„Лъчи и сенки“ – киношедьовър или реабилитация на виден колаборационист?

Сюжетът се заплита около съдбите на Жан и Корин Люшер — баща и дъщеря в окупирана Франция. Тя е млада филмова звезда, а той — могъщ медиен магнат, пацифист и приятел на Ото Абец, влиятелния нацистки посланик в Париж. Разказът тече от гледната точка на Корин, някога възхвалявана като „новата Гарбо“. Докато записва мислите си на взет назаем магнетофон, тя се опитва да примири непоколебимата обич към баща си с факта, че ще бъде екзекутиран за държавна измяна през 1946 г. Упоритият ѝ отказ да види истината рухва, щом в тясното ѝ жилище влиза еврейският режисьор, дал тласък на кариерата ѝ. Когато Корин го пита как е сестра му, той ѝ разкрива, че тя е загинала в концентрационен лагер. „Не знаех“, прошепва Корин. В отговор чува смазващия въпрос: „А опита ли се изобщо да разбереш?“

В образа на Жан Люшер се превъплъщава изкусно Жан Дюжарден, една от най-ярките звезди на френското кино, носител на „Оскар“ за „Артистът“. Актьор, който не отказва психологически сложни роли и сменя с лекота емоционалния регистър. Ксавие Джаноли казва, че изборът на популярен актьор за ролята на мерзавеца Люшер е бил от съществено значение за концепцията на „съблазнителното“ предателство: „Люшер е имал много любовни връзки и по всеобщо мнение е принадлежал към аморалната прослойка на обществото. Ако ролята беше поверена на човек с отблъскващо лице и без никакъв чар, това нямаше да отговаря на действителността“.

Самият Джаноли е син на известен френски журналист, починал през 2022 г. Отдавна го занимава въпросът с покварата на медиите и случаите, в които „определен кръг от хора с пари“ започва да прокарва вредни идеи. Зрителите на Синелибри си спомнят, че предишният му филм, високо оценената екранизация на романа „Изгубени илюзии“ от Оноре дьо Балзак, проследява преобразяването на журналистиката в Париж през XIX век от средство за информация и просвещение до ориентирана към печалбата машина за производство на „фалшиви новини“. В „Лъчи и сенки“ режисьорът задълбочава това изследване, проследявайки моралното пропадане на един журналист, някогашен пацифист, който постепенно се обръща към антисемитизма и се превръща в активен съучастник на един екстремистки режим.

Мрачният център на филма е дългогодишното приятелство на Люшер с Ото Абец, изигран от Аугуст Дил. Абец е бивш учител по изобразително изкуство, изпитващ симпатии към Франция. Благодарение на дипломатическите си връзки в Париж той успява да стане посланик. Филмът започва в Шварцвалд в началото на 30-те години на XX век. Там Люшер и Абец — обединени от лeвия пацифизъм, породен от ужасите на Първата световна война — основават конгреса в Золберг, френско-германски форум за младежи. По-късно тази инициатива ще се превърне в основа за смъртоносния им пропаганден съюз. „Няма Жан Люшер без Ото Абец“, отбелязва Джаноли. Именно Абец обявява Люшер за „крал на пресата“ на окупирана Франция и му осигурява финансова подкрепа за създаването на колаборационисткия ежедневник Les Nouveaux Temps („Новото време“). Вестникът разпространява нацистка пропаганда, призоваваща за „изтребление“ на френската Съпротива, и публикува статии, нападащи Съюзническите сили след десанта в Нормандия. По време на окупацията Люшер живее в лукс, храни се в скъпи ресторанти и посещава бляскави партита…

Един от най-важните източници на Джаноли за този период са мемоарите на Рудолф Ран — високопоставен нацистки дипломат. В тях Ран подчертава дълбоката любов на Абец към френската култура и бохемската атмосфера, която той създава в германското посолство в Париж. Целта е френските елити да бъдат изкушени от идеята за френско-германско сътрудничество. Джаноли не спестява и най-пищните, скандални страни на колаборационисткия свят, в който се оказват въвлечени Жан и дъщеря му Корин. Във филма има сцени, в които новобогаташи от черния пазар общуват с висши нацистки служители; дипломатически приеми, на които шампанско се лее безкрай; оргии, съпроводени от употреба на наркотици; разкошни пиршества в ресторантите Maxim’s и Fouquet’s.

„Похарчихме доста пари, за да намерим подходящия хайвер“, споделя Джаноли. „По онова време във Франция не е имало голям избор откъм храна, затова ми се струваше важно да покажем колко покварени са тези елити... Исках да разкажа историята на един колаборационист в обичайната му среда. Да покажа отвратителната непристойност на тези хора, които по време на окупацията са се забавлявали под кристалните полилеи, хапвайки хайвер и изискани сладкиши“.

Френските кинорежисьори дълго време не желаят да се занимават открито с темата за нацистите и режима на Виши. Една от причините е продължаващото влияние на мита, известен като résistancialisme — представата, насърчавана от Шарл дьо Гол след войната, че френската нация като цяло е била част от Съпротивата. Този разказ има за цел да помогне за обединяването на разединена Франция, но същевременно превръща историите на колаборационистите в тема табу. Например когато през 1974 г. режисьорът Луи Мал най-сетне се осмелява да изследва моралните компромиси и ежедневните предателства в окупирана Франция във филма си „Лаком, Люсиен“ (Lacombe, Lucien), критическата реакция е толкова остра, че го принуждава да се премести в Съединените щати за няколко години.

Самият Джаноли признава, че по време на работата си върху „Лъчи и сенки“ е имал доста безсънни нощи. „Понякога си мислех: „Боже мой, с какво се захванах?“. Той си спомня как се е консултирал с историка и изследовател на фашизма Паскал Ори: „Казах му, че търся отговор на много въпроси, защото никой не би ми простил, ако изрека дори една-единствена лъжа“. Ори се съгласи да ми помогне, като ме предупреди: „Никой не би ти простил и ако кажеш истината“.

„Лъчи и сенки“ нажежи страстите във Франция преди да избухнат социалните протести, които, за съжаление, бяха овъртолени в насилие и недопустими вандалски прояви. Самата идея за биографичната драма „Лъчи и сенки“ обаче няма пряка връзка с актуалните събития. Филмът привлече над 800 000 зрители във френските киносалони само месец след премиерата си и предизвика дебат и разделение в мненията заради историческата травма, свързана с марионетния режим на Виши. Докато много критици от центъра и десния спектър хвалят филма, леви издания като Libération и L’Humanité го критикуват с аргумента, че размива вината и омаловажава действията на личностите, превърнали се доброволно в инструмент на нацистката машина за убийства. Прокрадват се и обвинения, че филмът представя Съпротивата в негативна светлина. Според Le Figaro обаче „Лъчи и сенки“ е зашеметяващ „удар в целта“ и притежава качества на класическа творба. „В зенита на творческите си възможности френският режисьор Ксавие Джаноли ни предлага филм, който казва последната дума за колаборационизма“, отбелязва Paris Match. А според Public филмът завладява с прецизна режисура и напрегнат драматизъм.

Макар да приветства филма на Джаноли заради неговия художествен размах и нюансиран език, Лоран Жоли, водещ френски историк и изследовател на държавния антисемитизъм, изразява съмнения относно начина, по който е представен Жан Люшер. „Не пацифизмът е тласнал Люшер към колаборационизма, а неговата безскрупулна природа и користолюбието му“, казва Жоли. И се аргументира: „Още от съвсем ранна възраст, когато баща му — университетски преподавател — ръководи Френския институт във Флоренция, Жан има проблеми с кражбите. Винаги е бил измамник. Именно това е ключът към неговия житейски път. Жан Люшер е покварен от нацистка Германия още много рано и до 1935 г. вече е отхвърлен от повечето си бивши приятели от пацифистката левица“.

Жоли смята също, че образът на Корин Люшер, която във филма е представена като нещастна жертва на безмилостните следвоенни чистки, е донякъде преувеличен. На екрана виждаме актрисата в дрипави дрехи и с външност, съсипана от туберкулозата. Корин действително е изглеждала така по време на процеса през 1946 г., но според Жоли към 1948 г. тя вече не е била в толкова окаяно състояние. „Което не означава, че ранната ѝ смърт през 1950-а не е трагична“, отбелязва историкът. Малко преди смъртта си Корин публикува мемоари, озаглавени Ma Drôle de Vie („Моят необикновен живот“). Оттогава книгата се тиражира предимно от издателства, свързвани с крайната десница. Другият спорен момент е, че филмът представя възрастния Люшер не толкова като заклет идеолог, който безрезервно прегръща ролята си на комисар по информацията и пропагандата в колаборационисткото правителство на Виши, а по-скоро като разочарован прахосник, чиято безотговорност ускорява собственото му падение.

Някои критици, сред които и историци, филмът неглижира ролята на Съпротивата и съдбата на парижките евреи, които са арестувани и изпратени в нацистките лагери на смъртта. Налице е спекулация, че филмът подтиква зрителите да изпитват съчувствие към Люшер и дъщеря му. Полемиките се поляризират и по линия на съвременните политически разделения. Ксавие Джаноли определя повечето критики като нечестни, а твърденията, че „Лъчи и сенки“ едва ли не оправдава военните зверства, като безумни: „Това не е научна дисертация, нито документален портрет. Исках да направя този филм, за да покажа капаните, в които може да попадне едно човешко същество“, споделя Ксавие Джаноли, който работи по сценария на „Лъчи и сенки“ в продължение на пет години съвместно с Жак Фиеши и Ив Ставридес. „Да покажа как изведнъж собствените ти дребни страхове и малодушие могат да се превърнат в история.“

„Лъчи и сенки“ показва психологическия механизъм и спиралата на нравственото пропадане. Филмът е размисъл за добрите намерения, които се израждат в своята противоположност, за моралните компромиси и съзнателната слепота, за доблестта, семейството и всичко онова, което остава в живота ни на фона на големи исторически превратности. Тишината е част от езика на повествованието, а светлината и сянката са метафора за клопките на паметта, за антагонизма, заложен в човешката природа, и за крехкия баланс на човешките взаимоотношения.

Самото заглавие на филма също поражда напрежение. „Лъчи и сенки“ е заимствано от едноименната стихосбирка на Виктор Юго от 1840 г., която се вглежда в контрастите на човешкото съществуване: лъчите символизират светлината, любовта и радостта, докато сенките са символ на невежеството, горестта, забравата и смъртта. Според критиците на филма баналното твърдение, че един персонаж никога не е изцяло добър или изцяло лош, не оправдава подхода на режисьора, принуждаващ зрителя да изпитва съчувствие към Люшер и неговата дъщеря…

Обвиненията към авторите на „Лъчи и сенки“, че филмът им представлява „майсторски клас по историческа манипулация“, са неоснователни, ако не и абсурдни. Този мощен епос, едновременно смразяващ и просветляващ, реализиран с бюджет от над 30 милиона евро, изследва темите за амбицията, отговорността и личната цена на съблазните, които властта предлага. Пример за кино от най-висока проба, „Лъчи и сенки“ подсказва, че децата са обречени да наследяват последиците от действията на своите родители. Всъщност българските зрители имат възможност сами да преценят къде е истината — филмът е в програмата на Синелибри 2026.

Лъчи и сенки Синелибри Ксавие Джаноли Cinelibri програма Корин Люшер Жан Люшер