Нинко Кирилов за „Чужденецът“ на Франсоа Озон

– Вътрешен глас, какво мислиш за дисфункцията на емоциите при Мьорсо от „Чужденецът“ на Камю и как е представено това в новия едноименен филм на Франсоа Озон?

– Кинематографично определено ми допадна. Не е претрупано и има достатъчно въздух между кадрите. Слънцето, което, както знаем, е важен символ за Камю, деперсонализацията на Мьорсо, апатията, насладите като неминуемост, а не като епикурейски лайфстайл, френското неминуемо пушене – цялата тази атмосфера е изградена плътно, без излишно маниерничене, схематично (в най-добрия смисъл) и някак е в контекста на едно тежко, но красиво nonchalant отношение към живота.

– Да, Вътрешен глас, но къде е твърдият екзистенциализъм, към който причисляват Камю? И виждаш ли в дългите планове едно своеобразно намигване към Расколников от „Престъпление и наказание“?

– Виж сега, нека не влизаме в структурен анализ на текст и послание, защото така реално говорим за книгата, а нас ни интересува новата екранизация. На теб например как ти се струва като каст?

– Убедително.

– Само това ли ще кажеш?

– Да. Ти си Вътрешният глас, ти говорѝ повече.

– Така да бъде. Мисля, че кастът, черно-бялото, атмосферата на годините, в които се случва действието, са засилени от това преднамерено линейно следване на романа от страна на Озон. И, да, важно е дали сме чели книгата. Това между другото важи и за екранизацията от по-миналата година на „Майстора и Маргарита“, където линейното е тотално загърбено.

– Това там някак не обърква. Но как би се почувствал тук, ако не беше чел „Чужденецът“?

– Не зная, защото питаш мен, Вътрешния си глас, на себе си, който си чел „Чужденецът“, а самият акт на прочитането в конкретния момент, в който си го прочел, е като отблясъка на слънцето в ножа, като куршумите.

– Тук трябваше ли да кажем spoiler alert?

– Не.

– Добре, не го казваме. И?

– Отбелязвах, че филмът на Озон е от онези, които са за читатели. Читателят-зрител неминуемо ще сравнява, ще съпреживява, ще анализира символиката, но това ще е на базата на сегашното му аз, защото друго негово аз е чело текста, когато го е чело, и няма как да го прочете отново, както го е направило тогава.

– Хераклит?

– Хераклит. И сблъсъкът на този бохемски, френски хедонизъм с пасивната, почти безучастна анхедония на Мьорсо, невъзможността (или нежеланието) да изрича лъжа.

– Кант?

– Кант. Липсата на изкупление, липсата на еднозначна поука. Усещането от текста го виждаме като цялостно внушение. Натрапчиво със своята ненатрапчивост. Едновременно.

– Шрьодингер?

– Шрьодингер.

– Нещо друго, Вътрешен глас?

– Да, нека поканим читателите на този текст да гледат филма.

– Добре. Каним ги.

 Нинко Кирилов 

Чужденецът Камю Франсоа Озон Нинко Кирилов