125 години от рождението на Николай Дончев

На 29 октомври се навършиха 125 години от рождението на Николай Дончев, видна фигура в литературния ни живот отпреди 1944 г. Изявява се в областта на поезията, есеистиката, публицистиката, литературната теория и критика, превода. Автор на стихосбирките „Горящи степи” (1919), „Жътвар” (1927), на книгите „Чужди влияния в българската литература” (1934), „Ескиз за една картина на новата българска литература” (1935), „Български студии” (1938) на френски език, „Кратък очерк по западноевропейска литература” (1946), „Литературни и мемоарни етюди” (1978), „Литературно-критически страници” (1988), „Светилник на духа. Литературна критика и есеистика 1919-1987“ (1999).

Още като млад поет публикува и сътрудничи на българските списания „Хиперион“, „Българска мисъл“, „Златорог“. Между 1924 г. и 1935 г. завежда литературната страница на излизащия на френски език в София всекидневник „La Bulgarie”. До 1944 г. сътрудничи на „L’Echo de Bulgarie“, също излизащ на френски; редактор до 1943 г. на седмичниците „La Parole Bulgare“ и „Vita Bulgara“.

Литератор от висока класа с енциклопедична култура, Николай Дончев е ненадминат радетел за разпространението на българската книжнина зад граница, истински мост между българската и френската и италианската култури. 

Свидетел и участник в бурния литературен живот от първите десетилетия на миналия век, Николай Дончев има плодотворен творчески обмен с Елисавета Багряна и Атанас Далчев, с които го свързва дългогодишна дружба. Благодарение на неговите контакти в литературните средите от това време реномираното френско издателство „Пиер Сегерс“ публикува в негов превод и с предговор от него стиховете на Багряна (Elisabeth Bagriana. Choix de poèmes, traduits du bulgare et préfacés par Nicolaï Dontchev, Paris, Éditions Pierre Seghers, 1957). Автор е и на предговора към френското издание на стиховете на Атанас Далчев, отново в издателство „Пиер Сегерс“ (Athanase Daltchev. Poèmes. Préface de Nicolaï Dontchev, trad. du bulgare par Violette Ionova. Paris, Éditions Pierre Seghers, 1967). 

Предлагаме ви да прочетете текста на предговора към това първо и единствено издание на стиховете на Атанас Далчев на френски език. Публикува се за първи път.

АТАНАС ДАЛЧЕВ, ПОЕТ НА МИСЛОВНОСТТА

Когато точно преди четиридесет години Атанас Далчев издаде малката си книжка със стихове, озаглавена „Прозорец“, отбелязвайки по този начин дебюта си в поезията, голяма беше изненадата на някои критици, като откриха млад поет, толкова прост в изказа, толкова дълбок като мисъл и нов като образност. Това се случи в момент, когато възрастните поети от онова време, като Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов, Гео Милев, бяха си създали вече име, поемайки щафетата от предходното поколение, сред което Пенчо Славейков, П.К. Яворов, Кирил Христов бяха неоспорваните и неоспорими величия.

Атанас Далчев е роден през 1904 г. в Солун в семейство на македонски българи. Той се е учил почти изцяло в София, където завършва философия и педагогика в Софийския университет преди Втората световна война. След това известно време е живял във Франция и в Италия, което му е помогнало да се запознае отблизо с литературата на тези две велики страни.

Поетическото му творчество не е обемисто. То включва всичко на всичко четири стихосбирки: цитираната вече „Прозорец“ (1926), „Стихотворения“ (1930), „Париж“ (1930) ,„Ангелът на Шартър“ (1943). През 1965 г. поетът прави подбор от издадените си стихотворения, към които добавя няколко непубликувани; сборникът излиза под заглавие „Стихотворения“. Изданието се появява след почти двадесетгодишно мълчание, което за поета е период на размисъл и преоценка на изминатия път. В едно кратко стихотворение от четири строфи, онасловено „Мълчание“, той споделя своята вътрешна драма:

Като човек, от болест станал, 

пристъпва моят стих едва,

но с гняв безсилен, с мъка странна

са пълни моите слова.

Това извънредно лично стихотворение, написано след дълго мълчание, ми изглежда като израз на известен антиконформизъм.

Тематиката в поезията на Атанас Далчев ни въвежда в обикновения живот, в нашето всекидневие, видяно, както казваше Зола, през призмата на един темперамент. Този на Далчев е съзерцателен, тъй като той по природа е дълбоко мисловен. Неговият лиризъм e хладен, почти лишен от сантименталност, затова пък ни пленява със завладяващата красота на образите си, със силата на мисълта си, чиято значимост е неоспорима. И ако приемем определението на Елизабет Браунинг, според което, „поетът е онзи, който изрича съществени неща“, А. Далчев напълно потвърждава с цялото си творчество тази формулировка на английската поетеса.

Препрочитайки стиховете на Атанас Далчев, си мисля колко близък до прозаиците от „новия роман“ ми се струва този български поет със своя реален усет за „нещата“, толкова близък, че съм склонен да го смятам за подранил „шозист“ (простете за този неблагозвучен неологизъм!). Той би могъл да каже като Ален Роб-Грийе, че книгите му „са написани с думите, с изреченията на всеки един, на всеки ден“. Пиер Жан Жув не твърдеше ли от своя страна, че „истинската поезия се прави от всички“?

Именно като поет Атанас Далчев достига до онтологично осъзнаване на реалността. Съвременен и модерен като сюжети, той все пак не изоставя традиционната форма на стиха.

За разлика от други поети, които разчитат само на чистото вдъхновение, Атанас Далчев е поет, закърмен с четене. Голяма заслуга за това има философското му образование. Особено впечатление ни прави, когато четем от време на време неговите размисли върху литературата и писателското майсторство – да не забравяме и това, че Далчев е също превъзходен есеист – размисли, които се отличават с голяма проницателност и понякога с изненадваща оригиналност. Шамфор казваше за някои писатели, че „в своите книги вкарват библиотеката си“, но Далчев се въздържа да излага на показ литературната и философската си култура, която има солидни основи. Нека цитираме по този повод едно негово кратко стихотворение, което завършва със следното четиристишие:

До мене ти не стигна никога,

о, зов на любовта,

и аз изгубих зарад книгите

живота и света.

Много често четиристишията на Атанас Далчев са като „римувани афоризми“. Това е така, защото поетът проявява вкус към наситения и стегнат стих, към кратката строфа. Сред неговите стихотворения има такива, които се състоят от една-единствена строфа (“Лято“, „На тръгване“, „Генуа“, „Епитафия“). Тъкмо тази стегнатост, увереността, с която Далчев изгражда стихотворенията си, е най-впечатляващата характеристика на неговото изкуство.

У Атанас Далчев има много превъзходни стихове. Предпочитанията ми обаче клонят най-вече към Парижкия цикъл, състоящ се от единадесет стихотворения, и към „Ангелът на Шартър“, дал заглавието на една от неговите сбирки. Далчев умее да изразява абстрактното чрез конкретното; той се подчинява на логиката на „вътрешното си зрение“. Поезията на Атанас Далчев е заредена със смисъл, натежала от значение. Най-умозрителният от съвременните ни поети, той пише с най-естествена простота; стихът му притежава бистротата на изворна вода. Нищо неясно или мъгляво в поетическото му творчество, изтъкано от край до край от възможно най-реалистичното градиво. С каква удивителна свежест рисува поетът например познатия декор в задните дворове на големите кооперативи, тези същински човешки мравуняци! Тук той проявява неоспоримо доказателство за автентичност и искреност.

Реализмът на Атанас Далчев е реализъм вътрешен. Поетът се стреми да ни накара да прозрем отвъд видимото, макар че привидно всичко изглежда външно у него: порутени къщи със зейнали врати, скърцащи каруци, самотни стари моми, които напразно чакат избраника на съсухрените си сърца, децата, играещи в градината, часовникът, който бавно, равнодушно отброява часовете, камъкът: „… камък, истината в теб прозрях: / вечно и свето е само мъртвото, / живото живее в грях“, както ни казва поетът във финалната строфа на „Камък“…

След дълго мълчание Атанас Далчев поема отново по своя път на поет с мощ, неопровержимо свидетелство за която са най-новите му стихотворения (“Среща на гарата“, „Кон“, „Мълчание“, „Задните дворове“). Атанас Далчев е прекрасен глас на съвременната българска поезия.