Последен поклон и сбогуване с творчеството на Хорхе Луис Борхес на поетесата Рада Панчовска

В своята ПОЕТИЧЕСКА АНТОЛОГИЯ (1923-1977) Борхес се позовава на Плиний Млади, който в книга трета от своите „Писма" пише, че нито една книга не е толкова лоша, че да не съдържа нещо добро. И по-нататък: „Би било твърде странно, ако тази антология, която обхваща повече от половин век, не включва страница или ред, достоен за внимание или да бъде запомнен.“ Водена от това убеждение, Рада Панчовска е подбрала и превела близо седемдесет стихотворения, почерпани от десет емблематични сборника на големия творец, с които ни приобщава към тайнството на поезията в унисон с твърдението на самия Борхес: „Поезията е не по-малко тайнствена от останалите природни градива“. ВЪЗХВАЛА НА ТЪМНИНАТА е последен поклон и сбогуване с творчеството на Хорхе Луис Борхес на поетесата Рада Панчовска, посветила немалка част от отреденото ѝ време на превода на испанскоезична поезия. Изящните илюстрации в тома са дело на Капка Кънева.

А ето и част от онова, което съдържа „Възхвала на тъмнината“:

Югът

От някой твой затулен двор да съзерцавах

извечните звезди,

от пейка в сенките да съзерцавах

разпръснатите светлини, които

не можех в свойто неведение да назова,

ни някак да ги подредя в съзвездия,

да бях усещал кръговете по водата

на водоема, скрит сред гъсталака,

уханията на жасмин и на оpлови нокти,

безмълвието на заспала птица

и арката над входа, влагата –

навярно и самото стихотворение това е.

Розата

На Худит Мачадо

Розата,

неувяхващата роза, не възпявам нея,

тази, тежест само и ухание,

тази, в черната градина сред дълбока нощ,

тази, от коя да е градина или привечер,

розата, която се възражда от ефирната

пепел на алхимията чрез изкуството,

розата на персите и Ариосто,

тази, винаги която е единствена,

тази, винаги която розата на розите е,

младият платонов цвят,

огнената и незряща роза, не възпявам нея,

розата непостижима.

Съботи

На К. Г.

Навън е залез, патиниран накит,

във времето поставен

и ослепял бездънен град,

където хората не те видяха.

Мълчи или напява вечерта.

Там някой бляновете, приковани

в пианото, освобождава.

И вечно – многоликата ти прелест.

*

Макар и да не го желаеш,

прелестта ти

прахосва щедро чудото си с времето.

И щастието в теб е,

тъй както пролетта – в разкрехнатия лист.

Почти съм вече никой,

дотолкова съм само този блян,

изгубващ се във вечерта.

Насладата е в тебе,

тъй както в шпагата – жестокостта.

*

Нощта смалява гъстата решетка на прозореца.

Сред стаята неумолима

се търсят като слепи двете наши самоти.

Над здрача надделява,

разкошна, белотата на плътта ти.

А в любовта ни горест има,

която толкова прилича на душата.

*

Ти,

която вчера беше само прелестта изцяло,

си също цялата любов, сега.