Флоранс Ноавил: „Голяма несправедливост и голяма грешка е, че Кундера не получи Нобеловата награда“

Милан Кундера – „Да пишеш, каква странна идея" е заглавието на книгата, издадена наскоро във Франция от Флоранс Ноавил (изд. „Галимар“). Авторката добре познава родения в Бърно писател, тъй като преди болестта да го порази, е прекарала няколко години с него и съпругата му Вера. Тя припомня случки от техните срещи, проследява стъпките му в Чешката република и цитира откъси от негови произведения и от произведения на негови приятели в своята книга, илюстрирана със снимки и рисунки на самия Милан Кундера. Литературната критичка и писателка Флоранс Ноавил отговаря на въпроси на Радио Прага Интернасионал.

РПИ: В миналото сте писали за личности като Исак Башевис Сингер и Нина Симон. Този път пишете за човек, когото познавате. По-различно ли е да пишете за приятел?

Флоранс Ноавил: Първото нещо, което исках да кажа в тази книга, беше колко удивена останах – тогава все още не го познавах – когато открих „Изкуството на романа“ и „Непосилната лекота на битието“. Сегашното поколение може би е чело по-малко Милан Кундера и аз исках да споделя изпитания шок, изумлението от досега с красотата.

Към това се прибави и шансът, който имах да го опозная, да ги опозная със съпругата му Вера, и мисля, че от това произлезе книга различна от биографично есе или нещо подобно, книга, много по-лека, разходка из живота и творчеството му, по време на която можеш да се спреш заедно с него на някои места, да пробудиш спомените, докато разглеждаш снимка, рисунка или слушаш музикална композиция. Замислих я и като начин да запозная по-младите поколения с автор, който според мен е един от големите мислители на ХХ век.

Разкажете ни за срещата си с Милан Кундера.

Беше преди около двайсет години. Докато работех за литературната притурка на „Монд“, водех и малко литературно предаване по телевизията. Хрумна ми да го поканя да участва в предаването и първа да го представя на публиката – бях млада и все още глупава, не бях разбрала, че за Милан Кундера медийната изява е развлечение, което ни най-малко не го привлича. Съгласи се да се срещнем и да поговорим – отказа ми веднага да се яви по телевизията, но предложи да напише няколко статии за притурката на „Монд“. Така и направи. Изпрати ми един много хубав текст за смеха, който по-късно беше включен в едно от неговите есета.

Ето така се запознахме. Виждахме се редовно, първо в бар „Лютеция". Открих човек, който беше изключително скромен, учтив и никога не се опитваше да се изтъква. Тази негова елегантна дискретност веднага ми допадна. Разбира се, високата интелигентност, която прозира в книгите му, му позволява да говори за всичко, за литература, кино, театър, живопис, музика, като през цялото време подръпва нишките, свързващи различните изкуства, играе си с границите, които ги разделят. Когато излезеш от разговор с Милан Кундера, както от някоя негова книга, имаш чувството, че си станал по-интелигентен и си вникнал в същината на нещата. Истински подарък за ума, поднесен със смирение, лекота и закачливост.

Точно това е и смисълът на оформлението на книгата, на чиято корица поставихме негова рисунка. На нея е изобразен човек, който си изважда окото, а с него вижда на 360°, вижда неща, невидими за нас, от съвсем различен ъгъл. В същото време виждаме, че мъжът се смее. Мисля, че това е чудесна метафора за писателя. Всички негови книги притежават тази едновременно дълбока и закачлива страна.

ЗНАЧЕНИЕТО НА ЦЕНТРАЛНА ЕВРОПА

Този многолик талант – музика, литература, рисуване и т.н. – вие свързвате с централноевропейските му корени и по-специално с Алфред Брендел, който също е роден в Моравия. За вас, така както виждате нещата от Франция, това присъщо ли е на тази част от Европа?

Интересен въпрос. Мисля, че един от основните приноси на Кундера е, че ни отвори очите за значението на Централна Европа за нас, западноевропейците. Той имаше какво да каже за анексирането на голяма част от Централна Европа от руската цивилизация, което лиши западната култура от нейния жизненоважен център на тежестта. Той неведнъж изтъква, че така наречените „източноевропейски" страни принадлежат изцяло на Запада и припомня наследството, което дължим на тази люлка на цивилизацията, особено в музиката и литературата: Кафка, Музил, Брох и др.

Това е „Похитеният Запад"...

„Похитеният Запад“, заглавие, което в светлината на войната в Украйна отеква по ужасяващ начин. Подзаглавието на есето е „Трагедията на Централна Европа".

Дори и за някои украинци това да означава, че Централна Европа се превръща в специален случай, а народите пò на изток са забравени…

През 70-те години на ХХ век Милан Кундера се определя като „първия френски чешкоезичен писател". Важно ли е това за вас?

Да, и „Галимар“ направи всичко възможно, за да го издаде във Франция, тъй като той не би могъл да бъде издаден в родната си страна. От езикова гледна точка промяната през 1993 г. идва в момент, когато той вече е на 65 години! Преди него и други са променяли езика – Конрад, Йонеско, Набоков, Чоран – но при него това беше пълна промяна на изходния материал, като същевременно бяха запазени всички теми, които пронизват творчеството му от самото начало. Така че той променя езика, но остава верен на себе си и на темите си: хаос, случайност, съчетание на случайности, което може да се превърне в лекота, красота, празник. Всичко това се съдържа в последното му заглавие „Празникът на незначителността“ – нека направим лишеното от дълбок смисъл леко, забавно, празнично."

НЕПРИСТОЙНОСТ НА ПОКАЗНОСТТА

Споменахте отказът му да говори в медиите и паралела между това, което нарича незначителност, и нашата епоха на егото и надпреварата за „харесвания“ в мрежите. Смятате ли, че отказът му да говори на френски език, въпреки че продължава да говори тук-там с приятели по чешкото радио, е свързан с езика, с трудността да се изразява толкова добре, колкото на майчиния си език?

Не, не мисля така. Напротив, срещала съм много писатели, които са ми казвали, че това може да бъде освобождаващо....

В писмена форма може би, но не е ли различно, когато се говори?

Това, което мисля, е, че в медийната игра, във формата, в който казваш за три минути това, което си писал три години, се съдържа ужасна ирония. Литературните телевизионни предавания показват как превъзходството на писателското его става съвършено смешно и непоносимо. Той не искаше да се включва в тази тъжна игра и в тази непристойна зрелищност, която осъди преди много други. Днес ние го виждаме ясно и можем да приветстваме неговата позиция, тя със сигурност дава храна за размисъл.

Лесно ли е да се разбере от Париж това недоразумение, тази доста особена връзка между Милан Кундера и родната му страна?

Вероятно го знаете по-добре от мен, защото усещате тази връзка между Милан Кундера и родната му страна отвътре. Мен лично тя ме натъжи; дойдох с малки звездички в очите, за да тръгна по стъпките на мислител, когото смятам за един от най-великите на ХХ век. И тогава се сблъсках с известна резервираност в някои интелектуални кръгове, по-специално в Прага. Смисълът на книгата ми е да предам това, което знам за Кундера, на следващото поколение, но и да кажа, че е време да се премине отвъд кавгите и клишетата, да спрем да се чудим дали е десен или ляв, женомразец или не, време е наистина да го препрочетем с интелектуална честност и почтеност, и просто да се оставим да бъдем изумени. Флобер е казал: „Животът е толкова тъжно нещо, че не може да се понесе без да се олекоти“ – за мен Кундера, творчеството на Кундера, е от този порядък: голямо олекатяване."

СЪВСЕМ НЕ „ПОЛИТИЧЕСКИ КОРЕКТНО“

Говорите за мизогинията – в книгата си цитирате Ален Финкелкраут, който споменава мизогинията като една от причините, поради които Милан Кундера не бил получил Нобелова награда за литература. Какво е вашето мнение? Защо смятате, че не я получи?

Това е голяма несправедливост и голяма грешка. Защо? Би било претенциозно от моя страна да посоча причината – архивите на Нобеловата академия няма да бъдат отворени в продължение на много години. Мисля, че причините са няколко. Той напусна страната си и езика си: това са две „предателства“, които са трудно поносими в очите на някои хора. Той изобщо не е „политически коректен“ – Филип Рот също не е, а и той не е получил Нобелова награда, така че мисля, че тук можем да направим малка аналогия. Спомнете си какво казва например за младежта, този култ към младостта, който той взривява с няколко думи, докато за него истинското съкровище е зрелостта. Той дава обет за мълчание в епохата на вездесъщите медии, има много висока представа за културата и не се притеснява да каже колко много мрази непристойните и дебелашки развлечения. Откровеността му е предизвикателство за общоприетото. Всичко това придава на творчеството му ненатрапчива подривност, което и го прави велико."

В началото на това интервю споменахте съпругата му Вера. Последните публикации за Милан Кундера все повече се позовават на Вера – сега тя заема централно място, след като е била елемент в процеса на писане още от времето, когато е печатала текстовете на съпруга си. Полиглот, тя се занимава и с преводите по време на срещите с Филип Рот и други техни приятели от чужбина. Какво влияние според вас е оказала тя върху писането на Милан Кундера?

Трудно е да се каже. Вие го обобщихте; тя беше и негов литературен агент. Може да я познаете тук и там в някои от романите на съпруга ѝ. Но не мисля, че е имало някакъв обмен на мнения относно съдържанието или формата на писането. Тя е била там като човек, който е абсолютно необходим, за да го подкрепя в ежедневието му на писател. Винаги се сещам за Алма Сингер, която е оставила всичко, съпруга си и децата си, заради Исак Башевис Сингер и е живяла до голяма степен за него и за влиянието на творчеството му, като в същото време е била самостоятелна личност с огромна оригиналност и страхотно чувство за хумор. Виждам Кундера и съпругата му като Филемон и Бавкида, двамата влюбени в гръцката митология, на определена възраст превърнати от Зевс в дървета, които се навеждат едно към друго и разговарят – много красив мит, който им подхожда много добре.