Парадоксът Тарковски

Режисьорът е роден на 4 април 1932 година.

Maрия Петкова

Гениалността е рожба на сблъсъка между непреодолими противоречияС риск да се подхлъзнем в баналността на клишетоколкото са по-големи парадоксите във вътрешно-субективния свят на дадена личност, толкова по-гениална бива тя. В историята гъмжи от примери, доказващи това твърдение. Сетете се за Бетовен, който е композирал едни от най-прочувствените си творби почти глух, или двойкаджията в училище Алберт Айнщайн, чието научно наследство промени света.

Говорейки за гении, няма как да пропуснем родения на 4 април през 1932 година Андрей Тарковски. Биографията и творчеството на руския режисьор са изтъкани от аглутинацията между несъвместими на пръв поглед факти. 

"Пантеистът, който видя ангел

Парадокс е дори андреевият епитаф, който гласи"Человек, который видел ангела.“ 

Любопитен факт е, че през последните години от живота си Андрей посещава манастира "Свети Серафим“ в Писто, Италия, където дълго беседва с Отец Силуан (Ливи)Според Светия служител Тарковски не би могъл да се нарече религиозен в общоприетия смисъл на думатазащото за него въпросът, свързан с вярата, винаги е бил нещо дълбоко лично, отвъд църковните ритуали и служби. Тогава защо знаменитият скулптор и негов приятел Ернс Неизвестни изписва подобно послание върху надгробната му плоча?

В едно свое интервю Андрей Кончаловски споделя странния ритуал на Тарковски преди снимки, когато заставал на колене с изпъната нагоре глава и притварял очи за няколко минути, сякаш вижда ангел. Сетне скучният темерут с пословична необщителност се преобразявал в творец с чутовна енергия и ентусиазъм, сядайки зад камерата, или както казва Джеймс Джойс

"Здравей, живот! Ние отиваме да се срещнем за милионен път с действителността на преживяването и да изковем в ковачницата на душите си несътворената съвест на човечеството.“

Независимо че Андрей е ненавиждал играта на идолопоклонничество, във филмите на Тарковски се усеща копнеж да опознае трансцеденталната връзка на човека с Бога и с отвъдното. Именно тук се корени причината за дихотомната критика към неговото кино. 

"Парадоксалните критици на Андрей Тарковски“

Едно от най-големите противоречия, когато говорим за творчеството на Тарковски, са крайно противоположните мнения на критицитеЕдните посочват, че във филмите му се преекспонира темата за религиозността, а другите твърдят точно обратното. 

Това може би се дължи на използваните от него архетипи за образите на някои от героите във филмите, които е създалЯрък пример за това е филмът за иконописеца Андрей Рубльов, чието първоначално заглавие е "Страсти по Андрей. Филмът разказва за руски иконописец от края на XIV и началото на XV век и се състои от отделни новели, които разделят творческите периоди на художника. Лентата провокира размисли за духовността, праведността и греховете. В "Соларис“ присъстват множество препратки към знаменити творби с библейски мотиви като репродукция на иконата "Троица“ от Андрей Рубльов или картината "Завръщането на блудния син“ от Рембранд.  Сталкерите – пратеници, които помагат на хората да достигнат до заветната стая, подобно на ангелите и светците, отвеждащи душите ни към Рая и т.н

Не е тайна, че някои от филмите му не са долюбвани от властта в Русия по онова време, както и от църковната общност, но може би един цитат от биографичната му книга "Уловеното време“ описва най-точно неговото отношение към темата:

"Човекът ме интересува, ако е готов да служи на висшето, ако не желае, а и не може да възприеме обикновения еснафски житейски "морал“. Интересува ме човекът, който осъзнава, че смисълът на съществуването е преди всичко в борбата със злото, което е в нас; който може, докато е жив, да се издигне духовно поне едно стъпало по-високо. Тъй като духовното усъвършенстване, уви, има единствена алтернатива: духовното деградиране, към което така предразполагат спокойното съществуване и процесът на приспособяване към този живот…!“ 

Винаги, когато даден филм се състои от дълги кадри, заснети от статична позиция и зрителят трудно може да направи разграничение между реално и имагинерно време, спомен или сън, биват наречени "в стил Тарковски“. Тази протяжност в действията, мрачни пейзажи и фантастични сюжети, представени чрез простотата на реалността, провокират някои от критиците на емблематичния режисьор да характеризират изкуството му като кино, изразяващо яркия руски драматизъм, който можем и да си спестим. В отговор на това Тарковски казва:

"За мен здравото винаги се проявява през "духовната криза“. Духовната криза е опит да откриеш себе си, да намериш нова вяра. Духовната криза е съдба на всички, които се замислят за духовните проблеми. Че как иначе? Душата жадува хармония, а животът е нехармоничен. Това несъответствие стимулира движението, то е извор на нашите болки и в същото време – на нашите надежди. То е доказателство за духовната ни задълбоченост и за възможностите на духа ни.“ ("Уловеното време)

Други се дивят пред новаторските методи, които Тарковски използва, за да създава филмите си и го наричат "големия поет на тишината“.

"Да уловиш времето“

Той живее и твори във времена, когато кинолентата е лукс, а проявлението забавя снимачния процес с месеци. Независимо че си играе на руска рулетка с възможностите и времето, Тарковски успява да улови не само своето, но и прави препратка към бъдещето.

"Проблемът е, че живеем във въображаем свят, който ние сами си създаваме. И затова сме зависими и от неговите недостатъци, а бихме могли да зависим и от неговите достойнства.“ ("Уловеното време)

Със седемте си пълнометражни филма – "Иваново детство“ (1962), "Андрей Рубльов“ (1966 ), "Соларис (1972), "Огледало“ (1974 ), "Сталкер“ (1979 ), "Носталгия“ (1983) и "Жертвоприношение“ (1986 ) – Андрей Тарковски променя това, което киното като може да изрази като художествена форма и се подрежда достойно до имена, като Бергман, Антониони, Фелини, Бунюел, Куросава. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още АвангАрт