VivaTalks представя: пандемията вдъхновява млади творци в българското кино

Говорим с Любомир Балабанов и Татяна Христова - част от новите създатели на кино у нас.

Повод за разговора - късометражен филм на име “Covid-20”. Проект, създаден с малък бюджет и много ентусиазъм. 

А: Разкажи ни още веднъж каква беше идеята за този филм. От предварителния ни разговор знам, че се е появила по време на карантината?

Л: Точно така, появи се седмица след като се случи lockdown-a. Събрахме се в офиса ми заедно с Марин Ангелов, Румен Русев и Калоян Минев. Поръчахме си пици и седнахме да мислим какво да направим заедно. Решихме, че актуалната тема в момента е COVID-19, но нямахме достатъчно информация и статистики, затова решихме да се пренесем в бъдещето, да си измислим нещо. Затова филмът носи името COVID-20 и действието се развива в 2023 г. 

Т: Филмът е дистопия и става дума за едно момче, което има късмета да притежава страхотна имунна система, каквато много малко хора в света притежават. Този късмет му изиграва много лоша шега и е изправен пред предизвикателството да направи сериозен избор. Дали да избере щастието си или да спаси човечеството. 

А: Да се върнем към появата на идеята. Целенасочено ли искахте заедно да създадете проект, вдъхновен от ситуацията или не подозирахте, че именно пандемията ще ви вдъхнови?

Л: Има предистория. Когато Румен Русев се върна у нас (беше учил в Лондон и Лос Анджелис), си направихме среща, на която се появи идеята да създадем нещо. Така създадохме Studio Flickers, което в момента, макар и да е малко, предизвиква интерес. В началото бяхме двама. Аз и Румен. Чудехме се кой още да добавим към скромния ни екип. Най-важното в един такъв production service е да имаш актьори. Сетих се, че съм работил с Калоян Минев и Марин Рангелов. Предложих им да се присъединят към студиото. Много се изкефиха на идеята, нямаше нужда да ги навивам. Заразиха се от ентусиазма ни. Това се случи през януари 2020 г. Тъкмо бяхме готови да действаме, и затвориха страната, което ни остави с вързани ръце. 

Т: Това е пример как една много неприятна ситуация може да бъде превърната в нещо положително.

А: Чисто психологически беше ли трудно да работите? Днес много лесно вече говорим за пандемията и дори се шегуваме, свикнахме с мисълта. В началото сякаш бяхме по-изплашени. В неведение. Беше ли ви трудно?

Л: За мен и Татяна имаше трудности.

Т: Проблемът не идваше от COVID-19, а от това, че бяхме много голям екип, на всеки беше трудно да намери свободно време и да се съберем.

Л: Не само, някои хора от екипа се притесняваха да идват на снимки, защото имат малки деца. Събирането на екипа не беше сложно, сработването на екипа беше малко трудно, защото за пръв път сме в тази комбинация от хора и беше сложно, но снимачният процес мина лесно, приятно и много бързо. Започнахме снимките юни, веднага след като мерките бяха малко по-охлабени. По време на карантината непрекъснато се срещахме онлайн и обсъждахме проекта. От април месец започнахме да готвим снимките.

А: Звучи ми, че този проект ви е спасил и ви е помогнал да минете по-леко през карантината. Така ли е?

Л: Разбира се. Всеки ден имахме срещи. Да, бяха онлайн, но все пак е работа.

Т: За много хора снимките бяха първият проект след края на карантината. Беше като събуждане за всички.

А: Когато стартира активната работа върху текста, имаше ли у вас притеснение как този сюжет би рефлектирал в публичното пространство? Все пак е много смело да правите филм за толкова наболял проблем.

Т: Според мен това е плюс, защото всяка една представа, която създаваме чрез изкуството, е любопитна за хората. Това е една перспектива. Да, може и да има критика, филмът е малко мрачен, сюжетът също, но не мисля, че сме поели някакъв голям риск.

А: О да, дано проектът е успешен, но при всички положения ще намери огромна публика. Когато изкуството говори за наболели теми, винаги е любопитно. За самите вас какво беше този проект?

Т: За мен беше стартова стъпка. Току-що бях завършила и дълги месеци след завършването ми стоях вкъщи. Проектът беше като просветление и самите снимки бяха вдъхновяващи и интересни. Беше много добър опит за мен, никога не съм била част от подобна продукция. Като цяло в българското кино няма много подобни сюжети и филми.

Л: Филмът е жанров, цялото действие се развива в бъдещето, по-скоро българските филми нямат такива сюжети. Сякаш са фокусирани върху битовизма. За актьорите мога да кажа, че много бързо ги открихме. Бяха жадни. Всички актьори са българи, макар и филмът да е на английски език.

А: А защо решихте така?

Т: За да достигнем до по-голяма публика. Голяма част от екипа или е учил, или е работил в чужбина и имаме малко повече представа как се случват нещата навън, а ни се иска да се разрастваме и извън България.

Л: Абсолютно всеки един от екипа ни е бил в чужбина в някакъв момент. Опитваме се да вкараме малко по-различна гледна точка за това как да се продаде един продукт. По-модерен американен прочит. Дори постера, който ще видите, не изглежда български. Пращах го на мои познати и те ме питаха дали е български филм. Казвах “не”, изпратих им и тийзъра и отново питаха къде се развива действието. У нас не се инвестира в подобни проекти. Не, че е финасов ресурс…

Т: Самите виждания също…

Л: Форматът на продажба на филма е взет от американския стил.

А: И двамата сте млади и тепърва започвате да се занимавате с кино. Бихте ли направили компромис с проектите, в които участвате? Бихте ли поели риска и битката да правите неконвенционални проекти с американски и западен почерк?

Т: Мисля, че вече сме поели този риск.

Л: Мога да кажа, че се занимавам около 9 години с кино, макар да съм само на 22 г., освен, че съм продуцент, съм и колорист и имам над 8 пълнометражни филма. По-скоро не бихме направили нещо само за българския пазар. По-скоро бихме се опитали да вкараме нещо ново. Просто при нас все още не се прави. Този филм е един пример. Самата политика на студиото е такава, че искаме да проправим път, може да се каже, че сме новата генерация в България.

А: Може би това се отнася и за темите във  филмите ви. Този сюжет не е само за България или която и да е държава, а е универсален и може да се показва в цял свят.

Л: Идеята ни е да популяризираме българското кино не само у нас, но и в чужбина. Не можем да се конкурираме с Америка. Европейското кино не е толкова далеч от българското. Старите режисьори действат по един модел и се придържат към него. Не може винаги да се гледат едни и същи теми и сюжети, на мен лично ми е писнало.

А: И това е едно от най-смислените неща във вашия проект. Не се оплаквате и не търсите проблеми в българското кино, а самите вие се опитвате да го развиете.

Т: Ние имаме страхотни таланти. Това, което съм научила по света не е по-различно от това, което се учи в НАТФИЗ, просто нямаме толкова голямо самочувствие. Искаме  да покажем, че и ние можем, просто ни е страх да опитаме. 

А: Сюжетът на филма ви е много специфичен, действието се разивва в бъдещето и говорите за една болест, за която и ние, и СЗО научаваме за пръв път. Какво ви е посланието?

Т: Филмът провокира, не казва на хората какво трябва да се прави. Поставяме много повече дилеми, а не решения. Основната тема според мен е свободата на избор. Загатваме идеята, че може би никой няма право на избор и решението е взето от някой по-голям. Искаме хората сами да се замислят. Какво ако. Това е малко от онези филми, които са с отворен финал и няма правилно и грешно.

Съвсем скоро, след фестивалния живот на проекта, ще можем да видим филма в YouTube канала на Studio Flickers. Нямаме търпение да се потопим в една модерна и провокираща дистопия.

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още VivaTalks