Урок първи: Научи се да обичаш животно

Изгубената човещина, сметеното под килима съчувствие и още.

Вие кога се научихте да обичате? 

Дали се раждаме със вродена способност да обичаме или това чувство и отношение се възпитава впоследствие? Това, което първо изпитваме към родителите си, когато още сме съвсем беззащитни и вътрешно припознаваме в тях единствената си възможност да оцелеем, любов ли е? Ако любовта към родителите е естествено и пряко свързана с чувството за самосъхранение (поне в детството), кое е това, което предизвиква другото усещане, което наричаме любов - онова, в което обичаш някого, без да зависиш от него и без да е определящ за твоето физическо оцеляване? Тази любов, дето няма обяснение и заради която после правиш луди неща и постигаш чудеса. Любовта просто така, сама за себе си - заради неспането нощем, заради пеперудите в стомаха, заради крилата, които поникват върху кокалите и те държат две педи над земята. Ето на тази любов кога и как се научаваме?

Аз не помня точно датата на своето първо усещане за любов, но помня добре какво го предизвика. Джан. Черният кралски пудел на една моя бургаска леля (там лелите от бащина страна са чинки). Та кучето на чинка ми се казваше Джан, което на турски значи “душа”. Всяка сутрин през лятото чинка и Джан идваха в пет и половина сутринта да ме взимат за разходка край морето. Налагаше се да ходим толкова рано, защото бях прекарала тежка бронхопневмония през зимата и йодните изпарения на морето сутрин бяха част от лечението и профилактиката ми. В летните утрини на онова време градът се събуждаше бодро, по улиците можеше да видиш само други такива като нас - с кучета, със спортни амбиции или с лекарско предписание - да крачат към морската градина. Бях толкова малка, че физически бях по-близо до дребния Джан, отколкото до чинка ми - тя оставаше някъде над мен, а всичко, което запълваше хоризонта ми, беше градът и морето и Джан, който като мен крачи в тях.

Някъде по време на тези разходки го заобичах. Заради мокрия му език, който неизменно ме близваше сутрин, за да ме целуне, както обясняваше чинка ми. Заради смешния бретон, който падаше над очите му и ярко контрастираше с моя собствен, отрязан от майка ми обидно късо и криво. Заради къдравото му, космато тяло, което обичах да прегръщам. И заради вътрешното ми, детско усещане, че съм на разходка с приятел, който никога няма нищо против нищо това, което вършим заедно.

Постепенно любовта към Джан така се загнезди в сърцето ми, че идеята да си имам куче изцяло ме обзе. Куче така и никога не ми взеха, което от годините, на които съм в момента, оценявам като мъдро родителско решение. Но тогава, когато на есен си тръгнах от Бургас, морето и баба, за да се върна на училище, усетих за първи път онази гигантска тъга по някого, която после в годините щях да осъзная като любовна мъка. Онова нещо, за което казваме, че “сърцето се къса”. Моето детско сърце тогава за първи път наистина беше пред скъсване. Заради черния кралски пудел Джан. Душата, която влезе в моята душа и събуди там способността да обичаш нещо или някого безкористно, просто така. 

Имам причина да се сетя за този мой спомен и да го споделя с надеждата, че ще ви припомни и вашите моменти на първо любовно усещане. Бебето делфинче на делфинариума във Варна почина преди няколко дни по време на представление. Беше само на девет дни, а както твърдят ветеринарите след аутопсията, смъртта била причинена от мозъчен проблем. Четох някъде, че когато малкото е починало, делфините, които участват в представленията на делфинариума, спрели да изпълняват командите на треньорите си и така спектакълът бил прекратен. И те са усещали какво се случва - смъртта и за тях е нещастие и болка, нищо че уж са просто едни риби бозайници. Играели по четири представления на ден. Скачат през обръчи, стоят “изправени” във водата, танцуват, излизат на брега на басейна, изобщо забавляват ни. Ние си купуваме билети, пием сокове от картонени кутийки, ръфаме някакви храни и гледаме шоуто на рибите с присъщото ни чувство на превъзходство. Това, което ги караме да правят, не е ненормално и не е лошо, защото на нас ни е забавно. И защото децата ни така се учат на…

Всъщност на какво се учат децата ни, когато ги водим на такива шоу програми с животни? Може би на съчувствие? Четох една статия, която се позоваваше на купища научни авторитети, за да докаже, че съчувствието е един от основните инстинкти, с които се раждаме. Съчувствие към участта на себеподобните имали дори плъховете - помагали си един на друг, когато са в беда. Ние съчувстваме ли на делфините, когато ги гледаме как по команда изпълняват някакви неща, с които ние сме решили да ги доближим до себе си? Не, не им съчувстваме - пляскаме им.

Може би тогава учим децата си на интерес към науката? Или на уважение към труда на животните, защото после можем да казваме “видя ли как делфинът, дето е риба, може да брои, а ти не можеш!”? Сигурно посредством такива програми, претендиращи за вид изкуство, им преподаваме способността да се забавляваш… Само че това забавление не струва ли твърде скъпо, след като е на гърба на същества, които по своя воля сме превърнали в наши клоуни? Тогава на какво остава да сме научили децата си след шоу с делфини в делфинариума, а? Ще ви кажа на какво - на същото това чувство на превъзходство.

При това с извратения нюанс на снизходително, направо снизхождащо превъзходство. Такова, дето от малки ги поставя в позицията “след като съм по-силен, аз командвам парада”. Мястото на любовта в тази нагласа е твърде извратено - тя е пренебрегваща любов, натресена и доволна от себе си, защото се смята за непогрешима. Няма дори да е пресилено да кажа, че тази любов е много близка до онова чувство, което изпитва насилникът и което самият той с болния си мозък разпознава като любов - усещането за владеене на контрола. Ние владеем контрола над делфините в делфинариума, над лъвовете, конете, зебрите, кучетата, мечките в цирка, над животните в зоопарка и затова нямаме съмнения в правото си да правим с тях каквото си поискаме. Пък и това “каквото си поискаме” не е да ги мъчим и убиваме, нали така? То е само да ги “опазим” или научим на неща, които са им напълно ненужни и  тотално извън естествените им способности. Само че така хубаво ни разсмиват, удивляват, забавляват… 

В развитието на човешката цивилизация любовта и уважението към животните винаги е зависело от храната. И това е нормално - чрез животни сме ловували други животни, които сме изяждали или пък сме обработвали земята си, пазели сме се от нашественици, воювали сме с тях. Днес не са ни нужни животните, за да добиваме храна от земята, войните си не водим чрез тях и не от тях зависи сигурността ни. Но чувството ни на естествено превъзходство над тях не се е променило. Дори покрай световната носталгия по миналото и поривът да си връщаме традициите продължаваме да си тричаме кучетата, да организираме боеве с животни, да ходим на лов, заради удоволствието да отстреляш нещо живо и да си свидетел на смъртта му. Перверзно е, не мислите ли?

В книгата “Чернобилска молитва” на Светлана Алексиевич става дума най-вече за човещината. Тази човещина, която сме загубили в растящото като раково образувание чувство, че от нас, хората, зависи всичко и че светът ни е подвластен. В монолозите на тези десетки хора, които разказват за катастрофата и живота си преди и след нея често става дума за животни. В този краен, опънат като тетива на лък момент на ужас и невидима заплаха, тогава, когато и ние сме точно толкова безсилни, колкото са и те, се връща и онова истинско съчувствие, което сме имали като инстинкт. А с него, колкото и ужасяващо да изглежда на пръв поглед, се създава и чувството на любов. Възпитава се в момент на неописуем стрес и усещане за безсилие. Тогава, когато нищо, в което логически си вярвал или си бил уверен по убеждение и традиция, вече не е такова. Тогава, когато се вярва в бог. Прагът между смъртта и живота е станал непредсказуем и невидим, а това ни плаши до безумие. И именно в този момент на страх като че ставаме повече човеци, като че си връщаме човещината, дето сме я затрили някъде по пътя нагоре. 

Изумих се колко от хората, напуснали домовете си около централата, заради евакуацията, са оставили бележки до евентуалните мародери да нахранят котката им, да сипят вода на канарчетата, да осиновят кучето. Потресох се от сцените, в които бабите не искат да тръгнат наникъде,защото не могат да си оставят кокошките и кравите. Като на филм видях онези описани истински моменти, когато нечие куче тича ужасено след автобуса, понесъл към безопасно място собствениците му. И една друга история имаше - с една току що родила котка с малки котенца, които ликвидаторите трябваше да разстрелят. За очите на тези невинни животинчета ставаше дума, за бебешките им игри, за живота, който тъкмо се е родил с ще умре.

Ако още не сте чели тази книга, направете го. Накрая със сигурност ще имате пред очите си тези пейзажи с тучни зеленини, обрасли около изоставетите административни сгради и семейството лисици, настанило се в опразненото училище. Като че да ни научат нас, хората, че сме точно толкова уязвими и крехки, колкото тях, животните. Порази ме метафоричното значение на действително случилото се “изравняване” между хората и животните, покрай трагедията Чернобил. Връщането на някакъв праисторически баланс, в който сме живяли с околния свят в съзвучие и взаимно уважение. И как само един непознат и страховит катаклизъм може да ни отнеме човешката арогантност и да върне павновесието с природата, като наново запълва със смисъл понятието “любов”.

В селото на една позната някога се отървавали от нежеланите вече кучета, като ги захвърляли живи в една яма недалеч от къщите. Пускали ги там и те озверявали и се изяждали едни други. Нощем, когато било много тихо, можело да се чуе воят им. Страховито било, но някак се свиквало - нали всички така правели. 

Днес няма такива ями, но собственическото ни отношение към животните е същото. Взимаме куче, за да си го мачкаме, понеже е сладко. Ама, ако когато порасне, вече не е така сладко или се окаже, че пуска твърде много косми, сме готови да го зарежем някъде или в най-добрия случай да му потърсим нов стопанин онлайн. От животните, за които се грижим, очакваме отплата - само тогава има смисъл изобщо да се занимаваме с тях. Кучето ще ме разхожда или пази, котката ще лови мишки или ще ми топли краката пред телевизора, прасето ще ми е месното меню за зимата. И ако не върши работата, за която сме го взели или просто ни писне да ни се мота наоколо - вън. 

Преди години като журналист бях на едно показно прибиране на танцуваща мечка в новооснования тогава парк край Белица. Трябваше да вземем животното от едно циганско семейство в село Ягода. Мечката лежеше, завързана на верига до един стар камион. Живееше под него - там се хранеше, там спеше, там всичко. Със синджир, дълъг има-няма пет метра. Радиусът на живот на това десетгодишно същество бяха тези пет метра. Халката пробождаше носа й, болеше я зверски и тази болка я държеше покорна. Циганката се тюхкаше наоколо как сега ще изкарват пари, като им вземем животното.

Организаторите ни обясниха, че това си е класически сценарий в тези случаи и целял по-висока цена за “обезщетение”. Накрая, когато поведохме кроткото и до смърт уплашено животно към клетката, циганката го удари на емоции. Тичаше след мечката, наричаше я по име, нареждаше колко я обича, как си е свикнала с нея, колко добра била, как ще живеят сега разделени… Разбира се, повече вярвам в искреността на първата й емоция - тази, свързана с изкарването на парите. Но въпреки това, колкото и фалшиво да е било онова оплакване накрая, все някак и в него трябва да е имало доза истинско чувство. Парите бяха дадени вече, така че театрото не беше нужно. Затова си мисля, че все пак, в драматичния миг, когато осъзнаеш, че няма връщане назад, че това е раздяла завинаги, емоциите се проявяват в по-чист вид. И в тези малки моменти на слабост придобиваме силата да осъзнаваме любовта. Жалкото е, че често го правим всъщност само тогава.

И сега заговорихме за тази любов, за делфинариума и зоологическите градини, за животните и хората само покрай смъртта на делфинчето. Разчувства ни и няма как да е другояче - едно деветдневно бебе вече няма да е част от шоуто. Пък и майка му играела, вместо да я оставят намира да се грижи за него… Трогна ни тази история, защото прилича на нашите, човешките - едно бебе умира, а майка му е на работа и не може да го гледа. Сега, след като стана ясно, че делфинчето си имало мозъчно увреждане, някак ни отпуснаха съвестите. Не била наша вината, не сме чак такива жестоки създания, след като то и така и така си е било зле. А и написаха в медиите, че точно там, в делфинариума, имало и деветмесечно делфинче, което си било напълно добре, така че нямаме вина, дишайте дълбоко. И шоуто ще продължи, разбира се. Ще ни убеждават, че  нищо им няма на делфините, понеже те така обичат да играят и в природата, не е да ги насилваме! Само дето там го правят по собствената си воля - като израз на радост, дори като симпатия към нас, животните на два крака. Или пък кой знае, може да не е само симпатия.

Може да е съчувствие. А може и да е любов. Такава, на която никой не ги е учил - просто си я имат по природа. Ето на този урок от цивилизацията трябва да се върнем. Никак не е маловажно - даже направо е спасително. За душите ни, за Джан.   

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РеAкция