Давид Гросман и неговото мислещо сърце

Роденият в Йерусалим през 1954 г. Давид Гросман винаги е демонстрирал смелост в боравенето с неудобни политически теми – и като творец, и като гражданин. Независимо дали се занимава с действителен или измислен конфликт, дали изследва ежедневието в окупираните територии, палестинското малцинство в Израел, сблъсъка на поколенията или възможността за помиряване с миналото, Гросман винаги се издига над конкретното, за да очертае универсалните човешки борби. Това го прави, подобно на Еразъм, истински хуманист. Гросман разкрива уязвимостта и грешните стъпки на човечеството – човечество благородно и чудовищно в еднаква степен. Състрадателният дух на творбите му и умението да прощава на героите си привличат стотици хиляди читатели. У нас Гросман е познат най-вече с романите „Един кон влязъл в бар“ (Международна награда „Ман Букър“) и „Повече, отколкото обичам живота си“.

Ето речта, която писателят произнесе в рамките на церемонията по връчване на награда „Еразъм“:

МИСЛЕЩОТО СЪРЦЕ

Ваши Величества, Ваше Кралско Височество, Ваши Превъзходителства, мои скъпи приятели, мое любимо семейство, дами и господа:

Преди шейсет и една години, когато бях осемгодишно момче, получих малко откровение. Това се случи в автобус номер 18 в Йерусалим, докато бях на път за училище рано една сутрин. Радиото беше включено, излъчваха интервю с пианиста Артур Рубинщайн. Интервюиращият попита: „Г-н Рубинщайн, по случай Вашия 75-и рожден ден можете ли да обобщите живота си дотук с едно изречение?“ Без колебание Рубинщайн отговори: „Изкуството ме направи щастлив човек. Благодарение на изкуството познах щастието.”

Спомням си, че бях изумен и дори малко смутен: през 50-те години на миналия век, когато тежката сянка на миналото все още витаеше над нас, „щастлив“ не беше дума, която трябваше да се произнася публично. Не мисля, че познавах човек – сред приятелския кръг на родителите ми – който би се осмелил да твърди на глас, че е щастлив. Пътниците в автобуса онзи ден, уморени хора, които живееха в моя работнически квартал, със сигурност не споделяха правото на „търсене на щастие“, за което щях да прочета години по-късно в Декларацията за независимост на САЩ.

Тази невероятна дума, щастие (на иврит: osher), се търкаляше в автобуса като златна монета и аз – с детските си очи – се взирах във въображаемата монета и вече знаех, че искам това, за което говори г-н Рубинщайн. Исках това специално щастие. Исках да бъда артист.

Изминаха повече от шест десетилетия от този ден. Изкуството - писането - ми донесе голямо щастие, подобно на щастието, което изпитвам днес тук, с вас. Щастието да бъдеш признат и нещо повече - да бъдеш разбран. Дори когато писането ми е причинявало болка и страдание, това е била болка, която има смисъл, страдание, което произтича от докосването до автентичната, първична материя на живота. Литературата и писането ме научиха да изпитвам удоволствие от това да правя нещо деликатно и прецизно в един груб и непроницаем свят.

Аз съм абсолютно светски човек. Не мога да повярвам в Бог, който би ми помогнал да се изправя пред хаоса на съществуването. И все пак писането ми показа начина – ще го нарека светски начин – да изпитвам страховито усещане за нищожност, за гмуркане в загубата и пълно отричане на живота, същевременно ми позволи да изпитвам силно чувство на жизненост, пълнота и позитивна нагласа към живота. Дори след трагедията, която сполетя семейството ми, когато загубихме сина си Ури във войната, научих, че това, което ми позволява да устоя на тази двойственост на отсъствие и присъствие – което за мен е същността на човешкото съществуване – е да остана потопен в актa на творчеството, в изкуството.

Дами и господа, скъпи приятели, темата на наградата „Еразъм“ тази година е „Mending a Torn World”. Изразът произхожда от древна еврейска представа, родена преди повече от 2000 години. Не знам дали Еразъм Ротердамски е знаел за това, но няма съмнение, че тази концепция е ръководила неговия начин на живот и начина му на мислене. „Поправянето на света“ (на иврит: tikkun olam) описва основен компонент на еврейската идентичност: стремеж и съзнание за дълг да подобрим нашия свят; чувство за морална отговорност към всички хора, независимо дали са евреи или не; грижа за социалната справедливост и за околната среда.

Животът в Близкия изток ме научи да се задоволявам с малко, когато става въпрос и за собствените ми желания. Може би сте запознати с анекдота за американския гражданин, който по време на войната във Виетнам стоял с часове пред Белия дом всеки петък, за да протестира срещу войната. Един ден някакъв журналист се приближил до него и го попитал със сардонична усмивка: „Наистина ли мислиш, че ще промениш света, като продължаваш да стоиш тук?“ „Да променя света?" - мъжът бил изненадан от въпроса. - „Нямам намерение да променям света. Искам да съм сигурен, че светът няма да ме промени.“

Като човек, който е прекарал целия си живот в зона на бедствие – Близкия изток – знам колко е лесно да се предадеш, да допуснеш да те обземат цинизъм, апатия, отчаяние. А оттам пътят към религиозния фанатизъм, национализма и фашизма е кратък.

Иска ми се да можех да кажа, че резултатите от последните избори в Израел изразяват този вид хуманистични, справедливи, морални позиции. Но не е вярно. Въпреки това си напомням отново и отново, че все още има много хора в Израел, за които отчаянието не е опция. За които апатията или бягството са лукс, който не могат и не искат да си позволят. Все още сме тук. Нашите партии може да са загубили, но нашите ценности и вярвания не са победени и днес те са по-важни от всякога.

Когато търся за упование ум, който е наистина свободен, човек, който може да служи като модел за подражание в борбата ми срещу отчаянието, се сещам за смелата еврейка от Нидерландия, с нейната разголена душа. Тя е живяла тук, в Амстердам, по време на Втората световна война и Холокоста: Ети Хилесум доброволно влиза в концентрационния лагер Вестерборк и в крайна сметкае убита в Аушвиц. Хилесум, както знаете, успява да остане свободна жена в най-суровите условия. Цялото й същество представлява движение на душата срещу гравитационната сила на отчаянието. Ето какво пише тя в дневника си:

„През нощта, докато лежах в лагера на дъсченото си легло, заобиколена от жени и момичета, които леко похъркваха, мечтаеха на глас, тихо ридаеха и се въртяха, жени и момичета, които често през деня ми казваха: „Ние не искаме да мислим, не искаме да чувстваме, в противен случай със сигурност ще се побъркаме“, понякога се изпълвах с безкрайна нежност… и се молех: „Нека бъда мислещото сърце на тази казарма.“… Мислещо сърце на цял концентрационен лагер.“ („Etty Hillesum: An Interrupted Life“)

Всички ние, всеки от вас, който седи тук в тази зала, живеем при много по-добри условия от тези, в които Ети Хилесум е написала въпросните редове. И все пак всички знаем, че във всеки един момент свободата може да ни бъде отнета и да станем жертва на произвол и тирания, на злините на расизма, национализма и фанатизма, на варварско и бандитско поведение като поведението на Русия спрямо Украйна — война, която в момента застрашава сигурността на света.

Ако такъв момент настъпи, ако и ние се озовем в обстоятелства, които може би ни е трудно да си представим сега, когато светът се е обърнал с главата надолу, както се случи за милиони украинци недалеч оттук, тогава ще си спомним ли, че трябва да упорстваме в своя личен героичен бунт - да не спираме да бъдем чувстващото сърце, отвореното, голо сърце? Което не престава да мисли?

Да бъдем мислещото сърце.

Благодаря Ви.

29 ноември, 2022 г.