Елена Феранте: „Никога не трябва да забравяме, че жените сме по-силни заедно."

Интервю с мистериозната писателка Елена Феранте за Europa Editions.

Сериалът "Гениалната приятелка“ започва с кадър на iPhone 7 - мобилният на Лену, който звъни в тъмнината. За мен беше шокиращо начало. Книгите се ангажират много малко с различни медиини формати и технологии: никой не гледа филм, никой не слуша музика, никой не чете статии на компютър. 

Права сте, двете приятелки принадлежат към света на книгите, точно като мен, тази, която ги създаде. Например Елена осъзнава, но късно, че няма музикално образование. Бягството й от квартала се върти изцяло около грамотността: четенето и ученето са единствените инструменти, чрез които тя може да премине границите, с които се е родила. Но да не забравяме, че Лила, която е първата, съзираща огромния дар на книгите, впоследствие става истински пионер в електронните медии.

Какво е четенето за Вас? 

Четенето е изключително упражнение. Но не идва естествено; изисква отдаденост — трябва да трансформираш страници, пълни със знаци, в светове, пълни с живот. Но от момента, в който четенето се превърна в интелектуална потребност, човек не може да живее без него. Аз съм много дисциплиниран и верен читател. Никога не изоставям книга; дори да не я харесвам, ще я прочета до последната дума. Винаги научавам нещо. И ставам още по-ентусиазирана, може би прекалено, когато книгата е щастлива изненада. Наскоро прочетох роман, който считам за отличен. Прочетох го на италиански, но бих искала да опитам и на английски, тъй като харесах тона на книгата. Казва се Outline на Рейчъл Къск.

Във Ваши предишни интервюта демонстрирате нетолерантност към литературната критика заради тласъка към лична интерпретация, която често води до спор. А в същото време сте изключително внимателен и чувствителен читател, както и силен анализатор на Вашите собствени истории и тези на другите. Каква са етичните граници при критиката? Как мислите, че професионалните читатели трябва да пишат за литература или пък да я преподават?

Не харесвам личния характер на критиката. Не мисля, че текстът трябва да бъде използван като повод, за да се говори за нещо друго. Предпочитам критиката да се концентрира върху творбата и внимателно да анализира стратегиите за изразяване на писателя. Добрата критика казва на читателя: писателят започна оттук, искаше да те отведе дотук, това са начините, чрез които го направи, това са целите, за които се бори, това са дълговете му към традицията, а ето защо го харесах или пък не.

В "Отломки подсказвате за разочарованието си от филмовите адаптации на романите Ви. Какво ви накара да позволите на RAI да адаптират "Гениалната приятелка“? Каква публика искате телевизионната адаптация на творбата Ви да достигне?

Съжалявам, че ще Ви разочаровам, но нямам роля в решенията за продукцията на филмите. Начините, по които филмът ще се прави, не са ми познати. Но винаги ми е било любопитно да видя какво ще се случи на героите ми и на историите ми тогава, когато напуснат страниците и преминат в друга медиа. Харесва ми, когато книгите ми стават аудиокниги, пиеси, филми. Всъщност, колкото повече навлизат в живота на хората през най-различни медии и начини, толкова повече усещам, че са живи и то в добро здраве. Запазвам си правото да имам мнение за творбите, които произлизат от моята работа. Но дори когато не харесам резултата, не страдам. Веднъж написани, книгите могат да издържат всичко: писането, по някакъв начин, ги прави неуязвими.

Защо избрахте Савиеро Костанцо за режисьор?

Не съм го избрала, никога не съм имала това правомощие. Но със сигурност изборът щеше да е много голям проблем. Аз съм отдаден киноман, обичам филмите, но нямам опит в тази област. Вълнувам се от филми, които са много различни едни от други, направени от хора, които нямат нищо общо. Ако наистина трябваше да реша, никога нямаше да се справя. Едва предложих списък с имена на режисьори, чиято работа уважавам много. Сред тях беше и Костанцо. Когато разбрах, че е избран, бях много щастлива.

Когато разговарях със Савиеро, той описа процеса на създаване на герои за екран като "разкриване на плътността": начин да представиш съзнанието на героя без да анализираш действията, за да може зрителят да усети огромната и неизследвана дълбочина на всеки жест, поглед, твърдение. Той сподели, че това е практика при създаването на герои, която и Вие използвате; дори е нещо, което е научил от Вас, за да може да установи връзка между представянето на героите на хартия и на екран. Може ли да ни обясните как работи "плътността" при романите и как на екран? 

Страхувам се, че скоро самата аз ще се объркам. Дефиницията на психологията е основна част от работата на разказвача. Това е фокусът на мотивацията (повърхностна или задълбочена), която води действията и реакциите на героите по време на цялата история. Но онова, което решава успеха на героя, често е половин изречение, съществително, прилагателно, което спира психологическата машина внезапно и резултатът е много различен от този на добре регулирана машина, а е от плът и кръв, част от истинския живот, и именно заради това е непредсказуем и неразумен. Във филмите този ефект се постига чрез искра в погледа, неволна гримаса, неочакван жест. Това е моментът, в който психологичната рамка се чупи и на героя се придава плътност.

Има много неприятна тенденция в съвременното писане за майчинство, която го позиционира като ограбващо креативността. Сякаш детето отнема не само време и енергия, но и езика и разсъдъка ни. Вашите романи са амбивалентни отностно майчинството като творческо преживяване и като такова, което може да доведе до това. Каква е връзката между време, отделено за грижата на нечии думи и време, прекарано в грижа за дете?

Много ми харесва начина, по който формулирахте въпроса. Но искам да кажа, че нямаме право да говорим за майчинството по принцип. Проблемите на бедната майка са различни от тези на добре платената, която може да си осигури жена, която да й помага. Но без значение дали майката е бедна или богата, ако има истинска, огромна творческа нужда, грижата за детето, която не само ни поглъща но и понякога дори ни изяжда, не печели над грижата за думите: има начин да се намери време и за двете. Или поне такъв е моят опит: намирах време тогава, когато бях ужасена майка, без никаква подкрепа, както и тогава, когато бях с добро финансово състояние. Затова свободно бих заявила, че жената в никакъв случай не трябва да отказва силата на възпроизвеждането в името на произвеждането. Въпреки че трудностите са неизброими, двете могат да съжителстват. "Да даваш живот" принадлежи само на нас, жените, и никой не трябва да се осмелява да ни го отнеме. Мъжете използват метафората на раждането за да говорят за работата си... Но за нас раждането не е метафора - нито когато раждаме деца, нито когато раждаме книги, идеи, представи за живота. Знаем най-добре как да правим и двете.

Можете ли да ни кажете повече за това да бъдете ужасена майка? Какво е естеството на ужаса за Вас?

Страхувам се от майки, които жертват живота си за децата си. Такива, които се предават напълно и живеят само за децата си, които крият трудностите на майчинството и се преструват, дори пред себе си, че са перфектни. Предпочитам майки, които съзнателно преминават през опити и грешки, търсещи баланс, но знаейки, че всеки баланс е несигурен.

Въпреки подчертаното женско приятелство в романите ви, Лила и Лену са самотни герои. Но все пак обещанието за литературно и артистично партньорство между жени - жени, четящи заедно, жени, пишещи зедно - е упорита и привлекателна фантазия. Съвместната работа се оказва извор на артистично щастие и временно омагьосване, както и възможност за женска солидарност. Как Вашият опит от съвместна работа с медиа (адаптация) и език (превод) оправдават или, напротив, сриват тази фантазия?

Да, невинаги е лесно. По принцип на жените им се струва по-лесно да работят с мъже. Може би съществува много стар навик в това да признаваме авторитета на мъжа или  да се преструваме, че го приемаме, докато преследваме собствените си цели. Със сигурност е много по-сложно да познаеш авторитета на друга жена; традицията в тези случаи е по-крехка. И все пак, пътят е следният: когато опитът на една жена е признат, просто трябва да се научим да работим заедно. Работи в следния случай: ако в отношенията по-високо стоящия и подчинения, първият иска другият да расте и го освободи от статуса "подчинен". А вторият спечели собствената си автономност, без да се чувства задължен да омаловажи другия. Конфликтите са неизбежни, но трябва да сме настоятелни. Никога не трябва да забравяме, че жените сме по-силни заедно и можем да постигнем изключителни резултати.

Може ли да ни кажете повече защо е трудно да признаем авторитета на друга жена?

Въпреки че нещата се променят, в някое ъгълче на мозъка ни продължаваме да мислим, че истинският авторитет е мъжа, а всяка жена с авторитет е такава, благодарение на мъж. Сякаш в това малко ъгълче си казваме: защо да работя с жена, когато мога да я заместя и да отида при истинския извор на сила? Това е тенденция, срещу която трябва да се борим, показвайки силата и стойността на работата ни. Защото женският авторитет не е даден от мъжете, нито пък има стойност само в женските среди, където те сами ни пращат, а е автономно качество, което е фундаментално за цялата човешка раса.

Какво мислите, че младите читатели и по-скоро младите жени, могат да научат от Вашите неаполитански романи? 

Не знам как да отговоря, Надявам се, че книгите говорят за спешната нужда от женска солидарност. И не само това. Бих искала най-младите читатели да могат да се подготвят правилно: не просто да бъдат въведени в една мъжка йерархия, а да построят свят, различен от този, който ние знаем, и да го управляват. Да чете книги и винаги да учи нещо ново, независимо от професията, която смята да упражнява, трябва да влиза в плановете за живот на всички момичета. Единственият начин да не позволяваме да ни бъде отнето онова, което сме спечелили, е да бъдем умни и способни и да се научим да създаваме света по-добре отколкото мъжете до този момент.

Вашите читатели имат невероятното желание да пишат за своите преживявания, докато четат романите Ви. Наскоро дори четири Ваши почитателки стават толкова погълнати от неаполитанските романи, че започват да се трансформират в героите Ви и да описват преживяванията си. Това изненадва ли Ви?

Мисля, че писателите никога не знаят каква книга точно са написали. Ние разказваме история и се опитваме да го направим по най-добрия възможен начин, изливайки на листа опита си, чувствителността си, без изобщо да се пазим. Много бавно разбрах, че книгата съдържа много повече от онова, което си мислех, че съм написала. Разбира се, исках да опиша приятелство, което продължава цял живот. Разбира се, знаех добре, че Лила ще е микс между всичко най-добро и най-лошо от онова, което знаех за женския пол. Но само с времето разбрах колко важен е кварталът в книгата, например, както и хората, които го населяват. Или пък привлекателната баналност на Нино Сараторе.

Каква е музиката, която слушате? Кои са авторите, които обичате да четете? Какви филми гледате?

Ще се наложи да дам много сложен отговор, в зависимост от различните етапи в живота ми. Ще ви отговоря друг път.  

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още VivaTalks