Дом на държавното зло

Имам приятелка от детството, като сестра ми е. Родителите ни станаха приятели покрай нашето детско приятелство и благодарение на това взаимно семейно харесване прекарвах у тях по цели дни и нощи, особено през ваканциите. Майка й се грижеше за нас с една специална любов - готвеше ни по три пъти на ден, оставяше ни да спим до колкото си искаме, а когато ни пускаше на следобедна дискотека, сядаше на стъпалата пред къщата им да ни чака да се приберем. Знаехме, че прекалява с притесненията къде сме и що сме, затова завъртахме очи в отегчени физиономии зад гърба й, но я слушахме. Правеше невъзможно вкусен сладкиш “Агнеса”, чиято пръхкава лекота оправяше и най-мрачното тийнейджърско настроение. Манджите й винаги бяха чудовищно неустоими. Ръсеше бисери, на които се смеехме. Беше преподавател по френски и веднъж, докато нещо ни нареждаше, ни каза “Аман дьо ву” (неин вариант на “Аман от вас”), което ни просна в истеричен смях на земята. Беше лудо влюбена във Франция и френската култура и познаваше отлично историята и литературата на тази страна. Не само моята приятелка, дъщеря й, я наричаше “мамо”.  И аз така й казвах, като прибавях личното й име след това - Мама М., припознавах си я като някакъв аватар на моята майка, още една майка.  

Случи се така, че моите родители не остаряха толкова и така, че да се налага да ги гледам. Баща ми почина, като бях тийнеджър, а майка ми изневиделица, почти панически си тръгна от този свят - сякаш го направи спешно, преди да се трябва аз да се грижа за нея в тази страна. И така останах свободна от това да настанявам възрастен роднина в болници, да мисля как да му осигуря наблюдение през деня, да му търся старчески дом или хоспис, когато нито на мен, нито на другия останал жив и остарял родител, ни е възможно да го обгрижваме. На моята приятелка обаче й се наложи. Майка й тихо и полека, но все така неподготвено бързо, влезе в неразбираемия свят на деменцията. Там логиката на съществуване е друга и ние - тези с “нормално” съзнание - не я владеем. Затова и толкова ни плаши. А и не е лесно да си свидетел на това как човекът, когото си познавал и когото няма да спреш да обичаш, полека се отдалечава от себе си. Днес не те разпознава, утре те мисли за собствената му майка, а после неочаквано те приласкава пак като детенце. Не е просто тежко - мъчително е, болезнено е, непоносимо е. 

Онзи ден си пишем с моята приятелка за майка й. Тя ми разказва в къси изречения какво се случва. Познавала всеки на снимка, помнела обстоятелствата, при които снимките са правени, но често не можела да разпознае същия човек от снимката, когато е на живо пред нея. Успокоила се, станала “добричка” и “кротичка”, каквато никога не сме я виждали като деца. Понеже често пътува в чужбина, моята приятелка я попитала какво да й донесе от любимата й Франция. А майка й, нашата обща “мама М.” й отговорила: “Една модерна жилетка.”…

Празният ред отгоре оставих за мъничко време, в което да си представите добре този диалог. Да го чуете до последния звук. Да го осъзнаете. А през това време и аз да си поуспокоя сърцебиенето, че… 

Не съм искала разрешението на моята приятелка да разкажа тази история, затова няма детайли. Но и не са нужни - такава е съдбата на ужасно много хора. Почти всеки има в семейството си или в обкръжението си някой, който познава проблема с остаряването и губенето на самоличност лице в лице. И всеки знае колко трудно се взима решение как да реагираш на тази тотална промяна. Как да прецениш кое е най-добре, как да си подготвен за всичко, като не знаеш нищо и почти нищо не можеш да предвидиш…

Гледах видеоматериала от скритата камера в онзи дом за възрастни и болни хора в Пловдив. Води се елитен, за едно място там чакат шейсет човека - като кандидатстване за детска градина, само дето това най-вероятно е последното място, което тези клети души ще обитават. Та в този елитен социален пристан, изграден по някакви програми, с европейско финансиране, е документиран един съвършен садизъм. Такъв, какъвто и в най-ужасяващите си фантазии (а като журналист имам много материал за това) не съм си представяла. Отвратителните думи, обръщенията “ма” и заповедите “млъкни” са като припев на детска песничка в сравнение с това, което работещите там извършват спрямо клиентите си. Трудно ми е да го напиша, но ще го направя - от видеоматериала със скрита камера се чува как един болногледач кара някой (очевидно жена) “да си бръкне в …”, защото щяло да й стане хубаво. После става ясно, че негова колежка пък накарала друг жител на дома да си яде фекалиите. Да, да, върнете се и пак прочетете това, знам, че не можете да повярвате на очите си! И аз не вярвах. Или по-скоро исках да не вярвам. Само че е факт. Даже си било практика - унижение, бой, наказания, заключвания, принудително гладуване и спане на минусови температури, издевателства. Една жена се напикала в коридора и затова била пребита от санитарката. Друга уж буйствала, затова я оставили да спи незавита на отворена врата, белким по-бързо умре. Давали им хапчета да са упоени, че да не създават “проблеми", разбирай работа. Изобщо в двайсет и първи век, в европейска страна, на територия, където уж традиционно се възпитава уважение към възрастните, болните и беззащитните, една група хора, назначени на държавна работа, упражнява садизъм и геноцид към друга група социално страдащи и зависими от тях граждани на същата тази страна. И като оставим настрана онези реални недостатъци на системата, която им е позволила да го правят - липсата на професионални кадри, ниското заплащане за трудните условия на работа, слабият или никакъв контрол - остава едно нещо, което за мен стои в основата на тази изродщина - пълната липса на състрадание. 

В излъченото видео от дома в Пловдив има и запис от вътрешно заседание на екипа. Там ясно се чува заповед, когато има и един външен човек на посещение, всички служители да са мили, учтиви, търпеливи и възпитани. Когато има “външен човек”! Да се дефинира специално тази принципно задължителна за подобен род заведение политика на поведение спрямо клиентите, означава две неща. Първото е, че тук тя осъзнато липсва. И второто е, че самият екип се е капсулирал в група, за която останалите извън нея (за които тя трябва да се грижи) са загубили своято човешка същност. Оформянето на групи в едно общество е нормален процес, но и потенциално опасен, защото в самата си същност групата представлява сбор на хора по общи принципи и идеи, които се отличават от останалите. И за които това различие от другите е същностноопределящо, дава им житейски смисъл. Налице е усещане за различност и необподимост от отделяне от тях. Това не е задължително да е лошо - няма нищо опасно в една група на фотографи, орнитолози или кинолюбители. С подходяща силна идея обаче, добре структурирана теория, сплотена маса и добър лидер, една дори случайно формирала се група, може да се изроди и да доведе до катаклизъм. Така откъсването от останалите може да превърне в очите на групата тези “останали” в обща, непозната и затова усещана като враждебна маса, която няма човешки облик.

Когато напрежението в групата е високо по една или друга причина (социално недоволство и неприемане, неудовлетворение или осъзнато желание за промяна, неовладяни емоции, поради ниска интелигентност или незрялост), тя може да не стигне до някакъв обществен катаклизъм (революция например), но със сигурност ще търси къде да отпусне нервите си. И естествено, ще го направи върху най-близката възможна друга, осмислена като “враждебна”, “зависима” или “дразнеща” общност, от която вече е снела всякакви хуманни черти. Така гневът на една група прераства в агресия към друга. Това е особено лесно, когато втората е зависима от първата и е в някакъв вид подчинено положение спрямо нея. Като в дома в Пловдив - групата на администрацията и болногледачите срещу групата на живеещите там. Едните се възползват от силата си, за да тормозят другите, в които са спрели да виждат всякаква човечност. Както описва онзи точен, но много неприятен израз - приема ги за “зеленчуци”, не за човешки същества с история и постижения, с минало и хора, които ги обичат. 

Дехуманизирането на една група от друга е разделение, което винаги е бременно с агресия. Затова и то е така обичано от диктаторските и манипулативни обществено-политически режими, защото винаги някъде поддържа малки за него, но значими за групите нива на агресия, които предпазват основния клапан от избухване. Случилото се в дома за възрастни и болни хора в Пловдив е нещо като минимодел на това, което ние като държава живеем. Арогантност на едната група (на управляващите), стигаща до жестокост към друга (на управляваните). Прикрита под благовидната форма на социална грижа, когато има “външен човек”. Безмълвно страдание на потърпевшата група, която не осъзнава това, което й се случва, защото няма механизъм да го направи. И защото е толкова зависима от първата, силна група, че мени физическия си статус спрямо желанията и действията й. Това, разбира се, още повече екзалтира силната група, кара я да се чувства могъща, значима. В отношението си към по-слабата силната общност не прилага същите критерии, които има към други, социално силни групи. Тя не би се отнасяла като със “зеленчуци” към общността на здравите и работещи хора, към близките на болните, към роднините и съгражданите си по принцип. Тя не ги дехуманизира, защото на свой ред е зависима от тях. Осъзнаването на тази разлика и зависимост обаче още повече изостря напрежението и то избива в тотално необясними за интелигентния ум действия, в зверства. Това се случва само на ниво, на което групата смята своите зверски действия за полагащо й се право. Което не значи обаче, че тя принципно ги приема за нормални и обществено приемливи, след като така усърдно се опитва да прикрие поведението си от другите, по-силни от нея групи. Ценностната й система не е умряла - тя просто се прилага само към осъзнатите като човешки същества. Към всички останали същата тази група е склонна да бъде изумително изобретателна и зловеща в садистичните си прояви. Това е същият принцип, който в определени общества разделя неевреите от евреите, белите от цветнокожите, мъжете от жените, хетеросексуалните от хомосексуалните, християните от мюсюлманите, болните от здравите. Единството на всяка една такава група се държи от този принцип и благодарение на него другата се дехуманизира и демонизира, възприема се като неправилна, недостойна, “противникова”. Наказателните акции към нея след това са само следствие от тази дълбоко вкоренена логика на превъзходство, не на съпричастност, емпатия и състрадание. Това разделение има едно име - фашизъм. 

Сега, след публичните разкрития в дома за стари и болни хора в Пловдив, ще има наказани. Ще има оставки, ще има признания, ще има публично лъсване на лъжи и пропуски. Ще се заговори пак за един проект от 2010 година на МТСП, който носи внушителното име ”Визия за деинституционализацията на възрастните хора с психични разстройства, умствена изостаналост и деменция” и има добре разписан и публично достъпен “План за действие за национална стратегия за дългосрочна грижа за периода 2018 - 2021 година”. Ще се влезе във всичките административни “бла-бла” на разни документи с патетичен и дух и социално напудрени обещания, ще се поцъка с език тук-таме по медиите и толкова. После положението ще е същото. Защото разделянето в групи и възпитаването на неприемане и омраза между тях, у нас е основна, държавна политика. Самата държава се държи по точно този начин към своите граждани - доказателство за това е водният геноцид в Перник, мръсният въздух в страната, превръщането на България в европейско бунище, изсичането на горите, обира на КТБ, приетата вече за нормална политика на институционално възползване и крадене. Но и ние като клетите дементни заселници на зловещия социален дом, нямаме силата да окажем съпротива, защото на свой ред сме участници във всякакви други, войнстващи помежду си групи. И което е по-страшно - за разлика от дементните възрастни хора в дома, ние осъзнаваме случващото се и имаме капацитета да го променим. А защо не реагираме… наистина нямам обяснение. Сигурно чакаме някой следващ перверзник от управляващата група да поиска и от нас да си ядем фекалиите. 

Както сме тръгнали, скоро ще сме готови да го направим.