Преди Кан е след Кан

Усмивката на Тина от филма „Граница“.

Всеки, който е гледал този филм, няма да пожелае веднага да го види отново. Не, не защото гледката е трудна за понасяне, а защото образите така ясно остават в спомените, че още дълго вълнуват и занимават мисълта ни. Една година след като шведско-датската копродукция "Граница“ (Border) спечели голямата награда в секцията "Особен поглед“ в Кан, филмът на Али Абаси може да се похвали със завидна фестивална съдба (включително София филм фест), с номинация за "Оскар“ в категорията "Грим и прически“, с награда за визуални ефекти от Европейските филмови награди и с неогромна, но затова пък възторжена публика. И тъй като е минало доста време от премиерата, мога спокойно да "спойлвам“.

В първия кадър виждаме главната героиня на "Граница“ в гръб. Насекомо, което всеки човек би изтръскал от ръката си, върви по нейната. Тя го наблюдава. Случаен детайл? Не, нарочен. Но това ще разберем доста по-късно. В момента не знаем нищо за героинята. След няколко епизода ще видим, че и тя не знае нищо за себе си. Оттук нататък зрители и Тина, както тя се нарича, ще научават едновременно и на порции подробностите коя е тя.

Кой съм аз? – това е основният въпрос на Тина, това е основният въпрос на "Граница“.

Тина (Ева Меландер) е ужасно грозно същество, повече с вид на животно, отколкото на жена. В първите минути изглежда така, сякаш ще гледаме филм на ужасите, но след няколко кадъра свикваме с вида й. Тина работи на граница, където слизат хора от фериботи и влизат в друга държава. Там тя просто стои и души. Защото Тина има свръхестествената способност да подушва чувства – страх, вина, срам… Граничната полиция я използва за откриване на хора, които пренасят неразрешени стоки. Тина си върши отлично работата и надушва студио за производство на видеа с детска порнография. Тук Али Абаси развива криминална нишка, която сама по себе си е цял филм, той обаче успява майсторски да отклони криминалния поток встрани, да го пусне известно време да тече сам и после отново да го върне към основното корито на сюжетната река. Криминалната история се следи с напрежение, направена е по всички правила на жанра.

Да се върнем към Тина – разбираме, че макар и много различна, тя е интегрирана в живота на "нормалните“ хора. На работното й място се отнасят с уважение към нея. Съседите й също не странят, дори я молят да откара до болницата бременната жена, след това тя им ходи на гости. Има баща в старчески дом, когото редовно посещава. Дори има приятел, който не се смущава да живее в една къща с нея. В обрисуването на средата, в която Тина очевидно се е вписала, има само една сцена, при която жена в магазин я заглежда, сякаш вижда чудовище. При всички други случаи Тина е, вярно странна, но все пак част от цялото.

Докато не се появява Воре, същество като нея, за когото Тина подушва нещо странно, без да знае какво точно. Благодарение на Воре постепенно тя започва да разплита нишката на въпроса "коя съм аз“. Тук отново Али Абаси пуска разклонения на сюжетното развитие, пак малки поточета встрани, които криволичат покрай основното действие, за да се съберат отново в края. Тина разбира, че баща й не й физически баща и че явно родителите й са били подложени на опити (темата за експериментирането с генния материал на човека), че не е жена, защото при любовната сцена с Воре й се появява пенис (темата за граничното състояние между половете), че Воре е дошъл да отмъщава на човешкия род (темата за престъплението и наказанието). Подреденият живот на Тина се обърква. 

В изобразително изкуство и литературата съществува дълга традиция за това, че в една любовна история не винаги има само бинарни отношения, че тя невинаги се развива между мъжа и жената – казва Али Абаси в интервю, дадено миналата година на фестивала в Кан. – Затова пък в киното досега почти всички любовни истории са между мъж и жена. Когато започнах "Граница“, нямах идея да правя филм за размяна на половите роли или пък да ги представя по съвсем нов начин. Исках просто да разкажа една любовна история. За мен много по-важна е романтиката, отколкото полът. Няма значение кои са героите, интересуват ме чувствата и тяхното представяне. С учудване обаче видях, че тази тема се среща и в други филми тук на фестивала, което означава, че едни и същи неща вълнуват хората на различни места по света.

Али Абаси успява действително да измъкне чувствата над вида на героите. И ако в началото на сексуалната сцена между Тина и Воре героите да събуждат отвращение, постепенно епизодът започва да изглежда дори еротично. Отворила за първи път сърцето си за любовта, Тина ще мине през страданието, съмнението, ще се колебае при избора си между любимия и човеколюбието изобщо, между верността и идеята за предателство…

Защо обаче е необходимо всичко това да бъде разказано чрез елементи на жанровото кино, което се свързва предимно със забавлението и не толкова със задълбочаването в морални проблеми? "Правя жанрово кино – обяснява Абаси – не защото съм голям фен на фентъзите по принцип, а защото така по-лесно мога да изследвам животното в човека. Интересувам се от неосъзнатото, от сънищата, от халюцинациите на хората. Жанровото кино ми предоставя терен за игра, на който бих могъл да експериментирам. Така да са каже, получавам "лиценз за странност“. Защото дори и когато разказваме истории за кучета, котки или феи, ние, хората, разказваме за себе си.“

В случая жанровото кино позволява на Абаси да говори за съвременността, но като го освобождава от конкретността на род, етнос, нация, пол.

В този филм става дума за това какво е да се чувстваш "друг“ – обяснява режисьорът. – Когато принадлежиш към някое малцинство, това винаги оставя следи в теб. Все едно как е формирано то. Например една жена също може да се чувства част от малцинство. Мисля, че на всеки човек все някога му се е случвало да се причисли към малцинство или изобщо да се чувства различен от останалите в групата. Тогава той живее живота си според правила и в рамките, поставени от някой друг. Принуден е да се държи по начин, който противоречи на неговите разбирания и принципи.

Когато достига до отговора на въпроси си коя е, Тина излиза от първоначалното си равновесие, изпитва обида, гняв, ярост. И се стига до момента, в който получава сигнал, че има и други като нея. Същите. Че може да са малцинство, но все пак са "свои“. Освен това те са я потърсили. До тази сцена Тина е винаги намръщена, с изкривена сърдита физиономия. Сега за първи път се усмихва. Със загадъчната усмивка на Мона Лиза. И доволно слага насекомото в устата си. Вкусно й е.

Тина е извървяла пътя от равнодушно приемане на ситуацията такава, каквото е, от обикновеното вписване в средата през разчупването на рамките, бясно търсене на изход "сега накъде, сега какво?“, до щастието, породено от разбирането, че не е сама, че има и други "различни“ от общоприетото в групата. 

"Граница“ свършва, след като героинята преминава всички граници, които са я ограждали в една привидно вечна ситуация. Тина вече е отвъд границата, тя е оттатък. Дали там със своите ще се чувства също така добре, както се е почувствала, когато е узнала за съществуването им, е друг въпрос. И друг филм. 

Има филми, които потъват почти веднага, след като са се порадвали на някоя фестивална награда, пък била тя и от Кан. "Граница“ на Али Абаси не е от тях. Преди да започнем разговора за новата "канска“ реколта, нека опитаме насладата от предната.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт