Viva Talks представя: писателката Делфин дьо Виган

В интервю за АртАкция авторката споделя, че човешката участ е една от темите, които я вълнуват най-силно.

Превод: Росица Ташева

Делфин дьо Виган е сред най-изявените и награждавани писатели на Франция, добре позната и у нас с покъртителната автофикция "Силна е нощта“ и с провокативната драма "По действителен случай“(Награда "Рьонодо“ и "Гонкур“ на гимназистите 2015), превърнала се в международен хит и оживяла на голям екран благодарение на Роман Полански и Оливие Асайяс. Романът "No et moi“ ("Но и аз“) излиза през 2007 г., а две години по-късно е удостоен с наградата "Ротари“. През 2010 г. във Франция тръгва на екран едноименният филм под режисурата на Забу Бретман и с участието на Джули-Мари Парментие и Нина Родригес. На 14 февруари "Но и аз“ излиза на български в превод на Росица Ташева.


Вече събирате овации, а навярно и благодарности за новия си роман, озаглавен "Les Gratitudes”, който, надявам се, ще прочетем и на български. Междувременно у нас тези дни излиза "Но и аз“. Едва ли ще изненадам читателите, като кажа, че е сърцераздирателен… Имахте ли личен мотив, за да напишете тази история?

Не, в "Но и аз“ няма нищо автобиографично. Ето как се роди този роман. Една сутрин, когато отивах на работа, забелязах на тревната ивица между двете платна на един парижки булевард младо момиче, което сгъваше спалния си чувал и очевидно беше спало навън. Този образ продължи да ме преследва дни наред и реших да направя някои проучвания. Така разбрах, че все повече жени и все по-млади се оказват принудени да живеят на улицата. Реших да пиша по въпроса. Писането очевидно беше моят начин да реагирам на една реалност, върху която нямах никаква власт. След това трябваше да прибягна до спомените от юношеството ми, за да уплътня образите на двете героини. Така че все пак има нещо от мен в тях – някакво усещане за заплаха, което изпитвах, навлизайки в зрялата възраст, и което ме сближава с Но, и една леко меланхолична склонност към фантазиране, която има нещо общо с образа на Лу. Оттам нататък трябваше да се освободя от спомените, да измислям и да изграждам.

Успявате да опоетизирате болката и изпитанията, като не допускате те да се превърнат в абстракция  – търсен ли е този ефект или е резултат на вашата емоционалност?

Благодаря ви, точно този ефект търсех. Исках да разкажа най-тежкото, най-мрачното – млада жена, която живее на улицата – но да го направя през погледа на Лу, поглед, през който светът изглежда поетичен, защото тя е убедена, че може да го промени. Описвам много жестока действителност, но фактът, че я откривам пречупена през един едновременно проницателен и малко наивен поглед, позволява да я видя без болка. Което не я прави по-приемлива.

Има ли млади жени по улиците на Франция, как стоят нещата със социалните служби? Вие самата как се отнасяте към гражданските вълнения, които не са рядкост в Париж?

Романът е писан преди няколко години. Цифрите бяха тревожни и оттогава продължават да растат. Да, както навсякъде в Европа и във Франция има жени и деца на улицата. Без да говорим за мигрантите, много важна тема, която разделя общественото мнение, част от населението днес се чувства напълно отречена, изоставена. Все повече се разтваря ножицата между заможните и бедните хора. Това е крайно тревожно и вече не можем да си затваряме очите.

Какъв е споменът ви за ученическите ви години? Някога случвало ли ви се е да се чувствате "асоциална и безсловесна“ като младата Лу Бертиняк? 

Юношеството си прекарах в едно селце в провинцията, а на училище ходех в град от 10 000 жители. Бях много срамежливо момиче, но винаги съм била способна да общувам с другите. Приятелството винаги е играло много важна роля в живота ми и за щастие съм запазила не една приятелка от детството.

Кое ви носи по-интензивно вълнение, срещите или разделите? Коя е най-важната среща/раздяла в живота ви?

Когато бях на 13 години, майка ми за първи път влезе в психиатрична клиника. Със сестра ми спешно заминахме за Нормандия при баща ни. Нищо не взехме със себе си. Никакви вещи. На следващия понеделник започнахме нов живот, в ново училище. Това остави у мен спомен като за изгнание. И за много голямо насилие. Разказала съм това в една от книгите си, "Силна е нощта“.

Четейки разказа ви за Но, човек си мисли колко пагубна е притъпената чувствителност на обществото към проблемите на по-уязвимите му членове. От друга страна свръхчувствителността към случващото се може да бъде и проклятие, да доведе до депресии, отчаяние… Има ли формула за баланс в този смисъл?

Нямам формула. Аз съм само писател, който се опитва да опише света. Но вярвам в силата на фикцията, която понякога ни помага да разберем ситуацията, в която е изпаднал Другият, и страданието му.

Освен че засяга актуални социални проблеми, "Но и аз“ е книга за доверието като отговорност, която сякаш често не осъзнаваме и пренебрегваме… така ли е?

Да, точно. Това е книга за връзката. За връзката между тези трима иначе толкова различни юноши.

Съдейки по темите, които ви вълнуват като автор, навярно гледате на писането повече като на "автотерапия“ и дълг, отколкото като на забава?

Да, наистина, писането не е развлечение, нито приятно прекарване на времето. То е начин да бъдеш в света и несъмнено форма на ангажираност. Опитвам се чрез книгите си, които често са много различни една от друга, да разкажа нещо за нашето време. Да му поднеса огледало.

Имате много награди, коя е най-ценна за вас и защо?

Да, имах шанса да получа много награди. Особено важни за мен са наградите на читателите. Те означават, че книгите ми звучат вярно. Че намират отзвук у читателите.

Благодарение на кино-литературния фестивал Синелибри, който се провежда ежегодно в София, до българската публика достигна екранизацията на "По действителен случай“ на Р. Полански. "Но и аз“ също има екранизация от 2010 година. Имате ли забележки към екранния прочит на вашите истории?

Смятам, че филмовата версия е винаги тълкуване на романа, може да бъде и направо предателство. Три от романите ми са екранизирани. Не съм се намесвала, доверявам се на режисьора. Понякога съм била приятно изненадана. Понякога разочарована…


Да хвърлим мост към новия ви роман… Това ли са най-важните житейски ценности според вас - привързаността, съчувствието, чувството на благодарност? Имаме ли сетива за чуждото страдание?

Интересува ме човешката участ. Онова, което ни прави човешки същества. Което ни свързва с другите. Благодарността е едно от тези неща. Не се опитвам да произнасям морални присъди, да казвам "това е добро, това лошо“. Стремя се да разбера как, отвъд казаните от приличие думи на признателност, можем наистина да благодарим. Защото благодарността означава да приемем мисълта, че имаме дълг към другия и че този дълг е вид връзка с него. Скъпоценна връзка.

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още VivaTalks