Рецензия на „Страх“ в Ню Йорк Таймс

Доминиращото чувство в началото на „Страх“  е самотата. В крайбрежен град в България, заснет в мрачно, експресивно черно-бяло, жена на средна възраст на име Светла (Светлана Янчева) води живот, който сякаш се свива пред очите ни. Закриват училището, в което е преподавала и остава без работа. Вдовица, тя посещава гроба на съпруга си, купува няколко яйца на вересия в малка бакалия и се шегува с група войници.

Войниците работят в граничния патрул и своевременно са предупредени за пристигането на група мигранти от Афганистан. Справянето с бежанците е рутинна работа - разселените хора често преминават оттук, надявайки се да стигнат до Германия - въпреки че един телевизионен репортер се опитва да направи сензация. Тя задава на командира на отряда (Стоян Бочев) въпроси за терористи и наркотрафиканти и казва на зрителите, че настроението на границата е „напрегнато“. Не съвсем. Афганистанците са уморени и притеснени. Местните жители сякаш страдат от смесица от мърморене и примирение, разкъсвани между ксенофобията и състраданието.

Светла преживява своя собствена версия на тази борба, когато среща Бамба (Майкъл Флеминг), бежанец от Мали. Първата им среща, докато тя ловува зайци в гората, недалеч от дома ѝ, има сюрреалистичен, почти карикатурен характер. Тя размахва пушката си като балкански Елмър Фъд. Бамба внимателно сваля куфара си и я поздравява на английски - език, който тя не владее. Смаяна, тя го завежда у дома, като го настанява първо в барака, а след това в дома си. 

Тяхното приятелство, клонящо към романтична връзка, разпалва съседите на Светла и активира страха от заглавието на филма. Режисьорът Ивайло Христов умее да създава бавно нарастващо напрежение и комична заблуда. Отначало непреднамерения расизъм, който изпъстря дискусиите за съквартиранта на Светла, изглежда резултат от невежество - грозен, но не напълно базиран на омраза. Христов показва как думите водят до действия, как ревността и отегчението се смесват с предразсъдъците в токсична смес. Някой хвърля камък през прозореца на Светла. Пред къщата ѝ се появяват неприлични графити. Група от жители на града, които биха могли да бъдат отписани като бабаити, пияници и клоуни, се превръща в нещо като тълпа за линчуване.

Светлана Янчева и Майкъл Флеминг

Страшно е. Не че Светла лесно се плаши. Янчева силно наподобява Франсис Макдорманд - саркастична, уморена и нетърпелива, а грубият ѝ маниер прикрива крехка порядъчност. Тя е харизматичният морален център на филма, подобно на Макдорманд в „Три билборда извън Ебинг, Мисури“.

„Страх“ има по-ясно, по-задълбочено усещане за място от този заблуден филм. Персонажите се усещат толкова истински, колкото и пейзажът от покрити със стърнища полета, квадратни къщи и обширни сгради, които изглеждат или недовършени, или полуразрушени. Язвителният, фаталистичен хумор има толкова силен и характерен местен привкус, колкото лютите чушки и гъбите, които Светла приготвя за Бамба.

Той е катализаторът на действията и реакциите във филма, но в същото време „Страх“ не знае какво да прави с него. Флеминг има криворазбран, меланхоличен маниер, а Бамба има трагична история, но функционира по-скоро като символ, отколкото като напълно оформен персонаж. Ролята му е да събуди скритата нежност на Светла, да разобличи нетолерантността на хората около нея и да помогне на Христов да отправи своевременно хуманистично послание. Но той си остава чужденец в една история, чиято поука е, че не бива да бъде такъв.