200 години „Франкенщайн“

Елизабет Костова за класиката „Франкенщайн“. А съвсем скоро, на Cinelibri 2018, ще можем да гледаме и филма „Мери Шели“ с Ел Фанинг.

Когато започнах да се готвя за написването на този предговор и се заех да препрочитам "Франкенщайн“ на Мери Шели, и аз като трупа, съживен от Виктор Франкенщайн, преживях галваничен шок – всъщност не препрочитах. Дотогава не бях чела книга. Разлиствах страница след страница с растящото убеждение, че макар да познавам сюжета, обстановката, героите, особеностите на езика, историята и философията, залегнали в основата на романа, легендата за неговото създаване и дори структурата му, прозата сама по себе си беше новост за мен. Как така аз – писателка, литературоведка, някогашна почитателка на готическите романи от ХIХ в., студентка по британска литература – изобщо не бях чела тази книга и дори не си бях дала сметка за това?

Разбира се, не е чак толкова озадачаващо. Франкенщайн, който заедно с литературния си братовчед Дракула обрамчва ХIХ в. с едноименен роман на ужасите, е толкова известен символ, че е познат на всички ни под някаква форма. Както и във връзка с Дракула, често говорим за "мита“ или "легендата“ за Франкенщайн, а в действителност въпросното чудовище е творение на един, и то известен, автор.

Размислите около Франкенщайн – по-точно над съществото, получило живот благодарение на научната амбиция на младия Виктор Франкенщайн – започват от негови образи, на които се натъкваме навсякъде: в безброй филмови и анимационни версии, реклами, костюми за празника Вси светии, играчки и разбира се – комикси. Неотдавна наблюдавах как едно малко дете в ресторант нарисува страховит мъж с винт на врата. "Кой е този?“, попитах. "Не знам – отговори детето. – Страшилище.“ Винтът на врата не присъства в разказа на Мери Шели, разбира се, където чудовището е най-обикновен старомоден труп, но тази подробност, винтът, от десетилетия отличава филмовите и анимационни версии на Франкенщайн.

Само осем години след появата на това издание творбата на Шели ще отбележи своето двестагодишно присъствие в културното съзнание: "Франкенщайн“, отново като "Дракула“, се превръща в успех мигновено и постоянно се преиздава. Романът прави авторката си много по-известна през ХХI в. от нейния изключително талантлив съпруг Пърси Биш Шели, напуснал твърде рано този свят, когото тя оплаква (с болезнено желание за уединение) в авторския си предговор от 1831 г.: "…страниците са съхранили много разходки, много пътувания, много разговори от времето, когато не бях сама; а спътника си вече няма да видя, поне на този свят. Но това се отнася само до мен, читателите ми нямат нищо общо с тези спомени“. Признава открито и че покойният ѝ съпруг е написал изцяло предговора на "Франкенщайн“. Пърси Биш Шели е обичан от читателите през ХIХ в., но колцина от нас днес вдигат очи към чучулигата и прошепват: "Не си ти малка птичка, а дух на радост дива!“. Обаче всички до един знаят за Франкенщайн или по-точно за неговото чудовище.

Мери Шели започва да пише "Франкенщайн“ още преди да е навършила деветнайсет години. Родена през 1797 година, тя съзрява рано, шестнайсетгодишна бяга с Пърси Биш Шели, а преди това чете и пише от съвсем малка. С литературата е свързана по рождение: дъщеря е на известната писателка феминистка Мери Улстънкрафт ("Защита на правата на жената“) и на романиста и философ Уилям Годуин ("Животът на некромантите“). Блестящата ѝ майка умира от треска единайсет дни след раждането на Мери – заплаха, надвиснала над всички родилки в областта. Годуин и втората му съпруга отглеждат Мери и другите си деца в дом, където чести гости са Самюъл Тейлър Колридж и Чарлс Лам. Младият поет Шели, почитател на бащата на Мери, прави впечатлява най-силно момичето – през лятото на 1814 година двамата се влюбват и бягат от къщата на Годуин. Мери е на шестнайсет, Шели е вече женен. По-голяма част от следващите три години Мери прекарва в бременност, в скръб, а от 1816 до 1817 година – в писане на "Франкенщайн“. 

Създаването на "Франкенщайн“ е толкова известно в литературната история, колкото и самото чудовище. През лятото на 1816 г. семейство Шели прекарва дъждовно лято край Женевското езеро, където към тях се присъединяват забележителни приятели: поетът Байрон, вече популярен сред британските читатели, и ослепителният млад лекар Джон Полидори. Времето често е лошо, както разказва впоследствие Мери Шели, и малката им компания чете и обсъжда истории за духове, за да не скучае. В дъждовна вечер, прекарана в разговори, членовете на групата сключват едно от най-прочутите литературни споразумения в историята: всеки от тях да напише история за духове. 

Тримата мъже усърдно се залавят да пишат. Пърси Биш Шели скоро зарязва начинанието, Байрон по-късно включва част от своя разказ в края на едно стихотворение, а новелата на Полидори "Вампирът“ е издадена през 1819 г. Идеята за разказа обаче спохожда Мери в друга вечер, когато разговорът се насочва към актуалните научни теми за епохата. Тя описва сцената в своя предговор: "Разговорите между лорд Байрон и Шели бяха многобройни и продължителни, а аз бях тяхна предана, макар и почти винаги безмълвна слушателка. В един такъв разговор те засегнаха различни философски доктрини, между които тайната на зараждането на живота и възможността тя да бъде открита някога и формулирана. Говореха за опитите на доктор Дарвин [Еразмъс, дядото на Чарлс Дарвин], който бил поставил парче фиде в стъклена епруветка и по някакъв неведом начин то започнало да се движи съзнателно… По-вероятно ще бъде съживен някой труп – галванизмът бе подсказал такова нещо – или органите на живи същества ще бъдат произвеждани, сглобявани и дарявани с топлотата на живота“.

През онази нощ Мери Шели преживява квинтесенцията на романтизма: получава неочаквано вдъхновение, изпаднала в състояние между съня и будността. "Отпуснах глава върху възглавницата, но не можах нито да заспя, нито да стана и се замислих. Неканено, въображението ме облада и ме поведе… Видях… бледия студент по скверни изкуства, коленичил пред нещото, което бе сглобил. Видях как ужасяващото привидение се протяга, а след това, задействувано от някаква мощна машина, показва признаци на живот и започва да мърда с непохватни, полуживи движения“. Тази сцена, възпроизведена живо след появата си в нейния полусън, е ужасът в сърцевината на романа, мигът, който е едновременно кулминация на амбициите на Виктор Франкенщайн и началото на неговото погубване.

В авторовия си предговор Мери Шели признава също, че все още (шестнайсет години по-късно) изпитва обич към своето "зловещо творение“ – чудовището и книгата, донесли ѝ огромна слава още като млада писателка. Твърди, че "то бе родено в онези щастливи дни, когато смъртта и мъката бяха само думи без истински отклик в моето сърце“. В действителност обаче, докато пише "Франкенщайн“, тя вече е пожертвала връзката с близките си и е избягала с Шели, изгубила е едно дете още невръстно и е родила второ, Уилям, което ще умре година след издаването на книгата ѝ. Освен това собствената ѝ майка е издъхнала вследствие на нейното раждане – обстоятелство, намерило отзвук във факта, че Виктор Франкенщайн вдъхва живот на същество, което носи смъртоносна заплаха за своя създател, а също в сюжетната тема за опасностите, съпровождащи възпроизводството. Написването на "Франкенщайн“ прекъсва два пъти заради траур: веднъж заради самоубийството на природената сестра на Мери, Фани Имлей, и веднъж за първата съпруга на Шели, Хариет – трагедия, която обаче прави възможно новата двойка да сключи брак. Творбата е помрачена от напълно реални загуби.

"Франкенщайн“ излиза анонимно през 1818 г. с посвещение на Уилям Годуин. Незабавният успех на романа е последван от най-големия ужас: през 1822 година Пърси Биш Шели загива при злополука с шхуната си в залива Леричи в Северна Италия. Тялото му е идентифицирано по томчето със стихове на Джон Кийтс в единия джоб на сакото му. Мери още не е навършила двайсет и пет и отношенията между нея и Шели преди смъртта му не са влошени, поради което към скръбта ѝ се прибавят угризения. Сърцето му, извор на песните на всички поети романтици, е извадено от погребалната клада от неговия почитател Едмънд Трелони – сцена, не по-малко странна от всяка, описана във "Франкенщайн“. Сърцето на Шели изчезва скоро след това и бива намерено след смъртта на Мери Шели. Оказва се, че го е пазила трийсет години, увито в коприна и в листовете на една от най-великите му творби – "Адонаис“, елегия за Кийтс, починал през 1821 година. Стихотворението започва: "Аз жаля Адонаис – той умря!“

Очарованието на "Франкенщайн“ донякъде се дължи на неговата структура. Подобно на много други романи за свръхестественото от ХIХ в. той е написан като разказ в разказа и държи на документирането като доказателство за реалност. Книгата като цяло представлява набор от документи – започва с писмата на капитан Робърт Уолтън до сестра му в Англия по време на арктическо пътуване. Капитан Уолтън, който страда от по-лека форма на научна амбиция от изтерзалата Виктор Франкенщайн, разказва за срещата си с Виктор насред ледената северна пустош и за живота му така, както му го представя умиращият човек. На свой ред разказът на Виктор включва изповедта на чудовището пред неговия създател – изповед за убийство и омраза, но и молба за състрадание.

Действието на романа се развива на красиви и понякога озадачаващи места: от любимите на романтиците швейцарски Алпи, до островите Оркни и всичко помежду, като започва и свършва с полярната експедиция на капитан Уолтън. Това е един от многото елементи, които го отличават от други готически романи от същия век: вместо да разчита за въздействието си на мрачни замъци, тъмници и пусти гробища, творбата описва трагедията на Франкенщайн на фона на величествена природа – обширни и живописни планини, острови, айсберги. Картината представя безразличната природа, прекрасна, но студена, относно която по-младият Дарвин скоро ще постулира отсъствие на божествено творение. Всъщност ледът, снегът и зимата се появяват толкова често във "Франкенщайн“, че може да предизвикат дискусия. Романът на Мери Шели трябва да се чете край огъня, с много одеяла подръка. Падението на почти всеки литературен герой е свързано с известна надменност или гордост, породена от прекомерна амбиция, а първата и най-голяма грешка на Виктор Франкенщайн е намесата му в законите на тази мощна и мразовита природа.

Втората грешка на Франкенщайн е може би по-интересна, защото е по-обикновена: той се разколебава. След като съживява трупа (по начини, които отказва да разкрие пред капитан Уолтън, а следователно – и пред читателя), той изоставя творението си и се опитва да се престори пред себе си и света, че експериментът изобщо не се е състоял. Може би най-трогателният момент в историята е молбата, която чудовището по-късно отправя към Виктор, този зов на дете към пренебрегналия го родител или на окаяното човечество към неговите отсъстващи богове: "Помни – аз съм твое създание, би трябвало да съм твой Адам, но съм по-скоро падналият ангел… Направи ме щастлив и аз отново ще стана добродетелен“. (Интересно е да се отбележи, че в книгата чудовището използва възвишен език, който напомня библейския, а понякога и "Изгубеният рай“ на Милтън). 

Ала тогава чудовището вече е започнало да изтребва най-скъпите хора за Виктор Франкенщайн и покосеният от скръб създател е неспособен да му прости: "Започнах да гледам на съществото, което бях пуснал сред хората, дарено с волята и силата да твори ужаси, като току-що извършеното престъпление, като на мой собствен вампир, мой собствен зъл дух, излязъл от гроба, за да унищожи всичко, което ми е мило и скъпо“. 

Положението на Виктор се усложнява още повече от настойчивото желание на съществото за другарка, която да го дари с щастие, но и с която подобно на Адам и Ева той несъмнено ще създаде още клетници като самия себе си. Мракът във "Франкенщайн“ не е мрак на скърцащи врати и крипти на замъци, а е тъмата на загадките относно човешкото съществуване: нима сме на този свят само за да допускаше грешки и да страдаме от тях? Най-силното страдание на чудовището на Франкенщайн в неговото изтерзано, немъртво съществуване е самотата и точно тя го тласка към най-страховитите му дела. С други думи, чудовището на Франкенщайн ужасява не защото е непознато създание, а защото е двойник на Виктор, неговото алтер его, неговата съвест – и нашата. То е нашата най-лоша същност, но също така е нашето най-бедстващо, най-уязвимо превъплъщение, лутащо се без посока. Най-издръжливите чудовища – вампирът, чудовището на Франкенщайн, мумията, която не може да си намери покой – са онези, които са почти човеци. Същевременно те са и лишени от истинска човечност поради неспособността си за загърбят миналото и да умрат от естествена смърт.

* * *

При създаването на романа Мери Шели черпи от някои от най-силните мисловни течения на своето време: романтичната литература – направление, което е само на четвърт век, когато тя започва да пише творбата си, и разтърсващите промени в света на науката. Елизабет, голямата любов на Виктор Франкенщайн, се увлича по "ефирните творения на поетите“, а Виктор неволно подготвя собственото си падение, възприемайки света като "тайна, която жадувах да разкрия“. "Франкенщайн“ призовава по-старите бардове на романтизма, Колридж и Уърдзуърт, и техните литературни предтечи Милтън и Шекспир. Мери Шели взема мотото на романа си от "Изгубения рай“ на Милтън: "Нима, Създателю, съм искал/от пръстта човек да ме изваеш,/мигар аз самият съм те молил/от мрака да ме извлечеш?“. "Изгубеният рай“, който Пърси Биш Шели чете на глас на съпругата си, е и една от първите книги, които чудовището чете самò, когато се развива към човешкото знание. Не може да реши с кого да се сравни: с Милтъновия Адам или със Сатаната.

Капитан Уолтън уверява сестра си в първите писма от романа, че няма да го застигне съдбата на Стария моряк от едноименната творба на Колридж, въпреки че тъкмо "Балада за Стария моряк“ го е подмамила към открито море. (Колридж започва да пише баладата в годината на раждането на Мери Шели, която си спомня как като малка се е криела зад дивана в бащиния си дом, за да слуша как прочутият поет я чете.) Виктор Франкенщайн цитира същото произведение, когато описва внезапното си усещане, че новосъздаденото чудовище го преследва: "защото зад гърба си разпознава/той стъпките на демона проклет“. В съновидението, породило творбата, и в легендата, в която впоследствие го превръща Мери Шели, се долавя отзвук от творческия манифест на романтиците: Уърдзуърт определя поезията като "емоция, която си припомняме при пълно спокойствие на духа“, а Колридж отдава на един блян заслугата за написването на "Кублай Хан“ (блян, предизвикан вероятно от опиум). Мери Шели сигурно е познавала тези поети благодарение на литературната среда, в която е отраснала, а също и поради интереса на Пърси Биш Шели към творчеството ѝ. Всъщност най-загадъчните редове в книгата са на съпруга ѝ. Когато Виктор Франкенщайн се изкачва на върховете над алпийската долина Шамони (която семейство Шели посещават заедно през 1816 година, когато Мери вече работи над книгата), той цитира последните два стиха от "Нетрайността“ на Пърси Биш Шели: "И утре никой път на днес не ще приличаш,/че нищо тук не трай освен Нетрайността!…“

Освен че цитира романтиците – и се присъединява към тях като писателка – Мери Шели засяга основните теми в техните произведения, най-вече страстта на поетите и художниците романтици към живописното или "възвишеното“ (дума, която отеква като камбана в романа ѝ). Изборът ѝ да превърне Алпите в място на действието е класически романтичен ход. Дори в разгара на гонитбата на чудовището красотата на планинските проходи привлича вниманието на Виктор Франкенщайн: "Отсрещната планина е само гола, перпендикулярна скала. Монтравер се падаше точно срещу мен, на разстояние една левга, а Монблан гордо се издигаше над него. Аз застанах на едно закътано място и се любувах на чудния, внушителен пейзаж… Сърцето ми, тъжно до този момент, се изпълни с нещо подобно на радост…“. Една от най-големите трагедии в "живота“ на чудовището е, че за разлика от създателя си, то е толкова озлобено от своите преживелици, че губи типичната за романтиците способност да черпи утеха (дори да е самотна утеха) от великолепието на природата.

Началото на ХIХ в. обаче не просто преоткрива природните красоти. Романтиците реагират на напредък в науката, който сякаш обещава да разбули всички тайни на естеството – най-силното желание на Виктор Франкенщайн. Както вече видяхме, Мери Шели е била запозната с някои от тези открития и донякъде те вдъхновяват сюжета ѝ. Галваничният елемент – химичен източник на електрически ток – е открит от Луиджи Галвани от Болоня през 90-те години на ХVIII в. Мери Шели най-вероятно е била запозната и с новата основна наука, наречена химия, която в края на ХVIII и началото на ХIХ в. обхваща и други области като геологията. Всички тези проучвания са смятани за дисциплини от "естествознанието“ – термин, с който Виктор Франкенщайн описва интересите си в университета, където доказва способностите си на учен: "…към края на втората година сам усъвършенствувах някои от химическите апарати, с което спечелих уважението и възхищението на целия университет“. Така и не разбираме какви точно са били тези негови усъвършенствания, но научаваме, че Виктор Франкенщайн е бил в състояние "сам да вдъхна живот на неодушевената материя“. Дори подобна способност да има обяснение, Мери Шели не е учен, затова бърза да насочи вниманието си към човешките и готическите елементи на своята история – конкретната наука във "Франкенщайн“ винаги е на леко размит фокус. Въпреки този евентуален недостатък на романа, той изобилства от въпроси, пред които сме изправени днес, в своята епоха на генна терапия, изкуствен интелект и роботика. Може и трябва ли силата, която наричаме живот, да бъде "създавана“ или генетично променяна?

Трябва ли да има предел на опитите ни да проучваме и контролираме природата? След като сме се намесили в природата, наше задължение – а може би и наша съдба – ли е да опитаме да възстановим равновесието, като се намесим отново? (Хронология на живота на Мери Шели в друго съвременно издание на "Франкенщайн“ завършва със създаването на овцата Доли през 1996 г., първия клониран бозайник.) Тези теми извън готическия сюжет все още ни преследват и тъкмо те правят романа едновременно класическо и модерно произведение.

"Зловещото творение“ на Мери Шели е нейното върховно и последно литературно постижение. След смъртта на Пърси Биш Шели, Мери продължава да пише и се посвещава на единственото си оцеляло дете – Пърси Флорънс. Финансира отглеждането му и съвместните им пътувания най-вече като пише творби, които не са съхранени в литературния канон и които нерядко предизвикват отрицателни рецензии и дори цензура, макар че напредничавият ѝ роман "Последният човек“ се радва на трайна известност. Освен това тя усърдно редактира и издава посмъртно творбите на съпруга си. Последните десетилетия на живота ѝ са белязани от лошо здраве. Умира през 1851 година след поредица от мозъчни удари. Не се омъжва повторно, защото "Искам на надгробната си плоча да бъда Мери Шели“. Погребана е в Борнмът, на южния бряг на Англия, а телата на прочутите ѝ скандални родители са преместени до нейното в същия църковен двор.

Пет години след издаването на нейния бестселър чудовището на Франкенщайн си проправя път до сцената, където през целия ХIХ век намира редица превъплъщения. През 1910 г. създателите на филми вече се опитват да уловят сагата на Мери Шели със средствата на съвсем ново изкуство. През 1931 г. актьорът Борис Карлоф вдъхва живот на онзи Франкенщайн с квадратна глава, сако и печални очи, който и до днес остава най-известният филмов образ на чудовището. Какво ли би помислила скромната Мери Шели, преживяла дълбока скръб в личния си живот, за индустрията, чието начало е поставил първият ѝ роман? "Търсете щастие в спокойствието и стойте настрана от амбициите“, гласи съветът на умиращия Виктор Франкенщанй към неговия приятел капитан Уолтън. Разказът на Мери Шели, роден от вдъхновение, а не от желание за огромна читателска публика, вече близо два века ни доставя същото мрачно и тайнствено удоволствие, което е доставял и на своята авторка. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт