Берлинале 2025: „Светлината“ на Том Тиквер

Премиерата на филма „Das Licht“ („Светлината“) на немския режисьор Том Тиквер откри 75-ото издание на филмовия фестивал „Берлинале“. Филмът беше представен извън състезателната програма в паралелната селекция „Berlinale Special Gala“.

Ще започна с един обобщаващ щрих – филми като „Светлината“ ме объркват дълбоко. След прожекцията имах усещането, че съвременното кино започва да навлиза в някакво особено ново измерение, което ми е непонятно и чуждо. Чувствам, че изоставам, дори подозирам, че моите критически възприятия скоро могат да се окажат неприложими към това „ново кино“.

През последните години набира сила една вълна от филми с фестивални награди или поне с висок фестивален интерес, които – тласкани от някаква фрустрация от надпреварата на седмото изкуство с технологиите, хиперреалността на социалните мрежи и неумолимата скорост на стрийминг платформите – сякаш насила, изкуствено и припряно се опитват да разрешат проблема със застрашеното си съществуване, като прибягват до отчаяни мерки.

Все по-често наблюдаваме смесване на жанрове, всевъзможни трикове с монтажа и сюжета, експериментиране с визуалната среда – както технически, така и естетически – и склонност към прекаляване с всичко: с ужаса, с гротеската, с ефектите на шока и невъобразимостта. От последните филми на Рубен Йостлунд, през „Златните палми“ на „Паразит“ и „Титан“, през „Веществото“ и „Мегалополис“, до „Емилия Перес“, ставаме свидетели на съзнателния опит на цяло поколение режисьори да напуснат формалните ограничения на киноизкуството.

Докато експериментите в киното досега – като експресионистите от 20-те години на миналия век – са били водени от стремеж към революция в киноезика, днешното кино изглежда по-скоро застрашено от маргинализация, независимо дали тази опасност е реална или въображаема, преувеличена или подценена. Филмът на Том Тиквер според мен е част от този отчаян бунт – скок в неизвестното, болезнено крещящ за внимание, деформиран от претенцията си за необикновеност.

Ексцентричен като форма, но семпъл и познат като сюжет, „Светлината“ разглежда емоционалните разриви в нефункционално семейство. Бащата е лицемер, който работи в безсмислен стартъп, майката – обсебена от себе си кариеристка, дъщерята е потънала в бездънната вакханалия на берлинския клубен живот, а синът живее в паралелната реалност на видеоигрите. Четиримата протагонисти функционират като архетипи на всички съвременни патологии – драстичното разминаване между убеждения и действия, маниакалната нужда от постоянно развлечение и разсейване, често проблематичната за семейната среда еманципация на жените, алиенацията и самотата, неспособността за интимност – както сексуална, така и емоционална.

Тиквер се е опитал да насити филма си с прекалено много проблеми, да представи панорама на обществото, в което живее, да погледне във всички посоки на всеобщото ни несправяне с реалността. Но два часа и половина филмово време не достигат за никаква дълбочина – симптомите и диагнозите на героите му са клиширани и плакатни, а психологията им – недоразвита.

Сюжетното разгръщане на тези четири портрета е внезапно провокирано от пристигането на пети персонаж в семейството – прислужницата Фара, избягала от гражданската война в Сирия. Фара, освен че е надарена с извънредна емпатия и желание да разбере и утеши всеки един член на болното семейство, пристига в повествованието с един странен, сюрреалистичен инструмент – стробоскопна лампа с лечебен ефект.

Един по един бащата, майката, дъщерята и синът се подлагат на ръководени от Фара сеанси с магическия обект, който би трябвало да им помогне да надмогнат страховете и блокажите си и да отключат волята си за постигане на истинските им желания. Тоест, светлината на лампата е някакъв вид панацея за проблемите и ужасите на човешката душа. Реализмът и абсурдът, битовата среда и магическото начало, диагнозата и терапията се преплитат в един филм, който сякаш в нито един момент не намира покой – нито в намерението си, нито в посланието си. Кулминацията неизбежно завива към фантасмагорията в опит да извиси наратива до философия. Според мен – неуспешно.

В заключение искам да подчертая, че актьорската игра е възхитителна. Ларс Айдингер, перлата в короната на берлинския театър „Шаубюне“, прави една от най-силните си роли в киното, а Николет Кребиц в ролята на съпругата му е истинско откритие.

Том Тиквер е талантлив режисьор – „Бягай, Лола“ (1998) и „Три“ (2010) са невероятни филми, които привлякоха международно внимание към най-новото немско кино. Но филмографията му е объркващо разнообразна, както стилистично, така и жанрово – от адаптацията на „Парфюмът“ по Патрик Зюскинд, през екшъна „The International” (2009), до научната фантастика „Облакът Атлас“ (2012). В този контекст от него може да се очаква всичко – дори и „Светлината“. За мен – разочарование, но съм убеден, че мнозина ще намерят филма за провокативен и амбициозен експеримент.

Светлината Том Тиквер Das Licht кино Белинале 2025