„За сухите треви“ – откровението на Нури Билге Джейлан

Една от най-очакваните премиери в конкурсната програма на фестивала в Кан тази година бе „Сухите треви“ на турския режисьор Нури Билге Джейлан – носител на „Златна палма“ от 2014 г. за филма „Зимен сън“. Това е осмият му пълнометражен игрален филм.

Аз, също като мнозина, открих Джейлан вследствие на престижната му награда преди десет години, след което изгледах всичките му филми, започвайки от дебюта „Kasaba“ (1997) – „Малкият град“, който и досега остава любимата ми негова творба. Още там са заложени отличителните черти на режисьорския му светоглед – малки затворени общества, далеч от шума на светското, неподправена близост до персонажите и нежна поетичност на образа и времето. Този камерен черно-бял филм с трагичната роля на Мехмет Емин Топрак (починал на 28 години в катастрофа няколко години по-късно) е филмът, който препоръчвам на всеки, който иска да се запознае с Джейлан. 

Подобно на „Зимен сън“, чието действие се развива в хотел в Кападокия, в „Сухите треви“ топосът е свързан с протагониста и с отдалечеността му от Истанбул – изобразен като център на всевъзможни човешки съдби и мечти. Подчертано чеховско решение (при Чехов в „Три сестри“ и „Чайка“ Москва е проекция на несбъднатостта, на пропиления живот) в повествованията на Джейлан е бленуваният мегалополис и вътрешната душевна разколебаност на героите, която възпрепятства пътуването към собствените им копнежи и илюзии. Действието се развива в селце в южна Анатолия около училището и дома на млад учител, който преживява продължителна философска среща със себе си преди чаканото заминаване за Истнабул – пътуване химера, което поставя в безмилостно интензивен контекст взаимоотношенията с близките му. Втората движеща сила на сюжета е изненадващото обвинение на негова ученичка в непристойно поведение и съмнения за осъдими сексуални намерения. Така между обвинението и мечтите главният герой Самет, изигран реалистично от Дениз Джелилоглу, е принуден да направи непосилното за всеки от нас – да разбере и обясни себе си както в огледалото на собствената си душа, така и пред другите.

„Сухите треви“, отново в сходство със „Зимен сън“, е филм, съсредоточен в своя сценарий. Героите изживяват себе си чрез думите, отдават се на безконечни диалози, в които основно е търсенето на истината за себе си. Красивото и увлекателното в тези диалози е тяхната правдоподобност – досущ като в реалността, отговорите на живота никога не биват достигнати. Което много напомня на вътрешни монолози, изречени на глас. Джейлан е майстор на реализма именно чрез този си подход към сценария, в случая – написан в колаборация с жена му, писателката Акин Аксу. Зашеметяващ е интересът му към ежедневието, към детайлите от бита, към пукнатините на необятното време, в които се пропилява човешкият живот. Основен въпрос на филма е: „Отговорно ли е мястото, на което живеем, за нашата съдба?“. Както споменах, отговор и на този въпрос няма, но меланхоличното усещане, че някъде другаде сме винаги по-щастливи, е натрапчиво до самия край. 

Визуално филмът е спокоен, уравновесен, камерата не е преднамерена дотолкова, доколкото следва естествено героите, без да бъде осезаемо режисирана, търсеща композиционна независимост спрямо постановката. Близките кадри на човешките лица напомнят естетиката на турските мелодраматични сериали – вероятно намигване към една разточителна телевизионна култура, в която Турция отразява своите емоционални пориви. Разбира се, тази заигравка с мейнстрийм визуален похват е сублимирана във философските нюанси на диалога. 

Дълъг два часа и половина, „Сухите треви“ изисква спокойствие, посвещение и усет за наблюдение. За тези, които познават и обичат Джейлан и идиосинкратичното му автобиографично кино, срещата с новия му филм ще бъде разпознаване и завръщане – интимно, проницателно и човеколюбиво. На зрителите, които се потапят за първи път в света на турския Чехов обаче, завиждам – очаква ги откровението на голям майстор. 

Мерве Диздар получи наградата за най-добра актриса за главната си роля.