Берлинале 2025: „Ледената кула“ на Люсил Хаджихалилович

Четвъртият пълнометражен филм на френската режисьорка от босненски произход Люсил Хаджихалилович, „La Tour de Glace“ („Ледената кула“), беше един от най-странните експерименти в конкурсната програма на тазгодишното Берлинале. Това е атмосферен филм, който пренебрегва сюжета си, но въпреки това успява да съблазни зрителя.

Съблазънта на „Ледената кула“ е садистична – в синхрон с протагонистката си, Снежната кралица. Да се каже, че този филм е адаптация на приказката на Андерсен, би било нелепо; по-скоро той е вдъхновен от персонажи и теми, извадени от света на измислицата и пренесени в реалността на анонимно френско планинско градче. В новия сюжет сиротно момиче попада по случайност зад кулисите на филмово студио, където залязваща актриса (в ролята – Марион Котияр) се превъплъщава в „истинска“ адаптация на Снежната кралица.

 

Оттук насетне филмът започва да напуска традиционните очертания на разказа и се отдава, по особено обсебващ и обсебен начин, на своите главни героини, които влизат и излизат от роля. Това е хипнотизиращо изживяване, но само ако от самото начало се откажеш от всякакви очаквания за линейност, психологическа правдоподобност и ясен смисъл.

Хаджихалилович сякаш е вложила цялата си енергия в създаването на визуална среда, която да кореспондира на сетивата и вкуса ѝ към хоръра и страстта. От първите кадри до драматичния финал „Ледената кула“ се люлее между двата си полюса – от едната страна е ужасът и насилието на Снежната кралица, а от другата – желанието и сексуалното напрежение между двете жени.

Останах с впечатлението, че гледам произведение, родено от любовния триъгълник на три жени – младото момиче, кино примадоната/кралицата и самата Люсил Хаджихалилович, която споделя, че тази приказка е била важна част от детството ѝ. Пред очите ни се разиграва някаква травма – изоставеност, опит за изнасилване, психологически тормоз, срив на авторитети – но е трудно да се определи къде минава границата между художествената работа и автобиографичните щрихи. Дали режисьорката интерпретира литературния първообраз на филма си или го използва като отправна точка, за да се занимава със собствените си фиксации? Не мога да преценя.

Костюмите, операторската работа, музиката, актьорското майсторство на Марион Котияр – всеки детайл е изпипан до съвършенство. И именно поради тази прецизност на картината и нейното надмощие над наратива, филмът наподобява повече музикално произведение – мелодична, добре композирана творба от емоционални състояния.

Признавам, филмът е бавен – на моменти имах усещането, че просто спира и стои на неподвижен. После отново потегля в неясна посока, изгубен в собствените си търсения. Все пак се достига до финал – драматичен, но прекалено буквален за моя вкус.

След цялото търпение, с което се опитвах да се насладя на естетиката му, „Ледената кула“ не успя да ме възнагради провокативно и загадъчно послание. Вместо това се свлече в буквализма на развръзката си. Ако си изградил цял филм върху подозрения, многозначителни внушения и противоречиви образи, не е добра идея накрая да се опиташ да дадеш един семпъл отговор на всичко.

Може би Люсил Хаджихалилович трябваше наистина да направи екранизация на приказката, без да се опитва да я свръхинтерпретира.

Ледената кула Люсил Хаджихалилович La Tour de Glace Берлинале филми 2025