VivaTalks представя: откровено с Жан-Жак Ано

Пряко видео включване от дома на известния режисьор в Париж.

Той разказва истории със сърце и душа. Той е талант, работил с най-големите имена във филмовия бранш като Шон Конъри, Брад Пит, Антонио Бандерас, Джуд Лоу, Ед Харис. Носител е на редица престижни награди, а дебютният му пълнометражен филм –“Черно и бяло в цвят” печели “Оскар” за чуждоезичен филм през 1976 година. Следват заглавия като “Мечката”, “Любовникът”, “Името на розата”, “Седем години в Тибет”. 

В момента Жан-Жак Ано работи по филм за пожара в катедралата Нотр Дам, но последният му завършен проект също бе по роман. “Истината за случая “Хари Куебърт” по книгата на Жоел Дикер разказва за любовта между младо момиче и по-възрастен мъж, а режисьорът има опит с такъв вид история след хитовото си заглавие “Любовникът”.

На 77 години, режисьорът Жан-Жак Ано се смята за късметлия, който иска да продължава да предизвиква себе си. Говорим си за ролята му на почетен председател на журито на фестивала “CineLibri”, за разликата между книгата и филма, за доброто сърце на Брад Пит и за френска целувка с вълк. С такъв сладкодумен разказвач времето минава толкова бързо, запознавам го с кучето ми, жена му се включва да ми помаха, а за финал си пожелаваме здраве на български език. 

Здравейте, г-н Ано, за мен е удоволствие да се запознаем! Как сте?

Много добре, в къщата ми в Париж съм и съм щастлив да си говоря с теб.

Знам, че обичате животните и сте работили с много животни – мечка, вълк, сокол, тигри, как успяхте и не е ли много трудно да се режисират животни? 

Всъщност не, даже е по-лесно от това да режисираш хора – веднага знаеш какво мислят и нямат агенти! Всъщност някои имат. Винаги съм имал хубава връзка с актьорите си и със сигурност с животните-актьори. Просто е същото – това, което искаш от един актьор, е да покаже искреността в сърцето си. И ако го поставиш в правилната ситуация, те ще се докоснат до собствените си емоции и ще ти дадат изпълнението, което искаш.

От вълците, които режисирах, мъжкият беше влюбен в мен и снимахме с церемония по целувки. Той си слагаше лапите на раменете ми и ме облизваше в продължение на 10 минути. Това е много дълго време! Слюнката е доста обилна и не е като на куче, по-гъста е. И към края на снимките ставаше все по-интимен, преоткрихме френската целувка! С език и то много дълъг език, беше средно приятно, ако трябва да си призная. Но той много ме обичаше. Имах чудесна връзка и със звездата от филма ми “Мечката”, огромна мечка около 800 килограма. Един ден, по време на снимки, бях застанал под него, той скочи към мен и щеше да ме убие, трябваше да ходя в болница веднъж на ден в продължение на два месеца. Никога не ме е наранявал човешки актьор!

Брад Пит не се е опитал да ви целуне с език?

Не, това е един фантастичен човек, прекарахме повече от година заедно и всеки ден беше перфектен – моментите на снимачната площадка, той беше просто толкова мил. Заведох го на такива високи места, понякога беше ужасно студено, а Брад трябваше да работи дълги часове, машината за сняг не спираше. Той не се оплака нито веднъж! 

Важно е, когато актьорите не се съмняват в таланта си, а това отнема доста време. При младите актьори е трудно, особено когато започнат да стават успешни, осмислят как точно е станало. Спомням си, че водих този разговор с Брад, който по онова време беше по пътя нагоре, не беше още на върха и се чудеше защо му се получава. Аз знаех. Той има страхотна харизма, красив е за гледане, много е чаровен, а сърцето му просто се отразява на лицето му. Това е истината за характера му и е нещо, което ще има цял живот, просто така е направен. Когато си на върха, единственият начин за излизане е надолу! А да се задържиш там е трудно, голяма тълпа се е събрала.  

Да си режисьор означава да разказваш истории. Вие разказвате толкова разнообразни такива... Какъв е подходът ви, нека започнем с последния проект – “Истината за случая “Хари Куебърт”, който аз страшно харесвам! Много обичам книгата, както и сериала. Защо харесахте историята на Жоел Дикер? 

Смятам, че е много опасно да се повтаряш, страх ме е от това да попадна в определена категория. Това, което е важно за мен, е да преоткривам себе си и да намирам различни видове удоволствия. Това е като да ядеш едно и също всеки ден или да ходиш в различни ресторанти, където да пробваш видове българска кухня, после руска или италианска. Това не е моят стил. Обичам нещо да ме разтресе и в случая на Хари Куебърт си дадох сметка за силата на телевизията и как тя ще стане по-важна от киното един ден. Тези дни приближават, аз все още работя по филми за голям екран – IMAX стил, обичам този тип кино, на огромен екран. Но реших, че телевизията е интересно поприще, прочетох книгата за Хари Куебърт, срещнах се с Жоел Дикер, който имаше много оферти – почти 100, 98 май бяха точно. Реши да избере мен, чарът на тази книга е, че е много добре развита.

Обичам да се предизвиквам. Например, когато направих “Враг пред портата” или “Сталинград” както остана на някои места, това беше първият ми военен филм и исках да опитам, приех предизвикателството. Правейки това имам усещането, че се уча на нови неща в режисурата и в живота, които няма как да се случат, ако нямах това разнообразие. Това са чудесни уроци за мен. Как да разбирам хората, да откривам общото между тях, а именно техният животински инстинкт. Подобно на животните се борим за оцеляване, състезаваме се за най-добрия сексуален партньор, за достатъчно храна, за мечтаната половинка. Не звучи много интелектуално, но е толкова просто, само погледни историята на света. 

Можете ли да сравните по някакаъв начин историята за Хари Куебърт с “Любовникът” – и в двата случая имаме история между младо момиче и много по-възрастен мъж? И смятате ли, че днес – в свят на политическа коректност и движения като #MeToo, можете да направите филм като “Любовникът”, със сцените, които имате в него? 

Не, ние влизаме в един тунел по отношение на креативността. В момента имаме комисии, които оценяват колко политически коректен е един сценарий. Тези правила са плашещи, контра продуктивно е и ще доведе до грозен резултат на филма, който искате да видите. Това, което ме удивлява днес е, че не можеш да покажеш истинска любов, ако не следва тези правила. Но няма проблем да отрежеш главите на чиито враг пожелаеш и да ги взривяваш, можеш да взривяваш дори бебета... 

Като почетен председател на фестивала CineLibri тази година, какво ви привлече в “Берлин Александърплац”, за да го отличите като победител? 

Първо, това е фестивал за адпатации.

А Вие знаете доста за адаптациите!

Да, да, правил съм доста от тях.  

Здравейте! (жена му се включва да ми помаха)

Жена ми те поздравява. Страхотна книга и филм. Определено той заслужаваше тази награда. 

Адаптирали сте невероятни книги за екрана – какво е ключово за Вас да запазите от оригиналната история?

Имам много просто правило – искам да споделя с другите, особено с тези, които не са чели книгата, собствената си емоция от това, което съм изпитал от нея. И не казвам, че моят филм е абсолютно същият като книгата, не. Умберто Еко, който написа “Името на розата”, ми каза “не слушай всички идиоти, които ще ти кажат, че филмът не е като книгата. Разбира се, че не е.” Единственото предателство, което можеш да извършиш, е към собственото ти виждане за книгата.  

С Маргьорит Дюрас беше по-трудно. Тя беше написала “Любовникът” и осъзна, че знаех много неща точно така, както са се случили. Бях обещал, че никога няма да ги споделя и й казах, че за мен е важно какво взимам от книгата. Не ме интересува животът й. Това не беше моя работа, аз бях свързан с това, което беше на страниците. Исках да го предам през собствените си очи и чувствителност. 

Музиката е много важна за Вас. Работили сте с Джон Уилямс и с други големи композитори. 

Моето вярване е, че филмите започват с неми образи и моята работа е да рисуват чрез тези движещи се картини. Те са залепени един за друг и цялата поредица трябва да разказва история. Но в същото време има и специфичен ритъм. Музиката се превръща в образ. 

А какво Ви прави щастлив в живота?

Просто животът! Аз съм късметлия, защото още като дете исках да отида във филмово училище. Бях на 7, получих си дипломата на 19 и половина и не съм спирал. Толкова съм доволен от живота си, толкова е разнообразен, че понякога си казвам “това наистина ли се случи на мен?” Моето правило е да казвам “не”. 

Знам, че е много добре да се научиш на това!

Дори и жена ми, която видя преди малко, се смее, защото ме пита “искаш ли да ходим на ресторант довечера?” Аз казвам “не”. После мисля малко по въпроса и казвам “да, ок”. При “не”, можеш да промениш отговора, но ако е “да”, си в капан.  

 Вижте повече във видеото, включително и поздрав на български език:

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още VivaTalks