Андре Мороа и тайните на любовта

Когато Непознатата носи името на всяка жена, а любовта е повече от отговорност.

Андре Мороа и неговите "Писма до Непознатата" са всичко онова, което жените имат нужда да знаят. И не само. С невероятно чувство за хумор и примери от най-добрите. Фино, елегантно поднасяне на любовта. Във всички нейни форми и измерения. Подбрахме две любими писма, обединени около вечната тема. Препрочитаме ги, подчертаваме пасажи... И утихваме някъде сред непознатите.

Първата любов

Първата любов оставя следи в човека за цял живот. Ако тази любов е щастлива, ако жената или девойката, която първа е пробудила чувствата на един юноша, отговори на тези чувства и му остане вярна, целият живот на мъжа ще бъде обгърнат от атмосфера на доверие и покой. А ако първия път, когато той е пожелал да се отдаде на чувствата си и да се довери, бъде отблъснат или предаден, раната никога няма да се затвори напълно и душевният му мир ще си остане несигурен задълго. Ефектът от подобно разочарование не е винаги един и същ. Любовта не е болест с точни симптоми. Байрон, презрян заради недъга си от Мери Ан Чауърт, се превръща в донжуан и кара всички други жени да заплатят за жестокостта на първата. Дикенс, отхвърлен заради бедността си от Мария Бийднел, става властен съпруг, свадлив и вечно недоволен. И при двамата първият неуспех попречва за създаването на щастлив съюз. 

Твърде често мъжът, оказал се нещастен в първата си любов, цял живот мечтае за поетична и нежна жена, с моминска, но и с майчинска нагласа, приятелски настроена, но и чувствена, разбираща и покорна. Той е неверен именно защото се стреми към такава силфида. Вместо да приеме реалните жени, несъвършени, сложно устроени, ала живи, той търси, както се изразяват поетите романтици, ангел, а се превръща в звяр. Понякога младежът, разочарован от жените на негова възраст, се обръща към някоя четиресетгодишна жена, която поне ще бъде нежна, понеже любовта ѝ ще притежава неопределим майчински оттенък и понеже, като съзнава, че е по-възрастна, и знае, че скоро я очаква старост, ще положи големи усилия да задържи по-младия от нея мъж.

Балзак, чийто любовен живот започва с по-възрастна от него жена, запазва през целия си живот вярата в себе си и едно малко наивно самохвалство, които му помагат в нелеки борби. Нека добавим, че жената на трийсет и пет или четиресет години е по-опитен водач в живота от девойката, която не познава света и неговите препятствия. По-късно обаче равновесието в подобни връзки става трудно за поддържане. За щастието няма нищо по-добро от безрезервния съюз на мъж и жена, които са горе-долу от едно поколение, като мъжът е малко по-възрастен, и които са лоялни в любовта, решени са да си останат верни и са дали клетва за взаимно разбирателство. Когато първата любов е единствената любов, животът е прекрасен.

Такъв живот изисква девойките да се лишат от радостите на кокетството. Това няма да им е лесно, но може би прочитът на нещастията на Байрон би им изяснил опасността от дребните жестокости, които им се струват безобидни. Голяма отговорност е, госпожо, да бъдете първата любов на някой гений. Пък и на който и да било мъж. Сбогом.

Два различни начина да обичаме

Един ден, когато говорели пред Виктор Юго за живота и за онова, което наистина е от значение, той казал, че за него важни са не славата, богатството или геният, а да обича и да бъде обичан. Бил е прав. Нищо няма стойност, ако не може да бъде споделено с хора, които ви обичат, и то от все сърце, но и самата им любов би ви донесла твърде малко, ако не ги обичате и вие. Не е необходимо тези хора да бъдат много. Винаги съм си мислил, че човек може да бъде щастлив и в най-малкия град, дори в някой оазис в Сахара, стига да има поне двама или трима верни приятели. Обратно – не вярвам някой държавен ръководител или преуспял творец да успява да е щастлив, ако няма до себе си поне едно същество, пред което да си сваля маската. Затова и довереничките, били те съпруги или любовници, имат такова важно значение в живота на великите хора. "Човек е толкова самотен“ – бе ми казал един знаменит мъж, заобиколен от истински царедворци. Любовта – синовна, съпружеска или приятелска – разхлабва стягата на самотата. Съществуват обаче два начина да обичаме. Първият е да обичаме заради себе си, сиреч да се привързваме към другите заради онова, което получаваме от тях. Някои жени обичат съвсем искрено съпрузите си, които им даряват и сигурност, и нежност, и наслада, но ги обичат, защото не могат да си представят живота си без тях. Те са им необходими; бдят над щастието им и над щастието на децата; те са средоточие на живота им. Да, ала почти не помислят за живота на своя съпруг; не се питат дали той няма други желания, други потребности; за тях е естествено той да прекара краткото си съществуване, осигурявайки щастието на другите. Не липсват женени мъже и любовници от същия тип; и те обичат жените заради онова, което получават от тях, и никога не се опитват да си представят какво им е на душата.

Децата почти винаги обичат своите родители по този начин. Според тях на бащата винаги може да се разчита; майката пък винаги е чудесен душеприказчик и прощава всичко. Колко деца обаче се опитват да помогнат на родителите си, ако ги споходят грижи и затруднения? Ето какво наричам "да обичаш заради себе си“. Да обичаш някого заради самия него, означава да мислиш не за това, което получаваш, а за това, което му даваш. Тогава си толкова дълбоко вплетен в живота му, така пълно споделяш чувствата му, че щастието му се превръща в твое. Не мислете, че това е голяма рядкост. Доста родители са по-щастливи от успеха на децата си, отколкото биха били заради своите собствени постижения. Срещал съм двойки, които живееха един за друг. Има и възхитителни приятелства. Балзак обрисува едно в "Братовчедът Понс“ и друго – в "Литургията на безбожника“. Истинското приятелство е повече всеотдайно, отколкото изискващо. Ето какво наричам "да обичаш хората заради тях“. Особено важно е, че безкористно дарената любов носи повече щастие, отколкото любовта или нежността, изпитвана заради това, което получаваме. Защо ли? Защото човек е така устроен, че е по-щастлив, когато забравя за себе си. Докато мислим за себе си, изпитваме съмнения и недоволство; разсъждаваме: "Получих ли от живота всичко, което можех да имам? Каква грешка ме доведе до положението, в което се намирам? Какво мислят за мен? Обичан ли съм?“. Ако някой друг (или друга) стане център на нашия живот, всичко се изяснява. Какъв е нашият дълг? Да даряваме повече щастие на онези, които обичаме. Тогава животът придобива смисъл и се крепи на тази здрава опора. За жалост, невероятното щастие, което дава вярата, не е достъпно за всички. Ала земната любов е и благо, и ценност.

Сбогом!

 

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още СмАрт