Стефан Цвайг, тъжният европеец

В книгите си изследва живота на други хора, описва техните тревоги и терзания. За своите не казва нито дума. Затова и много от действията му до днес остават загадка. Неговата история е историята на Европа – с всичките ѝ надежди и разбити мечти

На 23 февруари 1942 г. една неприятна вест стъписва целия свят – предния ден писателят Стефан Цвайг и втората му съпруга Лоте сами и напълно доброволно са прекъснали живота си. Място на действието: бразилското градче Петрополис, където двамата са намерили убежище от европейската война и където според дотогавашните сведения са се чувствали добре и на сигурно място. Защо тогава?

Стефан Цвайг е роден е на 28 ноември 1881 г. във Виена в заможно еврейско семейство. Баща му е собственик на текстилна фабрика, която по-големият му брат някой ден трябва да поеме. По това време Виена е столица на Австро-унгарската империя, многонационална държава, в която отделните народи вече са започнали да се борят за своята независимост, но все още имперската спойка ги държи в едно цяло. За младия Цвайг Виена е сърцето на Европа, пъстър град, в който се чуват различни езици и в който различността не е недостатък, а богатство.

Майка му е родена в италианската Анкона и вкъщи говори със синовете си на италиански. Освен това успява да запали у децата си копнежа по далечни и непознати земи. Още в ранните си години Цвайг пътува до Берлин, Париж, Рим и далечната Москва. След Европа посещава Индия и САЩ. Този начин на прекарване на времето много му харесва и той започва да се възприема като пътник, чието естествено призвание е да пътува през света. До всички споменати европейски столици в началото на ХХ век може да се ходи без паспорт и виза, без човек да е принуден по какъвто и да е начин да се легитимира чрез документ. За Цвайг това е върхът на свободата. За нея години по-късно той ще пише в автобиографията си "Светът от вчера“ с възторг и тъга поради отнемането ѝ. Тази свобода за него е олицетворение на Европа: свободно движение през целия континент. Идеализъм? Не. По това време Европа действително е космополитно настроена. Както повечето от съвременниците си Цвайг говори пет езика, не му е трудно да общува с хората, където и да отиде. Напускането на родината и влизането в чужбина за него не е свързано с някакви разтърсващи различия, културен шок, необходимост от приспособяване. Напротив – светът е разнообразен, но в същността си единен. Още повече, че навсякъде всекидневният живот започва да се променя почти по един и същи начин и то благодарение на новите откритията в техниката. Цвайг ги приема с възторг. Телеграфът. Телефонът. Железницата. Автомобилът. Първите самолети. 

Във Виена се появява вид нова дисциплина, която все повече успява да се наложи и да революционизира науката за човека – психоанализата на д-р Зигмунд Фройд. Професорът отваря вратата към подсъзнанието, младият Цвайг се спуска вътре.

1911г. излиза първата му новела "Изгаряща тайна“, в която той въвежда нов тип герой за тогавашната литература – прелъстител на жените, който използва невръстно момиче, за да покори майка му. Цвайг рисува състояние на обсесия и това в крайна сметка е литературната дреха на трудовете на Фройд. Забрани, изтласкване на желания, новата им поява, ревност, различни форми на сексуално привличане – все състояния, които занимават както психолога, така и писателя. Новелата носи първия голям успех на младия си автор, което му въздейства окуражаващо. Цвайг иска да продължи, също като Фройд да стигне до същинските бесове, които движат страстите, и да ги представи чрез средствата на литературата. Как се случва така, че човек, намиращ се на най-високо обществено положение, може да падне в плен на най-низките помисли?

"Изгаряща тайна“ слага началото на вървящата непрекъснато нагоре кариера на Цвайг. За една нощ той става прочут. Само на 30 години и вече знаменитост. Самият той е учуден от феноменалния си успех. В действителност е измъчван от съмнения в таланта си. Винаги се е отнасял едва ли не с обожание към хората на литературата и някак му се струва невероятно да се е наредил сред тях. Още на 15 години публикува първите си стихотворения, но винаги му се е струвало, че те не са толкова добри, колкото тези на другите, които той превежда. Бодлер, Верлен, Валери, Рамбо … нима е сред тях?

Когато на 21 юни 1914 г. атентатът в Сараево разпалва пожара на войната в Сараево, Цвайг е смутен, но не и истински изненадан. Разбира се, че хуманистът не може да приеме каквито и да е военни действия, но се оставя да бъде завладян от всеобщото патриотично настроение. За много кратко обаче. След което отново се връща към пацифизма си. Отрезвяването идва, когато прочита текстове на своя идол Ромен Ролан. "Занаятът на интелектуалците е да дирят изход сред погрешните представи“, пише Ролан и предлага обединение на всички "свободни братски сърца по света“, които да покажат, че Европа ще се унищожи, ако гражданите й взаимно се избиват. Цвайг е един от най-пламенните привърженици на идеята на французина. 1915 той отива в Галиция, превзета от руските войски и върната обратно, за да работи в архива там. Това, което вижда по пътя, надхвърля и най-песимистичните му очаквания. Хората са превърнати в пушечно месо, не по-различно от това на заколени животни, отбелязва Цвайг. През 1918 г. най-сетне се стига до подписване на примирие, според което обаче родината му Австро-Унгария вече не съществува.  

През март 1919 г. Цвайг се връща в Австрия и се установява в Залцбург. По ирония на съдбата той влиза в страната в същия ден, в който последният австрийски кайзер я напуска, търсейки убежище в Швейцария. Цвайг вече не живее сам, а със съпругата си Фридерике, с която са се оженили малко преди избухването на войната. С тях са и двете деца на Фридерике от предния й брак. В къщата си в Залцбург те ще останат 15 години.

Съседна Германия също излиза променена от войната. Победена, подчинена и унижена страната вече е република – т.нар. Ваймарска република. Верният на пацифизма Цвайг призовава враждувалите досега държави да забравят раните и да се побратимят. Всъщност до последния си ден той ще споделя идеята за обединена Европа, такава, каквото е я видял във Виена. Има един човек, който за него олицетворява надеждата за свят без война, и това е Валтер Ратенау, писател и либерален политик, който отначало е министър на възстановяването, след това външен министър на Ваймарската република. Цвайг му се възхищава, особено когато Ратенау успява да уреди подписването на мирен договор между Германия и Русия, с който на практика Германия признава Съветска Русия. Два месеца по-късно Ратенау е убит от дясно екстремистки атентатори, които не приемат болшевизма, както и факта, че Ратенау е евреин. Цвайг преживява тежко загубата на идола си, а в личното си участие в политиката не намира смисъл. Оттегля се в Залцбург, за да пише.

Това е времето, в което създава литературни биографии. Пише за Балзак, Дикенс и Достоевски, Клайст, Ницше, Толстой, Казанова. В живота на великите той търси смисъла, онзи смисъл, който реалният живот зад прага на дома му не може да му даде. Успехът обаче идва повече от две новели – "Амок“ и "Писмо от една непозната“, които излизат през 1922 г. Особено втората се оказва невероятен комерсиален успех. Цвайг отново се връща към една от централните си теми: разрушителната сила на страстта. 

Популярността и добрите продажби го спасяват от финансови грижи, така че отново може да се отдаде на любимото си занимание – пътуването. Заминава за Париж – градът, който той смята за своя втора родина, градът на вечната младост. Там открива автор, който му става много близък: Франсис Скот Фицджералд. Цвайг много би желал да се срещне с него, след като е прочел "Великият Гетсби“, е открил в американеца духовен събрат. Но Фицджералд е отпътувал за Америка и личната среща остава само мечта. Все още под силното влияние на редовете на Фицджералд младият автор започва първия си роман, който ще остане фрагмент. "В омаята на преображението“ е белязан от стила на Фицджералд. Разказва за нещастието на дребна пощенска служителка, която изведнъж попада в света на лукса. И се преобразява. Докато не я разкриват и не я връщат обратно в пощата. Но Цвайг не довършва романа, години по-късно, вече в Ню Йорк, пише по същия сюжет сценарий за филм, който излиза със заглавие "Открадната година“.  

А през 20-те години се връща към по-познатия му литературен терен на новелите. През януари 1927 г. излизат две нови: "24 часа от живота на една жена“ и "Хаос на чувствата“. В първата Цвайг отново използва героиня (женските образи сякаш са му по-любими), която в пансион на Ривиерата разказва за любов от миналото, която обаче е преобърнала живота й. Зигмунд Фройд пък оценява високо втората новела. В нея се засяга и темата за хомосексуалността, което е абсолютно табу за тогавашното време. 

Цвайг вече е най-четеният пишещ на немски автор в световен мащаб. Но успехът не го освобождава от старите му безпокойства. Той сякаш изпитва страх от същинския живот, предпочита да търси закрила в книгите, в постоянната работа. Дали да не почне нещо друго? Да потърси смисъла другаде? Не се получава. След всяко мимолетно решение за излизане от литературния свят той с още по-голяма настървеност се залавя да пише следващата книга. Фридерике, която вижда постоянната му изтощеност, му предлага да спре за малко, да идат някъде, да попътуват. Цвайг обаче остава пленник на работохолизма си. Може да пътува по работа, но не и само за удоволствие.

Пристига покана от Москва и той тръгва за СССР. Като пацифист и аполитичен човек никога не е идеализирал комунистическия режим, но вярва във възможността за изграждането на по-добър свят. По време на пътуването си обаче вижда целия ужас на сталинистката система. Не се заблуждава нито по отношение на бедността, нито по отношение на потисничеството. Въпреки това никога не пише срещу този режим. Не и еднозначно. След завръщането му в Австрия пресата го напада заради отказа му да критикува открито СССР. 

Цвайг усеща, че светът отново започва да излиза от коловозите си, но не  признава публично тези си прозрения. Наблюдава го всеки ден в родината си, видял го е и в Москва. Всичко това изпълва душата му с огромна тревога, която обаче никога не изнася публично или поне не по онзи директен начин, който изисква времето. Не пише вестникарски материали, предпочита чистата литература, само тя му носи спасение от терзанията и наслада поради формалните занимания със словото.

1929 г. пише новела "Мендел книгата“. Героят Мендел от години стои в едно и също кафене във Виена, на една и съща маса, обграден от книги. Мендел потъва в словото, но не си извлича поука от историите, които чете. За него няма друг живот освен описаният в литературата. В края на краищата съдбата, в лицето на хората, които никога не са прочели нито една книга, злостно се подиграва с горкия Мендел. В образа на Мендел книгата писателят Цвайг сякаш описва себе си, решения на всяка цена да остане аполитичен и далече от актуалните събития човек. Утехата е, че тъкмо по този начин – чрез литературата – той би могъл да стигне до дълбините на истинската същност на човека, която често остава скрита в нормалните всекидневни отношения. Освен това за Цвайг литературата е средството, което спасява човека от мимолетността на битието и от забравата.

1933 г. е решаваща година в живота на Цвайг. По-късно той ще я нарече "залез“. Хитлер става канцлер. Автори от еврейски произход повече не се издават. През май са прочутите клади на книги. Цвайг е в списъка на забранените, а книгите му се превръщат в пепел. Абсолютна празнота. Писателят, за когото немският език е реалната родина, е обявен за враг на родината.

Приятелят му Йозеф Рот открито го критикува, възмутен е от мълчанието на Цвайг, от липсата на каквато и да е съпротива срещу случващото се. За Рот мълчанието на Цвайг легитимира присъствието на нацистите. Други писатели, сред които и Томас Ман, също настояват Цвайг да излезе от най-сетне кулата си от слонова кост и открито да обвини нацистите. Аргументът им е, че е признат международен авторитет и думите му биха помогнали в борбата срещу настъплението на Хитлер. Цвайг обаче не предприема нищо. Нерешителността му от своя страна е повод за ново лично страдание. Но въпреки вътрешното терзание отново избира пътя на компромиса – път, по който винаги е вървял. Но и психическата криза е неизбежна. Цвайг все още не предусеща това, което ще дойде, но разбира, че е дошъл краят на безгрижните години.

През февруари 1934 г. става свидетел как полиция и паравоенни отряди потушават работническо въстание. Претърсват и неговия дом с подозрението, че има скрито оръжие. Дълбоко обиден, той най-сетне взима решение да напусне Австрия. Жена му Фридерике предпочита да остане в Залцбург. Отношенията между тях отдавна са освободени от тръпката на любовта. Развеждат се, но Фридерике до последно остава неговата най-добра приятелка, тя изслушва разказите му за всичките му духовни мъки, за еротичните му копнежи и действителни преживявания, които така и никога не му носят пълно удовлетворение. До последния си миг той споделя с нея чувствата си за ужасяващата самота, в която се намира.

Цвайг отпътува за Лондон, след него пристига и неговата секретарка и вече настояща интимна партньорка Лоте. Но в Англия писателят не среща това, което очаква. Както сам пише, вече 50-годишен трябва да започва отначало, прилича на студент, който стои пред писалището си или отива в библиотеката, но вече не е онзи така вярващ в бъдещето и така ентусиазиран младеж.

1934 г. публикува книгата "Триумфът и трагедията на Еразъм Ротердамски“, в която изразява най-новото си усещане за Европа. Използвайки образа на Еразъм, Цвайг изобличава фанатизма и нетолерантността. Това е литературният му отговор на обвиненията за липса на позиция. Тези обвинения дълбоко го нараняват, защото идват от хора, които той много уважава, но в същото време знае, че не може да напише онези директно текстове на несъгласие с националсоциализма, които всички очакват от него.

През тази година Цвайг непрекъснато пътува. Изнася доклади в Ню Йорк, Лондон, Виена, дори Дрезден, където Рихард Щраус прави оперна постановка по негово либрето. Щраус е готов да сътрудничи на режима, но настоява либретистът да е Цвайг. След две представления операта е забранена, защото Цвайг е евреин. Писателят е засегнат. Връща се в Лондон и отново се хвърля в писане. Започва романа "Нетърпеливо сърце“. Но каквото и да напише, в Германия и Австрия не може да публикува вече нищо. Работата по романа е прекъсната от пътуване до Южна Америка, където е посрещнат триумфално като звезда. Цвайг, който винаги е гледал на себе си като на пътешественик, разбира, че в момента не е точно такъв, а емигрант, търсещ убежище. Става един от дългата редица интелектуалци, прокудени от родината им. Новите си усещания индиректно предава в "Нетърпеливо сърце“, единственият му завършен роман. В него той води читателя си в гарнизонен град в началото на века. На прием млад офицер кани на танц дъщерята на домакина си, без да знае, че тя е скована от болест. За да поправи грешката си, лейтенантът я посещава всеки ден. Тя се влюбва до смърт в него. Младият офицер попада в собствената си клопка. Когато жената разбира, че не е обичана, не вижда друг път пред себе си освен смъртта. Малко след това офицерът потегля на война.

Очевидно е вече, че пламенно вярващият в разума на човечеството пацифист Цвайг не вижда пред себе си нищо друго освен разрушение и смърт. Като прокуден от родината си той прави опити да получи  британско гражданство. През май 1939 г. умира Йозеф Рот, с когото до последно е в кореспонденция. Септември същата година почива и Зигмунд Фройд. Избухва Втората световна война. Надгробното слово на Цвайг за Фройд всъщност е слово за Европа. Страдание по онзи свят от вчера, който той така добре познава и който бавно си отива.

През март 1940 г. той и Лоте, с която вече са се оженили, най-после получават британско гражданство. Но Цвайг продължава да се чувства чужд, смята, че всички изпитват към него недоверие като човек, търсещ убежище. През април изнася реч в Париж, в която представя Виена от вчера като архитип за една изчезнала култура. Два месеца по-късно Франция капитулира. Цвайг окончателно напуска Европа. 

В дневника му от 1940 г. се четат първите намеци за самоубийство. Животът не си заслужава повече. Утешителната мисъл е, че самоубийството може да бъде извършено по всяко време и че пред него няма практически пречки. Значи може да се отложи още малко. Но пък защо да се продължава с унижението?

През 1941 г. Цвайг е в Ню Йорк. Градът е дал убежище на много прокудени и бягащи от войната. Цвайг подкрепя финансово и духовно Комитетът на имигрантите, организация, занимаваща се с бежанците. Но не може да работи в Ню Йорк. Установява се в Кънектикът.

През август с Лоте се преместват в Бразилия, където отново го посрещат като герой. След няколко седмици в Рио обръщат гръб на столицата и отиват да живеят в бунгало в Петрополис, малък град, който с провинциалната си тишина напомня на залцбургския дом на писателя. Със смесицата си от народи Бразилия му прилича на оная лелеяна в мечтите му земя, каквато винаги е иска да види Европа. Съвместният живот на хора от различен етнически произход напомня за първите му виенски години. Това още повече усилва копнежа му по такъв свят, повече бленуван, отколкото реален, като в същото време усилва и мъката, че не може да бъде постигнат. Поне не в този момент. 

На 27 октомври в писмо до Фридерике той казва, че сивото време отива все повече към безкрайност. Въпреки това успява да се съвземе за кратко и да напише "Шахматна новела“. С нея сякаш обявява публично чувството за вътрешен личен провал. Бори се със собствените си демони, като в същото време заявява презрението си към националсоциализма, който е разрушил хуманистичния му идеал. Реквиемът на Цвайг.

По това време оформя и последните части от "Светът от вчера. Спомените на един европеец“ – книгата излиза след смъртта му. Започнати в края на 30-те години, в Петрополис Цвайг дописва последните си спомени за свят, който бавно си е отишъл пред очите му и на чието загиване той не е имал силите, а и смелостта да се противопостави. Личният изход от тази задънена улица Цвайг вижда в смъртта. Лоте няма нищо против да го последва, към неговата депресия се прибавят нейните физически страдания: тя има астма, чиито пристъпи стават все по-силни, до състояние изобщо да не може да си поеме въздух.

На 18 срещу 19 февруари Цвайг подрежда ръкописите си. Пише на Фридерике:

"Бъдещето вече няма да ни донесе това, което някога ни правеше щастливи.“

Пише и писмо до бразилските власти, с което ги уведомява, че по собствено желание и в съзнание е взел решението да си тръгне от този свят. 

В нощта срещу 23 февруари се облича елегантно, тъмна риза, черна вратовръзка и поглъща голямо количество приспивателно. Лоте също взима от лекарството. Към 16 часа прислужници намират труповете в нейното легло, той лежи по гръб, тялото му е отпуснато, лицето спокойно. Тя лежи встрани, сякаш се е вкопчила в него. В смъртния акт е отбелязано, че смъртта е настъпила в 12,30 ч.