Ти го каза“ на Кони Палмен разказва вълнуващата любовна история между Силвия Плат и Тед Хюз – една от най-романтичните и драматични двойки в света на литературата. Заглавието е препратка към отговора на Исус ха въпроса на Юда "Да не съм аз, Рави?“ След самоубийството на Плат във феминистките среди съпругът й става синоним на злодей, предател и заложник на мита около нея. 

Ако в деня на нашата среща се бях вслушал в това, което звездите не ми нашепваха, а с пълна сила крещяха по мой адрес, трябваше да се заключа в стаята си, да не отида на премиерата на първия – и както се оказа, последен – брой на списанието ни за поезия и никога нямаше да я срещна; или може би щях да я срещна, но в друг час, без знак от небето, че ме очаква катастрофална среща, взривоопасен сблъсък на астрални енергии, който щеше да промени живота ми завинаги. 

Аз съм един скептичен гадател – не вярвах докрай на тези неща. 

И отидох.

Беше претъпкано, шумно и задимено като в ада. Тя се появи – дългокрака богиня сред надъханите с екзистенциализъм мъже в пуловери с поло яка и добре познатите ми бледолики английски жени. В университета славата ѝ бързо се носеше; досещах се коя бе тя – екстравагантната американка, публикувала вече няколко творби. 

Пред погледа ми се извиси едра и бляскава, сякаш изваяна жена, едно видение от обетованата земя. Докоснех ли идеално гладката ѝ като мрамор кожа, щях да се пренеса отвъд Атлантическия океан в света на американската литература. Приличаше на холивудска актриса – с кръгло, подобно на месечина лице и с матова сатенена кожа. Седефена усмивка, бели като на акула зъби, които проблясваха между оцветените в тъмночервено сочни устни, с вълниста, сияйна като слънце руса коса; всичко в нея, издаващо непокорство и необузданост, беше овладяно в силно пристегната в талията рокля в червено и черно – цветовете на Скорпиона. Танцуваше с най-добрия ми приятел, Лукас, и то някак предизвикателно, без свян, привидно в транс, но всъщност съвсем съзнателно желаеше да съм свидетел на този танц на ухажването. В краткото затишие, когато музиката наоколо замира и природата затаява дъх, за да събере сили за опустошителен ураган, тя – моята замаяна от алкохола богиня – пристъпи, полюшвайки се леко, към мен, с трескави от любовен нагон тъмнокафяви очи. 

Тръгнах към нея, назовах я по име. 

Казах:

– Силвия.

Изненадана, че съм я познал, тя трябваше да вика колкото ѝ глас държи, за да успее да надмогне врявата от възпламеняващия джаз и гръмогласните мъже – крещеше и като една лаеща Хеката ме засипваше с моите собствени изречения, с цели строфи от стихотворенията ми, които току-що бе прочела в списанието ни, провикна се:

– Аз го направих, аз.

Около нея витаеше сладникавият изкуствен аромат на лилии и пролетни цветове, но когато я хванах и я отведох от дансинга, вдишах истинския ѝ мирис, остър като от мускус и сладко-кисел като от потта на похотлива сърна. С отпечатъка от зъбите ѝ по бузата ми потънах в нощта сякаш дамгосан.

Беше 25 февруари 1956-а.

Аз ѝ принадлежах.