Полската режисьорка Агнешка Холанд ще гостува на София филм фест с последния си филм „Мистър Джоунс“

Има исторически периоди, които, ако бъдат представени с натуралистични кадри в киното, са трудни за издържане. Масовият глад, известен още като "гладомор“, предизвикан от политиката на Сталин през 1932-33 г. в Съветска Украйна, е един от тях. Защото последиците му са не само смърт от глад, но и развиване на канибализъм. И то сред деца.

Агнешка Холанд очевидно не се притеснява, че някои зрители биха си затворили очите точно при тези сцени. Напротив – тя разчита именно на пораждането на чувството за отвращение. Защото вероятно само чрез физическо разтърсване, чрез настръхване на кожата и бъркане в стомаха съвременният човек би могъл да разбере какво се е случило в ония години, фактите за които все още не са изнесени с онази ясност и категоричност, пред която и боговете да замълчат.

Фактите? Да, точно във времето на "фейк нюз“ Агнешка Холанд прави филм, в който основната тема е представянето на истината от журналистите. Героите ѝ, Гарет Джоунс и Уолтър Дюранти, са исторически личности, към които тя подхожда "документално“. Конфликтът между двамата се основава на различното разбиране за смисъла (и изгодата) от журналистическата професия, за отговорността на упражняващите я пред себе си, пред съвременниците си и пред историята.

Гарет Джоунс е британски журналист, който през януари и февруари 1933 г. пише за уелския вестник "Уестърн мейл“ репортажи от Германия и отразява влизането във властта на националсоциалистическата партия. На 23 февруари той прави интервю с Адолф Хитлер, като го придружава в самолета в полет от Берлин до Франкфурт на Майн. Интервюто му носи световна слава. Месец по-късно Джоунс заминава за Москва, където иска да интервюира Сталин. Попада обаче в ситуация, която не е очаквал: чуждестранните журналисти се държат в ограничено пространство, всеки, който го прекрачи, внезапно изчезва. Уплашени, те не смеят да задават непозволени въпроси, да надничат в непозволени места, да изпращат до чуждестранните си редакции непозволени репортажи. Всичко е под контрола на съветската власт. Сред журналистите със запушена уста се намира и кореспондентът на "Ню Йорк Таймс“ Уолтър Дюранти. 

През 1929 г. Дюранти е направил интервю със Сталин, а малко след това е написал серия кореспонденции от Русия, в която твърди, че поради "азиатския си манталитет“ руският народ има нужда от деспотично управление и от икономическите реформи на колективизацията. Кореспонденциите му носят наградата "Пулицър“.

 

Когато Джоунс пристига в Москва и търси съдействие от сънародника си за интервю със Сталин, Дюранти любезно се измъква. Джоунс пък успява да се измъкне от съветската охрана, да се качи на влака за Харков и да попадне в Украйна – земя, скована от зимата и глада. Гладомор. Деца се изхранват от трупове на деца.

Две седмици по-късно Гарет Джоунс се връща в Германия, където дава пресконференция за видяното в Украйна. На другия ден издания в Германия, Франция, Испания и САЩ излизат с почти едни и същи статии, разказващи за гладомора. От "Ню Йорк таймс“, естествено, търсят своя кореспондент Дюранти. Защо те нямат тази история? Дюранти пише статия, в която застава на страната на Сталин и обвинява Гарет Джоунс, че взимал желаното за действителност и че неговата история била породена от "огромен страх“. Дюранти уверява още, че в СССР може и да има недостиг на хранителни стоки, но в никакъв случай няма масов глад. Мнението над Дюранти надделява над това на Джоунс. В това време Съветският съюз полага усилия да бъде приет в Обществото на народите. Джоунс призовава западните политици да откажат, защото съветското правителство подлага на унищожение собствения си народ. Но благодарение на репортажите на Дюранти в дипломатическите и политически кръгове на САЩ и Великобритания надделява убеждението, че Джоунс преувеличава и в края на краищата решението е за приемане на СССР.

Това е документалната история, върху която е изграден сюжетът на "Мистър Джоунс“. Очевидно симпатиите на Агнешка Холанд са на страната на главния ѝ герой Джоунс (в ролята Джеймс Нортън), който е повече носител на теза, отколкото психологически разработен. Докато Джоунс зъзне в мразовитото време, блъска се във влака, реди се и го бият на опашка за храна, докато става свидетел на подивяването на хората, сам вече превърнал се една ли не в призрак, Дюранти виждаме само из затоплени помещения на елитен столичен хотел, гол, отдаващ се на сексуални удоволствия, безгрижен, приел разгула, физически и духовен, като доброволно избран начин на живот. 

Героите са дадености, две поведения – на борещия се и на конформиста – изправени едно срещу друго. От последните надписи разбираме, че Джоунс умира, малко преди да навърши 30 години. Трупът му е намерен с куршуми в тила. Дюранти доживява до 73 години. Въпреки че има обществено движение за отнемане на наградата му "Пулицър“, той и до днес е неин носител. 

"Мистър Джоунс“ вероятно щеше да е по-добър филм, ако беше по-кратък като продължителност, но въпреки някои провлечени сцени се гледа докрай с интерес. Опитът да се премине от реализъм към фолклорен разказ, сякаш излязъл от страшна приказка, в епизодите в Украйна, също не ми се струва не докрай успешен.

Филмът на Агнешка Холанд е несъвършен, но въздействащ, прилича на вик от ужас, че в ситуация на бълваща отвсякъде информация, светът отново е на крачка от информационно затъмнение и на взимане на грешни, неинформирани решения.

Злото побеждава – предупреждава ни 70-годишната Агнешка Холанд.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт