Марина Абрамович: Целта ми е самата аз да се превърна в произведение на изкуството

Божидар Александров

Докато е още студентка в Белградската академия за изящни изкуства, Марина Абрамович често гледа небето и облаците, търсейки вдъхновение за своите рисунки. Един ден три самолета минават бързо над нея и оставят след себе си ефирни бели следи по синевата. Младата Абрамович е опиянена от красивата гледка, която изчезва почти толкова бързо, колкото се е появила. Иска и се да вземе няколко самолета, за да може и тя да рисува по небето. Тогава осъзнава, че за да предизвикваш истинска емоция, нямаш нужда задължително от платно, бои и четки – можеш да използваш всичко, което решиш, за да създаваш изкуство. Така започва интересът ѝ към пърформънса.

Светло/Тъмно (1977)

Абрамович, „бабата на пърформънс арта“, както сама нарича себе си, е родена в Белград през 1946г. в семейство на „червена буржоазия“ (отново нейни думи). От малка рисува и се интересува от изкуство. Учи в Белгрдската академия за изящни изкуства във време, когато Югославия е една от държавите в Източния блок с най-либерална културна среда. Мести в Амстердам и започва творческия си път през 70-те, точно времето, когато т. нар. „пърформанс арт“ се обособява като самостоятелно направление в изкуството. 

Пърформънсът се различава от сценичните изкуства по това, че в него не се „играе“, няма актьори, персонажи, сценарии. Произведението обикновено е с отворен край, импровизацията играе ключова роля и често публиката е въвлечена в случващото се. Като форма на изкуството не е ново явление – корените му могат да се открият още в Дада и футуризма, а по-късно и в ситуационизма. Още ранните авангардни течения осъзнават, че това, което е преходно, моментно и неповторимо е подходящ противоес на дълголетието и фиксираността на традиционното – а и на модернистичното – изкуство. Ранни форми на това, което днес бихме нарекли „пърформънс“, се провеждат още в Кабаре Волтер, легендарния цюрихски клуб, в който през 1916г. се ражда дадаизмът. Във времето, когато Абрамович прави пръвите си стъпки, пърформънсът започва да се превръща от изразна форма в течение – появяват се творци, занимаващи се единствено и само с него. В тези години той е все още в периферията на света на изкуството и се счита за нещо авангардно и провокативно. Пионерите на жанра изпълняват произведенията си в малки галерии и пърформънсите не намират място в престижните музеи за съвременно изкуство. Стереотипната представа по онова време е (вероятно не без основание) за нещо ексхибиционистично и мазохистично и за хора, които в името на изкуството предизвикват до краен предел тялото и психиката си. 

Ритъм 0 (1974)

В този дух са и ранните произведения на Абрамович – серията Ритъм, поставена през 1973-1974г. В Ритъм 10 тя се записва как играе прословутата руска игра, при която бързо местиш нож между пръстите си. След като се порязва двайсет пъти, тя спира заснемането и пуска записа наново, опитвайки се, водена само от звука, да повтори с точност движенията от миналата игра, включително порязванията. В Ритъм 5 пък запалва огън във формата на петолъчка, в който хвърля дрехите си и отрязаните си коси в знак на символно пречистване. След това влиза във вътрешността на звездата, но задушена от дима, припада. Първоначално зрителите мислят, че това е част от пърформънса, но след няколко минути става ясно, че тя е наистина е в безсъзнание и се налага посетителите да се намесят и да извадят тялото ѝ от горящата петолъчка. Най-емблематичният ѝ проект от тази серия – а може би и от целия и творчески път – е Ритъм 0, поставен през 1974г. в Неапол. Когато влиза в залата в началото, пубиката вижда неподвижната Абрамович, както и маса, на която са наредени 72 предмета, заедно с табела, указваща, че зрителите могат да използват тези предмети по Абрамович както решат. Надписът ги уверява, че в течение на шест часа Абрамович поема върху себе си пълна отговорност за всичко, което се случи с нея. На масата има роза, перо, парфюм, грозде, боя, пирон, чук, брадва, камшик, ножици и дори незареден постолет с един куршум до него. Първоначално посетителите я прегръщат, целуват или галят с перото, но постепенно любопитството им надделява и в опит да разберат дали наистина може да правят каквото си искат, разкъсват дрехите ѝ, заливат я с боя, пишат с маркери по тялото ѝ. Проявявайки свръхчовешки самоконтрол, Марина не се съпротивлява. Единственият знак, по който може да се разбере, че това е съзнателен човек, а не кукла, са сълзите в очите ѝ, предизвикани от физическата болка – например когато бодлите на розата са забивани в голия ѝ корем. Един от присъстващите зарежда пистолета, поставя го в ръката на Абрамович, насочва го към врата ѝ и слага нейния собствен пръст върху спусъка. В този момент един от охранителите се намесва и взима пистолета. Друг мъж пък порязва врата ѝ, за да всмуче като вампир потеклата кръв. Когато шестте часа изтичат, Абрамович се раздвижва и тръгва към зрителите. Уплашени да се изправят лице в лице с нея като личност, а не предмет, те се разбягват и никой не остава в залата. Абрамович споделя, че когато се прибира в хотелската си стая след Ритъм 0, открива в иначе гарваночерната си коса бял кичур. 

Вдишване/Издишване (1977)

Интересен е и периодът ѝ на съвместна работа с Улай – немски артист, също един от пионерите в жанра (който, между другото, имаше фотогравска изложба в София през 2017г., по време на която поряза гърдите си и долепи раната до една от фотографиите, за да попие кръвта му.) Абрамович и Улай са партньори не само в изкуството, но и в живота, което придава на общата им работа освен висок емоционален заряд, и онази автентичност, която пърформънс артът винаги търси. Двамата имат рожден ден на една и съща дата – през три години разлика – и точно на тази дата съдбата ги среща за пръв път. В тази синхроничност двамата виждат знак за предопределеност, „кармична връзка“. Произвединята им се занимават с идеята за границата на индивида и любовта като възможност за сливане на две личности в една обща, аморфна идентичност. Често телата им са прикрепени едно към друго по време на пърформънсите им – полученото двуполово създание те наричат Другият, „едно тяло с две глави.“. В един от проектите им дългите им коси са сплетени в обща плитка, в друг двамата са завързани един за друг с въжета. През 1977г. те изпълняват Вдишване/Издишване – запушват с тапи ноздрите си и допират устните си, така че и двамата да вдишват само това, което другият издиша. След седемнайсет интензивни минути дробовете им се пълнят с въглероден диоксид и двамата припадат – шокиращо онагледяване на метафората „да изпиеш живота от някого.“ В Rest Energy (1980) двамата са хванали двата края на опънат лък със стрела, като взаимно се балансират – ако един от двамата го изпусне, лъкът би се забил право в сърцето на Марина.

Балкански еротичен епос (2005)

Честа тема в творчеството на Абрамович са личните ритуали, онези неща, които правим единствено заради символичното значение, което сами им придаваме. Затова когато насън ѝ идва идеята двамата да тръгнат един към друг от двата края на Китайската стена, да се срещнат по средата и да се оженят на място, тя я намира подходяща за пърформанс, абсолютно сливане на изкуство и живот. Улай се съгласява, но получаването на разрешение от комунистически Китай е трудно и отнема 8 години. Когато най-накрая двойкато получава зелена светлина за проекта, те са вече на ръба на раздялата. Решават все пак да осъществяват прекосяването на стената, но това да е прощално пътуване, след което окончателно да се разделят. Така се ражда Любовници (1988), пърформанс, чиито eдинствени зрители са китайските селяни, покрай които лъкатуши стената. Тя тръгва от Жълто море, той от пустияната Гоби. Когато след три месеца двамата се срещат и прегръщат, тя се разплаква неконтролируемо, след което пътищата им се радзделят – буквално и преносно. Снимки от пътуването са уловени от вървящ с Марина фотограф и до днес понякога се излагат по галерии из цял свят като единствената останала следа от най-мащабния им съвместен проект.

Истинска световна известност Марина Абрамович придобива през 1997, когато печели Златен лъв на Венецианското биенале с Балкански барок, чиято тема са кланетата по време на Босненската война. В продължение на четири дни Абрамович стои върху огромен куп кървави кравешки кости и докато пее народни песни от югославското си детство, чисти един по един костите от кръвта с вода и метална четка. На стената зад нея се прожектират интервюта с майка ѝ и баща ѝ, разказващи какво са видели те самите по време на войната. В края на четиридневния период, повечето кости все още не са изчистени – невъзможно е да изчистиш кръвта, невъзможно е да изчистиш и съвестта след подобна трагедия, коментира тя. 

Още много нейни творби заслужават внимание – например Къщата с гледка към океана (2002), в която тя освобождава живота от всичко излишно и го оголва до едно първично, аскетично състояние. В продължение на дванайсет дни тя живее на платформа над земята в нюйоркска галерия, където прави всичко (включително ходене до тоалетна и къпане) пред публика, като през цялото време не яде, не говори и пие единствено вода. 

ААА-ААА (1978)

Но ако трябва да споменем още само един неин пърформанс, то със сигурност ще бъде този, който редом с Ритъм 0 е може би най-разпознаваемата и творба – Артистът присъства (2010) в нюйоркския MoMA. (Museum of Modern Art). Музеят организира ретроспекция на творбите и (която в този жанр се осъществява чрез пресъдздаване от други артисти, както и излагане на фотгорафии или пък на предмети, които са били част от пърформънсите) и в рамките на тази изложба тя изпълнява Артистът присъства. Абрамович стои мълчаливо на дървен стол, а срещу нея е разположен още един, на който може да седне всеки желаещ. Радикалните творби от младостта ѝ са останали в миналото. Жената, когато някога разпъна голото си тяло на леден кръст (Lips of Thomas, 1975), сега подканя зрителите просто да споделят с нея момент на непосредствен човешки контакт. Няма времево ограничение – някои стоят няколко минути, други прекарват часове в медитативно състояние. Извиват се огромни опашки от желаещи, чакащи цял ден за няколко минути с нея, сред които са актьорите Алън Рикман и Джеймс Франко, както и музикантите Лу Рийд и Бьорк. Това се повтаря всеки ден в продължение на три месеца – общата продължителност на пърформънса е 736 часа и половина. Един от най-емоционланите моменти настъпва, когато Улай неочаквано за Марина се появява в залата и сяда срещу нея след като двамата не са се виждали от години. Срещата е видимо трогателна и за двамата, но не е нужно да познаваш Марина лично, за да се почувстваш развълнуван, когато застанеш очи в очи с нея и дълбокия ѝ балкански поглед. Броят на хората, които се просълзяват по време на срещата е твърде голям, за да се обясни просто като превземка на няколко арт снобари – съществува цял tumblr акаунт, посветен на това преживяване - Marina Abramovic made me cry. 

Портрет със скорпион, Отворени очи (2005)

Един от най-противоречивите елементи в творчеството на Абрамович, е умишленото самонараняванe – този елемент може да отблъсне част от хората, които не са свикнали на екстравагантностите на съвременното изкуство. Но при нея то не е самоцел, а има духовен смисъл – когато човек се изправя умишлено срещу ограниченията на собствената си плът и ги преодолява, пред него се разгрива едно друго, различно от ежедневното, ниво на смисъл. Нека си припомним, че в християнската традиция самобичуването е инструмент за извисяване на душата. (Сравението между Абрамович и католическите монаси не е изобщо неуместно – религията и изкуството задоволяват сходни човешки потребности). А състоянията на дълбока концентрация, в които тя изпада, както когато потиска инстинкта си за самозащита в Ритъм 0 или прекарва седмици безмълвна в Артистът присъства, навяват мъдростта на източния спиритуализъм. 

В документалния филм, посветен на ретроспекцията ѝ в MoMA през 2010г., Абрамович споделя:

„Целта ми е самата аз да се превърна в произведение на изкуството преди да умра.“

Тази цел изглежда изпълнена.