Юнас Карлсон: „Най-добрите комедии идват от големите трагедии“

Шведският актьор и писател беше гост на фестивала CineLibri, където представи романа си „Дъждовният човек“ и филма „Стокхолмски истории“.

 

Книгата ви „Дъждовният човек“ излезе на български точно когато в София непрестанно валеше. Всяка история в нея носи загадка. Как откривате тези сюжети?

Никога не знам какво ще напиша, когато започвам. Просто сядам и пиша – вдъхновен от изречение, разговор, нещо, което съм чул или съм си помислил. Повечето неща не стават за нищо, но понякога усещам, че в текста има някаква тайна, нещо, което не мога да обясня – и тогава продължавам.

„Дъждовният човек“ започна като опит да пиша за баща си, който почина след майка ми. Разбрах, че не мога да съм автобиографичен, затова героят Ингмар стана смесица от него и от мен. А идеята за дъжда дойде, докато поливах цветята – пуснах водата и точно тогава заваля. Помислих си: „Ето я връзката.“ Така започна историята.

В книгата има едновременно тъга и надежда.

Да, това е книга за скръбта, но и за връзката между баща и син. Също и за властта – какво се случва, когато остарееш и загубиш влиянието си. Ингмар е режисьор, свикнал да казва на хората какво да правят, а изведнъж няма контрол над нищо. После се сблъсква с възможността да си върне тази власт. Колко силно я искаш? И можеш ли да я понесеш?

Започвате актьорската си кариера като дете. Как се случи това?

Като малък правех смешни сценки в училище. Един ден баща ми видя обява, че търсят деца за филм по Астрид Линдгрен, и ме закара на кастинг. Не взех главната роля, но участвах като едно от децата. И макар че снимките ме отегчиха ужасно, след години се върнах към актьорството – вече по свой избор.

А кога дойде нуждата да пишете?

Винаги съм писал. На снимачната площадка си обграден от хора, а писането е обратното – пълен контрол, тишина, самота. Това е моят баланс. Първата ми пиеса се казваше „Нощна разходка“, а след нея дойдоха и разказите. Оттогава се опитвам да съчетавам актьорството и писането.

Вашите дъщери вдъхновяват ли ви?

Да, макар никога да не съм писал за тях. Но вкъщи постоянно обсъждаме идеите, а жена ми винаги първа чете всичко, което завърша.

По-лесно ли е да играете във филм по ваша собствена книга?

Напротив. Във филма „Стокхолмски истории“ героят ми беше комбинация от два персонажа от книгата, и това беше ново предизвикателство. Опитвам се да забравя текста и да изиграя образа като нещо съвсем ново.

Мнозина възприемат шведската литература като мрачна и меланхолична.

Мисля, че най-добрите комедии идват от големите трагедии. Ако нещо не е истинско, не може да бъде и наистина смешно. Никога не си казвам „ще напиша нещо забавно“, но ако ситуацията е смешна – не ѝ преча да бъде такава.

Кое според вас има по-силен ефект върху хората – литературата или киното?

За моето поколение – литературата. Когато четеш, създаваш света сам в главата си. Филмът го прави вместо теб. И затова книгите оставят по-дълбока следа.

Имате ли роля, която все още мечтаете да изиграете?

Не особено. Играл съм Хамлет, Войцек, Ричард Трети… Но сега подготвям първия си моноспектакъл – „Ницше срещу Вагнер“. Ще играя Ницше, който разказва своята история. И да, малко съм нервен.

Дъждовният човек Юнас Карлсон Стокхолмски истории