Неутолимият глад за любов

Ветеранът на арткиното Нани Морети изгрява с комедийния филм „Аз съм самодостатъчен“ (1976), след което продължава да демонстрира отличителната смесица от сатира, сюрреализъм и полуавтобиографични мотиви. Международният му пробив е Ecce bombo (1978), следват фестивалният хит „Сладки мечти“ (1981) и любимият на артхаус публиката „Литургията свърши“ (1984), удостоен със „Сребърна мечка“ на Берлинале. Застъпник на леви политически възгледи, по-нататък Морети насочва вниманието си към ангажираното кино: филмите „Гълъбче червено“ (1989), който му носи престижна награда от фестивала във Венеция, „Скъпи дневнико“ (1993), за който грабва наградата за режисура на фестивала в Кан, и „Април“ (1998), номиниран за „Златна палма“, дават на публиката по-дълбок поглед към порядъчно ексцентричната му личност. Най-големия си комерсиален успех Нани Морети постига със семейната трагедия „Стаята на сина“ (2001), която му носи „Златна палма“, а пет години по-късно и с политическата трагикомедия „Алигатора“ — остър, сатиричен, неконвенционален филмов памфлет срещу управлението на Силвио Берлускони. 

Високо оценените му актьорски превъплъщения в деликатните психологически драми „Стаята на сина“, „Моята майка“ (2015) и „Тих хаос“ (2008) — адаптация на едноименния роман на Сандро Веронези — свидетелстват, че Морети е майстор както пред камерата, така и зад нея. („Стаята на сина“ е кулминацията на постепенното му отдалечаване от по-явно сатиричните и комични регистри на ранните му творби.) Политически ангажиран режисьорът остава на територията на документалното кино — с изпипани филми като „Сантяго, Италия“ (2018). А комедийната драма „Имаме папа“ от 2011 г. с Мишел Пиколи в главната роля е демонстрация на забележителната му творческа прозорливост.

„Абониран“ за фестивала в Кан с девет филма в конкурсната програма през годините, Нани Морети е визионер с разпознаваем почерк, далеч от бляскавите фойерверки и самоцелните кинематографични зрелища. Съзнателно или не, Морети си е изградил репутация на италианския Уди Алън благодарение на поредица от иронично хумористични и вглъбени в себе си творби, в които самият той изпълнява главната роля. Често се изявява като продуцент и сценарист. Впрочем почти цялата му филмография се уповава на оригинални сценарии, ала публиката на Синелибри го познава най-вече с умело композираната драма „Три етажа“, адаптация по едноименния роман на израелския писател Ешкол Нево. Морети, заедно със сценаристките Федерика Понтремоли и Валия Сантела, адаптира книгата, но прави съществени промени: действието е преместено от Тел Авив в Рим, а структурата и финалът са променени. Филмът е представен в основния конкурс в Кан през 2021 г. и е номиниран за „Златна палма“.

Тридесет и седем години след идеологически натоварения „Гълъбче червено“ Морети се завръща във Венеция с романтичната драма „Ще се случи тази вечер“. След „Три етажа“ сега той отново залага на психологически плътната, емоционална проза на Ешкол Нево, като този път черпи вдъхновение от сборника с разкази „Гладно сърце“, за да създаде една по-директна, нахално страстна любовна история. Заглавието на сборника е вдъхновено от емблематичната песен на Брус Спрингстийн Hungry Heart, която има огромна символна тежест и във филма. Както и в „Три етажа“, сюжетът се занимава с междуличностни и семейни отношения и крехко емоционално равновесие, изследвайки конфликта между чувството за дълг и натуралната, „егоистична“ спонтанност – ситуация, която в киното на Морети има силен етичен заряд. В центъра на историята е двойката, изиграна от Луи Гарел (Матео) и Жасмин Тринка (Грета), един приковаващ вниманието тандем. Самият Морети тук се появява в сравнително пасивна роля – като баща на Грета, безкритичен слушател и морална опора.

Първата „сериозна“ романтична авантюра на Матео е с неприлично младата Теа, която още в началната сцена на филма е видимо бременна. Шегата на сценаристите не закъснява: докато двамата разговарят на борда на един кораб, Агнес, майката на Матео, с безмилостно спокойствие обявява, че ще поеме грижите за бебето, защото Теа не е готова да бъде майка. В действителност Теа никак не е сигурна, че иска да се премести в Италия и да стане част от голямото семейство на Матео и малко по-късно узнаваме, че събитията са се развили според предвижданията на властната му майка.

Следващата сцена ни пренася на корта, където Матео играе тенис с брат си, докато наблизо се провежда сватбено тържество. Изведнъж булката Грета връхлита на корта в сватбената си рокля и го моли да изиграят един сет. (Жасмин Тринка е неустоима в ролята на чувствена неконформистка). Матео е запленен, но моментът е, меко казано, неподходящ за запознанство — бъдещият съпруга на Грета, Карло, е добър човек и надежден партньор, който я обича. За Матео остава цял един свят на фантазии, в които той ще води „паралелен живот“ с това одухотворено момиче. Малко по-късно баща му е хоспитализиран, а в болницата Матео среща втората си съпруга — самотната лекарка Кристина. Но съдбата е капризна и ще го среща отново и отново с Грета в бъдеще, за добро или зло. Филмът прибягва до ретроспекции и не е лишен от пламенни любовни сцени, в които голотата е премерена, а химията между Гарел и Тринка — повече от осезаема.

Любовта има много превъплъщения, но някои от тях се усещат като „повеля свише“, като триумф на съдбата. Иронията е, че тъкмо те поставят чувството за дълг и интегритет на сериозно изпитание. Без да размахва дидактично пръст, Нани Морети ни убеждава, че няма нищо по-хубаво от свободното, сито, преливащо от обич сърце.

Ще се случи тази вечер Синелибри програма филм