Ал Пачино – отвън кротък, отвътре вулкан

Актьорът на 82

Не е лесно да се определи най-добрата му роля. Има „Оскар“ за изпълнението си в „Усещане за жена“ и още 9 номинации, като в началото и края им стоят „Кръстникът“ (1973) и „Ирландецът“ (2020). А между тях – кино, жени, кино.


На 25 април 1940 г. в Ню Йорк се ражда Алфредо Джеймс Пачино, син на италиански имигранти. Баща му напуска семейството, когато синът е двегодишен. Малчуганът расте с майка си Роуз и със своите сицилиански баба и дядо. Живеят на ръба на оцеляването в две стаи. Ал от рано се научава да се измъкне от околната мизерия чрез игрите си. „Майка ми често ме водеше на кино и като се върнехме вкъщи, аз продължавах филма, като се превъплъщавах във всичките роли – разказва след време Пачино. – Бях самотно дете и играта беше моят начин да общувам с възрастните.“ Талантът си да изобразява емоции и да разсмива околните развива по-късно и в училище. Като тийнейджър е запленен от представленията на „Ливинг тиътър“. Това е светът, в който той иска да влезе и да остане там завинаги.

Започва да представя скечове по кафенета и клубове. Не минава дълго и дарбата му бива забелязана. Но тъкмо му потръгва, когато майка му умира само на 42 години. Година след нея си отива и дядо му. За 22-годишния мъж това е страшен удар, губи най-близките си хора. Утеха намира в актьорстването. „Никога не съм се виждал като клоун, но е факт, че в началото на пътя си бях комик. Тогава шоуто спаси живота ми, бях отчаян, изпаднал в дълбока депресия и смехът на публиката се оказа най-добрата терапия.“

При второ кандидатстване е приет в прочутото „Актърс студио“ на Лий Страсбърг. „Най-хубавото нещо за един актьор е да изиграе една роля изцяло и на един път, а това е възможно само в театъра пред публика.“ На 29 години Пачино получава първата си награда – „Тони“, най-важното театрално отличие в САЩ. Кинорежисьорът Джери Щацбърг го открива на сцената на Бродуей, впечатлен е от таланта и енергията му и го кани на прослушване. Докато върви кастинга в залата влиза Де Ниро и казва, че иска ролята. Щацбърг обаче е пределно откровен, вече е избрал непознатия Пачино. Де Ниро се обръща и си тръгва, а Пачино получава първата си роля в киното: на наркоман в Panik in Needle Park.


Хвалбите за доброто му изпълнение стигат и до Холивуд, където точно в момента се извършва промяна. Влиза ново поколение кинорежисьори, което е под влияние на европейското кино и което иска да снима неизвестни до този момент лица извън системата на звездите. Франсиз Форд Копола се кани да екранизира бестселъра на Марио Пузо „Кръстникът“. Продуцентите искат звезди в главните роли. Копола твърди, че в ролята на Майкъл Корлеоне не вижда никой друг освен Ал Пачино. Битката е продължителна и мъчителна, в крайна сметка Копола успява да се наложи. Оказва се, че старите студийни босове нямат усет за новото време: Ал Пачино става звезда. След две години повтаря успеха си с продължението на филма. За актьора това е втора номинация за „Оскар“, но остава без награда. Критиката е впечатлена от реализма в актьорското му превъплъщение. Този метод той прилага и в следващите роли: за да изиграе неподкупното ченге Серпико, се среща с прототипа на героя от филма на Сидни Лъмет. Разказва се, че дотолкова се идентифицирал с героя си, че веднъж (извън снимки) спрял камион, който карал бързо, с думите: „Аз съм полицай…“. След което сам се учудил какво всъщност прави.

През 1977 г. Сидни Полак го кани за филма си „Боби Диърфийлд“, като за партньорка е избрана младата швейцарка Марти Келер, на която всички вещаят светло бъдеще в Холивуд. Само че Келер е доста по-висока от Пачино и дали тя действително ще бъде наета, зависи от актьора. При първата им среща Полак инструктира Марти да седи и в никакъв случай да не се изправя. Но в един момент все пак трябвало двамата да застанат един и друг и Пачино разбира, че е смешно по-нисък от нея. Въпреки това е одобрява. Във филма се сблъскват двама отчаяни самотници. Нещо подобно е и в живота. Малко след снимки Ал и Марти си признават, че действително са влюбени един в друг. „Вече самите не знаехме дали това са героите или самите ние, не искахме повече да снимаме, искахме само да се обичаме“ – спомня си след години Келер, която тогава се премества в Ню Йорк заради Пачино. По всичко личи, че благодарение на нея той преодолява личната си криза на самота, сполетяла го сред големия публичен успех. Надявайки се, че е намерил своя остров на спокойствието, Пачино се връща в театъра и влиза в ролята на Ричард III. Вместо аплодисменти обаче е освиркан. Заради акцента му от Бронкс. Това не е Шекспир – пише критиката. Дупката не е прескочена. Ал има бодри дни, но също и такива на дълбок мрак, в които често става агресивен. Любимата му Марти опознава и двете му страни и след седем години решава да си тръгне. Според нея той дотолкова потъва в ролите си, че понякога е трудно да се достигне до същинския Ал.


Пачино продължава сам. Следващата му роля е на Тони Монтана в „Белязаният“ на Брайън де Палма. Публиката е във възторг, но критиката пише, че Брайън де Палма се е провалил, а Ал Пачино трябва да се върне обратно в театралното училище. Но времената се менят и репликата „Поздравете малкия ми приятел“, която Тони (Ал Пачино) изрича в сцената, в която разбива вратата с гранатомет, е една от най-известните в киноисторията. Следващите три филма с негово участие също се смятат за провал. У Ал Пачино се появява мисълта да се откаже повече да се снима. „Вървяхме един ден през Сентръл парк – разказва в интервю Марти Келер, с която актьорът остава в приятелска връзка – и аз му се развиках как може изобщо да си помисли такова нещо. Бог му е дал толкова много, а той да не употребява таланта си.“ Но въпреки съпротива й Пачино се отдръпва за пет години от Холивуд и се обръща към театъра. През 1989 г. се ражда първото му дете от връзка с една театрална педагожка. Същата година е отново на екран. Филмът се нарича „Море от любов“. До този момент Пачино винаги е избягвал сексуалните сцени с аргумента, че не се чувства достатъчно сигурен. В този филм обаче това му се удава особено убедително. Пачино сякаш е станал друг. Излиза от познатия на публиката образ. В следващата си работа се пробва в комедия – „Дик Трейси“.

Но колкото и да иска да се измъкне от следите си, обстоятелствата не му позволяват, защото само година по-късно Копола снима „Кръстникът 3“. Героят му Майкъл вече е постигнал всичко, но загубва точно това, което му е най-ценно – дъщеря си. И това е епизодът с отворената уста за вик, но без да се чува никакъв звук. Критиката сравнява сцената с картината на Едвард Мунк „Викът“. Всички отново са безкрайно ласкави към него.


Ако наградата „Оскар“ бележи връх в нечия кариера, то при Пачино това се случва през 1992 г. с „Усещане за жена“, където играе слепия Франк Слейд. Марти Келер разказва как веднъж го посетила по време на снимки, той казал да го изчака отсреща в ресторанта, имал още един дубъл. След което тя го вижда как той тръгва да пресича улицата на път към нея, но се спъва в тротоара и пада. Защото в този момент той е/играе сляп човек – отново дотолкова влязъл в ролята, че забравил да бъде Ал.

И отново обръща гръб на киното, прибира се в Ню Йорк, където снима като режисьор „Крал Ричард“ – ролята, за която по-рано го бяха освиркали. Пачино има още няколко режисьорски опита, всички те са със среден успех. Оттук нататък животът му върви сякаш по равно било, върховете са в миналото, сега му остава само да бере плодовете на славата си. Не се отказва да играе, снима се почти всяка година, а когато му домъчнее за театъра, се връща на Бродуей. През 2019 г. Скорсезе го кани за експеримента си по „Нетфликс“ – „Ирландеца“, където в ролята му на синдикалиста Хофа сякаш се събират в едно всички досега изиграни от него герои от мафията, подземния свят и ченгетата.

През 2020 г. Пачино навърши 80 години, но светът отбеляза годишнината му само онлайн, тъй като беше затихнал в локдаун. Същата година в живота на актьора се случиха все неща, на които отдавна е свикнал – получи поредната номинация за „Оскар“ и поредната му приятелка го напусна. Това е израелската актриса Мейтал Доан, която е с 40 години по-млада от него. „Опитвах се да отричам този факт дори пред себе си, но вече трябва да призная, че мъжът, с когото бях, е старец. Трудно е да се живее с доста по-възрастен мъж, пък бил той и Ал Пачино.“ Освен това Доан го обвинява в прекалено скъперничество. „Той е милионер, а ми подаряваше само цветя“ – оплаква се тя пред израелски медии.


Пачино едва ли е бил изненадан, че отново трябва да е сам. Връзките му с жени, повечето от тях известни актриси като Даян Кийтън например, са започвали бурно, но са продължавали кратко. „С годините той се укроти външно – казва Марти Келер – но вътре още е вулкан. Все някога избухва. Труден е за издържане.“

В интервю по повод годишнината си актьорът изказва съжалението си, че Холивуд се е променил до неузнаваемост. Нямало ги вече буйните глави, които да се събират и да обсъждат как да правят изкуството си. А най-много го притеснявало това, че хората гледат филмите си на айфоните. Че какво виждат там?

Макар че Ал Пачино ще си остане голям, дори и ако го гледате на малък екран, по-добре не се опитвайте. Златните филми от 70-те на миналия век принадлежат на истинския киносалон.

бюлетин

още авангарт