Седмично четиво: „Гарата“ на Якопо де Микелис

След „Името на розата“ на Умберто Еко, „Гарата“ на Якопо де Микелис разбива стереотипите и прави революция в италианския трилър. - В. „Кориере дела сера“

 Якопо де Микелис, най-яркият италиански криминален писател в момента, е създал завладяващ и компактен трилър с десетки обрати и разнородни истории, обединени в едно с впечатляващо умение. - Италианският седмичник „Сетте“

Милано, 2003 г. Емблематичната Миланска гара, „мощна като крепост, тържествена като мавзолей, загадъчна като египетска пирамида“, и нейните обитатели – отритнати от цивилизования свят бездомници, наркомани, проститутки, бежанци.

Множество сюжетни линии, в чийто лабиринт Де Микелис нито за миг не губи нишката на Ариадна - плетеница от мрачна реалност и неистово въображение, от минало и настояще. От влаковете с депортирани евреи по време на Холокоста, през един Призрак, кървави жертвоприношения в името на войнствено африканско божество и една зловеща жрица, до загадъчно убийство и мистериозно съкровище, скрито в неизбродните подземия на Централната гара.

Безкомпромисен разследващ инспектор с бурно минало на пънк музикант и с безпогрешен нюх на полицай и млада доброволка в Център за грижи за маргинализирани, притежаваща странен „дар“ да прозира в чужди емоционални и мисловни дълбини, чиито пътища се пресичат, за да стигнат до дъното на подземните тайни.

И финал с неподозиран обрат.

 Плътна проза, която надхвърля границите на жанра и превръща „Гарата“ във върховния трилър. - В. „Ла газета дел медзоджорно“

Представяме откъс от „Гарата“ на Якопо де Микелис, който ще представи книгата си в България на 23 юни от 19:00 в Casa Libri (ул. Цар Асен 64)

Разбрах, че нещо не е, както трябва, в момента, в който Призрака нахлу в стаята, затръшвайки вратата зад гърба си, без да я заключи. Неудържим гняв деформираше чертите му и очите му пламтяха от дива възбуда. 

Първичната ярост, която бях забелязала, се беше развихрила в него и бе взела превес. Усещах я да натиска върху стъкления похлупак, карайки го да скърца. Ако несигурността, която ми се беше сторило, че долавям в поведението на моя тъмничар, означаваше, че се бе мъчил да я победи, битката беше вече окончателно загубена.

Сгуших се до стената в плен на толкова силен страх, че дъхът ми секваше, принуждавайки ме да си отварям устата в търсене на въздух като риба на сухо.

Призрака махна капака на керамичното гърне, което беше на масата, и си пъхна ръцете вътре. Като го видях да се обръща рязко и да се насочва към мен, изкрещях, убедена, че иска да ме нарани. Но той се ограничи да ме нацапа с жълтеникавата субстанция, която бе загребал, като я размазваше по лицето и тялото ми, докато аз се дърпах истерично. Отиде пак до масата и взе някакво стъклено шишенце. Забелязвайки, че е празно, го хвърли с гневен вик. 

Няколко секунди застина като блокиран с наведена глава, със свити юмруци, разтърсван от спазми. После измъкна паландраната си през главата, оставайки отдолу само със скъсани панталони. Слабото му тяло бе сякаш инкрустирано с белези. Набраздяваха ръцете, гърдите, гърба и корема му, покривайки ги почти целите. Запитах се какво ли ги е причинило, не знаех, че скоро ще разбера.

Докато се мажеше и той с този жълт мехлем, погледът му беше жесток и празен, сякаш бе изпаднал в нещо като транс. Издърпа изпод масата съда, в който беше сипал кръвта на плъховете, и го постави на пода в средата на стаята. Чак тогава забелязах, че представляваше издълбана тиква с десетина стари ножа вътре. Не беше лесно да се разбере, защото както тя, така и те бяха покрити с плътни слоеве от някаква червеникава материя, която трябва да бе засъхнала кръв. Натисна един от клавишите на стар касетофон и в стаята се разля мрачна и думкаща барабанна музика. Засили я до такава степен, че превърна звуците във фалшиво кънтене.

Тогава започна да танцува около тиквата, разбира се, ако тези объркани движения можеха да се нарекат танц. Въртеше се стремително около себе си, удряше гърдите си с юмруци, скачаше, хвърляше се на пода, риташе като обезумял при все по-настойчивата олелия на ударните инструменти.

Продължи така дълго време без ни най-малък признак на умора. После пред смутения ми поглед започна да удря главата си в стената, още и още, привидно нечувствителен към болката, докато не остави червено петно върху бетона.

Когато се върна на масата, върху лицето му, набраздено от кръвта, която капеше от челото, беше отпечатано безумно и жестоко изражение на ликуване. Взе голям нож и на вълните на музиката, която бе стигнала до неистова истерия, започна пак да танцува, като имитираше саблени удари срещу въображаеми противници. Много пъти прокара острието по тялото си, правейки си дълги кървящи разрези.

Чак в края на записа, когато барабаните замлъкнаха изведнъж и той се обърна към мен, схванах истинската същност на това, на което присъствах. Прекалено съсипана и изплашена, не си бях дала сметка, че става въпрос за странния ритуал, предопределен да завърши с принасянето ми в жертва.

Беше толкова абсурдно, че ми бе трудно да повярвам напълно, дори докато той се насочваше към мен, а от него капеше кръв, пот и жълто мазило. Свършено е, сега ще ме направи на парчета, помислих си. Вече нищо и никой не би могъл да ме спаси. Виждайки, че се спира пред мен и вдига ножа, открих, че искам да побърза и всичко да свърши, колкото се може по-скоро. Затворих очи, желаейки единствено да не страдам много. 

Звезда, звездичка

Мракът настъпва

Стаята е много тъмна

Нощта всява страх

Като чух стиховете, които слаб и треперещ глас подхващаше, не осъзнах веднага, че той излиза от моето гърло. И днес още не мога да кажа как ми дойде идеята и как намерих сили да я осъществя. Очевидно от някое далечно кътче на несъзнаваното моят инстинкт за оцеляване се беше проявил. 

Притворих клепачи. Призрака бе още там, неподвижен, с вдигната ръка. Продължих да пея с по-голяма увереност, като се стараех да го правя с най-нежните и убедителни тонове, на които бях способна.

Кукумявката на покрива

Чудовищата под леглото

Съчиняват страшни стихове

Да заспиш ти не смееш

Но ето твоята маминка

Ти можеш да нанкаш.

Призрака започна да трепери от глава до пети. Лицето му се сгърчваше на тласъци. Сякаш вътре в него се бореха две същности, които си оспорваха господството върху тялото му.

Постепенно чертите му се отпуснаха, погледът му вече не беше празен и втренчен. Детската песничка успяваше да го усмири.

Но ето твоята маминка

Ти можеш да нанкаш.

Отпусна бавно ръката си и ножът падна на пода. Легна до мен и положи глава върху краката ми.

Аз протегнах ръка и я прокарах по косата му, без да преставам да пея.

Превод от италиански: Юдит Филипова