Франсоа Трюфо: другото име на любовта (към киното)

На 6 февруари той би навършил 90. Странно, но когато за първи път чух за него и за първи път гледах филмите му в средата на 80-те на ХХ век, повечето в черно-бял вариант, във филмотечното кино с тогавашно име „Дружба“, ми се струваше, че от екрана говори един много възрастен и мъдър човек. На мъдреца някак не му върви да е млад. Освен това френската „нова вълна“, на която той е един от „бащите“, беше вече отшумяла, беше история. Да не говорим, че самият той някъде по това време си тръгна от света на живите. Затова днес се изненадвам, че чак сега би навършил тази възраст. Може би защото за краткия си живот беше казал всичко, което се очаква от един 90-годишен.

WikiCommons

А всъщност когато снима първия си игрален филм „400-те удара“, с който печели наградата за режисура в Кан, още много други отличия и номинация за „Оскар“ са сценарий, Франсоа Трюфо е само на 27 години. Нищо чудно – на тази възраст мъжът би могъл да бъде баща, да пише история, да създава творби, които да носят мъдрост… но вероятно е трудно в главите си да съчетаем всичко това с младостта. 

При Трюфо най-важният опит в живота му сякаш се трупа в самото начало, в първите невръстни години, за да може след това в т.нар. зряла възраст непрекъснато да го преработва и превръща в изкуство. Той е нежелано дете. Баща му е неизвестен. Майка му Жанин дьо Монферан, е на 19 години, когато го ражда. Работи като секретарка в списание. Раждането е тайно, никой в католическата среда на семейството не бива да узнае за него. Детето е дадено на дойка. 18 месеца по-късно Жанин се жени за Ролан Трюфо, с когото се запознава в Алпийския клуб, където вицепрезидент е баща й. Трюфо дава името си на извънбрачния Франсоа, но не го приема в дома си. Момчето израства при баба си и чак 10-годишен се връща при майка си. Но майчината любов и грижа така и не познава. За него няма място нито в сърцето й, нито дори в апартамента: спи на сгъваемо легло в коридора. С всичките си проблеми трябва да се справя сам. Зарязва училището, лъжата става негова втора, ако не и първа, природа, краде и се озовава в изправителна институция. 

Физическия си баща Франсоа открива чак след смъртта на майка си през 1968 г. Нарича се Ролан Леви, зъболекар, който след края на Първата световна война се е установил в Белфор в Източна Франция. Трюфо отива дотам с намерението да се срещне с баща си, открива го, наблюдава го отдалече, но не посмява да му се обади. Вместо това влиза в местното кино и гледа „Треска за злато“ на Чарли Чаплин. По това време младият мъж вече е бил развил до крайност в себе си умението да потушава с кино всички пожари в душата си. Началото на този вид самолечение е назад в детството, когато малкият Франсоа разбира, че това, което не получава от майка си – утеха, обич, разбиране, подкрепа и всичко останало, което му липсва в живота, може да намери във филмите.

„За мен няма личен живот. Всичко, което аз знам, е кино, кино, кино“ – ще каже по-късно той.

Първия филм гледа, когато е на 8. Оттук нататък киносалонът се превръща буквално в негов дом. Когато става на 14, сам се задължава да гледа по 3 филма дневно и да прочита по 3 книги седмично. Две години по-късно вече е създал свой киноклуб. По това време съдбата го среща с вече изявения кинокритик Андре Базен, който е главен редактор на парижкото списание „Кайе дьо синема“. Базен окуражава момчето да пише за кино. Едва 20-годишен Трюфо вече е уважаван критик. Заедно с Жан-Люк Годар, Клод Шаброл, Ерик Ромер и Жак Ривет той пледира за създаването на авторски филми, близки до реалността.

„Авторското кино означава тотално индивидуализиране“ – казва той и държи почеркът на всеки автор да бъде лесно четим и съответно всеки филм да бъде огледало на автора си. Теорията бързо се превръща в практика. Както останалите в групата, така и Трюфо преминава от писане за кино към правене на кино.

Сюжетът на „400-те удара“ е почерпен с пълни шепи от тежкото детство на режисьора. Филмът се смята за основоположен за течението, което ще влезе в историята на киното като „новата вълна“, а пък детството ще си остане една от основните теми и в по-нататъшното творчество на Трюфо. 

А то, творчеството му, се състои от 21 филми, от които за поне половината няма да е пресилено да се употреби думата „шедьовър“.

Франсоа Трюфо има окото да открива добри артисти и да ги превръща в звезди. Такива са Жан-Пиер Лео, чиято кариера тръгва от героя Антоан Доанел в „400-те удара“ и продължава в много от останалите филми на Трюфо; Мари-Франс Пизие в „Антоан и Колет“, която по-късно два пъти ще получи „Сезар“; Натали Бай в „Американска нощ“; Клод Жад в „Откраднати целувки“; Фани Ардан вече се е снимала, но чак със „Съседката“ на Трюфо се сдобива с международна слава и отличия.

Les Films du Carrosse, TF1 Films Production

Жерар Депардийо и Фани Ардан в „Съседката“

Самият Трюфо също обича да застава пред камерата – както в свои филми, така и в тези на колегите си, например снима се като актьор при Спилбърг.

Доста от филмите му се опират на вече съществуващи романи – „Жул и Жим“ е по роман на Анри-Пиер Роше, „Стреляйте по пианиста“ е по творба на Дейвид Гудис, „Зелената стая“ използва роман на Хенри Джеймс, „451 градуса по Фаренхайт“ е екранизация на Рей Бредбъри, където пък отношението към книгите е централна тема. Трюфо издига словото на пиедестал – във филмите му много се пише и много се чете. Книгите присъстват като обекти в доста сцени, героите споделят несподелените си чувства в дневници, пишат си писма, които след това четат сами или пък се използва глас зад кадър. Литературният разказвач също като глас зад кадър е често прилаган от Трюфо похват. Понякога изминаването на време се показва чрез бързо прелистване на книга.

„Жул и Жим“

Освен литературата във филмите му нерядко присъства и самото кино. Като сграда: героите провеждат важни за действието диалози на влизане в кино или на излизане от кинозала. Вътре салонът по време на прожекция, разбира се, е място за любовни ласки. Като разказ за правенето на кино: както има филм за книгите, така има и филм за снимането на филми: „Американска нощ“. Но и в други творби пред погледа на зрителя минават портрети на любимците на режисьора Орсън Уелс и Ингмар Бергман, а в надписите на някои от филмите му има посвещение на негови колеги кинокритици.

Трюфо обича да се любува на човешките крака, предимно женски. Те вървят забързано, обуват обувки, присъстват на погребение, снимани откъм ковчега, минават зад прозорец. И на ръце – нежни женски и нежно галещи женските крака мъжки ръце. 

Изследователите му обикновено отбелязват, че в няколко от неговите филми се повтаря един и същ диалог, в който героите споделят, че щастието върви ръка за ръка със страданието. Констатация, която режисьорът вероятно взима от личния си живот. Със същата страст, с която е влюбен в правенето на кино, той се влюбва и в актрисите, с които работи. В този смисъл любовта към жената, която очевидно му носи и щастие, и страдание, е постоянна негова спътница, като с почти всеки нов филм започва отново и отново.

25-годишният Трюфо се жени за Мадлен Моргенщерн, бракът продължава 8 години, в него се раждат две дъщери, които по-късно той снима във филмите си. Следва любовна връзка има с актрисата Франсоаз Дорлеак (сестра на Катрин Деньов), докато я снима в „Нежна кожа“. Всъщност аферата започва по-рано и ролята е мислена точно за нея. Следващата му страст е Клод Жад, която е с 16 години по-млада от него, и която той нарича „моята трета дъщеря“. Дори има годеж и планирана сватба, която не се осъществява, защото Трюфо вече е влюбен в Катрин Деньов, докато работи с нея.

Les Films du Carrosse, Les Productions Artistes Associés

„Сирената от Мисисипи“ с Белмондо и Катрин Деньов

Отношенията им той определя като драматични, поради което изпада в депресивни състояния. От 1979 г. до смъртта си живее с поредното си актьорско откритие Фани Ардан, от която има дъщеря. Когато обаче през септември 1983 г. му е открит мозъчен тумор и направена операция, той отива да живее при първата си жена Мадлен, която се грижи за него до последния му миг. В това време Фани Ардан е отдадена на малкото им дете. В тези последни месеци Франсоа пише на Клод Жад, с която остава в приятелски отношения:

„Започнах да минавам в другата страна на огледалото, но не като Алиса в Огледалния свят, а много повече като Орфей от филма на Жан Кокто… Мадам Смърт ми подаде ръка, но аз й отказах, отдръпнах се и ето ме сега аз съм един оздравял, който ти пише…“

Трюфо е пълен с надежда, защото е в ръцете на най-добрите неврохирурзи на Франция от това време. Но мадам Смърт се оказва по-силната и през 1984 г. Трюфо умира само на 52 години. Погребението му се превръща във филм, когато зад ковчега му една до друга застават всичките жени, в които е бил влюбен и от които е бил обичан. Дори и да е имало съперничество помежду им, в този миг те са помирени от скръбта и любовта.

„Трябва ли мъртвите да бъдат забравени?“ пита Трюфо в „Зелената стая“. 38 години след смъртта му за него може да се каже, че не е забравен. Разбира се, славата му едва ли е същата, като през най-силното му време на 60-те и 70-те години на миналия век, но поне сред феновете на авторското кино любовта към него не е хванала ръжда.

„Киното от утрешния ден ще бъде любовна история“ – казва Трюфо през 1957 г. Днес знаем, че самият той е другото име на любовта – любов, която може да бъде преживяна и днес чрез киното, чрез неговото кино. Ако срещата с Трюфо тепърва ви предстои, опитайте се да влезете в света му нехронологично, първо с „Нежна кожа“, след което завъртете и останалите 20 филма, като просто се оставите в ръцете на този страстен любовник, който сега би трябвало да е на 90.