Viva Talks представя: актьорът Филип Бойд и знаците в живота му

Откровена среща с актьора от хитовите продукции “Спешно отделение” и “Първият човек”.

Да си актьор в Холивуд е една от най-желаните и най-трудните професии за всеки млад, красив и талантлив мъж, който пристига в Лос Анджелис. Виждали сме Филип Бойд в хитови продукции като “Спешно отделение” и “Първият човек”, но истината е, че екранът не предава изцяло целия чар и харизма на актьора. Когато отварям вратата за интервюто ни с него, буквално правя две крачки назад. Този мъж е истински впечатляващ. С огромно удоволствие започва да разказва за кариерата си, за брат си, който му изпраща знаци, макар вече да го няма и за новата жена до него, която обаче и аз ще запазя в тайна, тъй като той все още желае това.  

Защо актьорство?

Имах по-голям брат, който се записа в актьорската програма в училището ни в Каниерс, Джорджия. Изкуството винаги ме е привличало – исках да свиря на пиано, на китара, исках да рисувам, но градчето, в което израснах, беше много повече свързано със спорта и баща ми ме насочи натам. Преминах през различни видове спорт и осъзнах, че няма да го правя професионално. Почувствах, че нещо по-голямо ме зове обаче. Когато тази част от живота ми приключи, поисках да имам собствен глас и се преместих в Калифорния, когато бях на 19 години. 

Това е много смело!

Знаех, че ако не е спорт, ще е нещо свързано с шоубизнеса. И в първите два месеца получих първата си актьорска работа. Беше сериал, който се казваше “Raising Kanes” със “с” накрая, има филм без “с”. Беше за семейство от малко градче и аз бях в ролята на гадже на дама, наречена Мишел Уилямс. Днес тя има фантастична кариера, а аз успях да играя нейн обект на желание за цели 6 епизода, но така и не излъчиха сериала. 

А кой беше първият проект, който усети, че е голям и значим за теб и го излъчиха?

Няколко са, но един от тях е “Спешно отделение”, бях гост актьор.

Целият свят го е гледал. 

Летях до Чикаго да снимам една сцена, в която не присъствах чак толкова много. Но летях първа класа, усещането беше все едно съм звезда. Настаних се в хотел, бях заедно с екипа и Антъни Едуардс, който режисираше епизода. Той играе Гус в “Топ Гън”, един от любимите ми филми на всички времена и да ме режисира беше наистина страхотно. 

Какви са за теб качествата на добрия режисьор – работил си с него, с Форест Уитакър, с Деймиън Шазел?

Разликата между добрия режисьор и този, който го прави за егото е, че при Деймиън Шазел, например, той знае какво точно иска. Изпрати, на всеки един от актьорите книжка от 300 страници на това какво точно ще снима. Искаше да направи героя на Райън Гослинг – Нийл Армстронг много сериозен. До такава степен, че да притесни много репортера. Направихме сцената няколко пъти и видях, че Деймиън отиде да говори с Райън горе на платформата. След това си зададох въпроса и Райън изведнъж започна да променя диалога и аз запецнах. 

Това всъщност е искал – да те обърка?

Той се върна и Деймиън ми каза, “извинявай, променихме диалога” и аз му отвърнах “да, Райън е толкова красив, че ме разконцентрира!” Всички се размяха. 

Какво означава татуировката ти?

Петицата? Това е история, която не много хора знаят и за първи път ще я разкажа пред камера, така че ти я получаваш. Казах ти, че брат ми почина преди 7 години от рак. Имахме само една година разлика и израснахме, тренирайки спортове заедно. Моят номер винаги беше 5. След диагнозата на брат ми, той започна лечение и после нещата се влошиха. Напуснах Калифорния и отидох към Джорджия, за да бъда до него и да съм сигурен, че ще се справи с лечението. Когато се появих, резултатите му не бяха добри, но докато бях там, нещата се нормализираха. Веднага си помислихме, че ще се оправи, че ще стане чудо. И реших да се върна към Калифорния, за да може той да си довърши лечението и да е добре. 

Когато дойдох в Калифорния обаче, резултатите му се върнаха в другата посока и той влезе под наблюдение. Рисувах номер 5 на ръката си постоянно, винаги бях искал татуировка, но не си я бях направил още. Една нощ си легнах и не можех да заспя, нещо не беше наред, бях заспал за около час и сънувах сън, където и той присъстваше. Бяхме един срещу друг и си говорехме за децата му, за живота, за бъдещето. Събудих се, майка ми звънна от Джорджия и каза: “Брат ти си отива, сестрата казва, че има още няколко часа живот, ще подам телефона, за да можеш да му кажеш каквото искаш и това ще са последните ти думи към него”.

Тя насочи телефона към него и му казах “Дейвид, ще се видим възможно най-скоро! Качвам се на първия самолет и идвам да те видя.” И той ми каза “за какво говориш, нали току-що се видяхме.” И аз казах “ок, но се качвам в самолета и идвам да те видя.” Обадих се на авиолиниите след разговора и казах, че ми трябва полет, но нямаше билети, всички възможности бяха разпродадени. Качих се на самолет на следващия ден и той беше все още жив. 

Мисля че беше вторник, когато кацнах, веднага звъннах, за да съм сигурен, че все още е жив. Качих в колата под наем и отидох в къщата, където се грижеха за него. Стигнах и цялото ни семейство беше там, всички бяха в хола, посрещнаха ме и казаха, “слушай, той е отзад в стаята и е в кома. Не е говорил и не се е събуждал целия ден, но можеш да поседиш при него ако искаш.” Отидох в спалнята и щом отворих вратата, той се вдигна и ме погледна. Приближих се до него и той ми каза “в края на пътя си съм.” Отвърнах му “знам, тук съм.” 

Поседях малко с него, дойде и жена му, после и дъщеря му, говорихме си за всичко. Слушахме част от любимата му мизка. Pearl Jam бяха сред любимите му групи и слушахме техни стари парчета и си говорехме, и бяхме с него, и след това той почина. Сестрата каза, “обявявам смъртта в 05:55”. Попитах я дали е сигурна, да не е 05:54 или 05:56, но не – беше 05:55. Лудост е, но той умря с усмивка на лицето си. Кремирахме го и на следващата година бях в Калифорния и при мен беше част от прахта му. Реших, че ще отида да я разпръсна долу до магистралата при океана. Качих се в колата в 5 сутринта, беше тъмно.

Нарочно беше 5 часа? 

Да, планирах го, за да стигна и да разпръсна прахта до 05:55. Шофирах и стана 05:48 и не можех да намеря улица, по която да завия. Казах си, “просто на следващата завивам, за да стигна възможно най-бързо до водата.” Тръгнах по една улица, която ме отведе до плажа. Имах раница с камера, бутилка вода и част от праха му. Затичах се надолу по плажа, погледнах да видя колко е часът и беше 05:53. Помислих си, че имам време да кажа няколко неща и те бяха “покажи ми, че си все още в живота ми и ще бъдеш до края.” Стана 05:55 и разпръснах праха, поседях там известно време. Обърнах се и точно зад мен, което нямаше как да видя в тъмницата, е кабинка на спасител с огромна цифра “5”. Започнах да се смея, погледнах нагоре и си казах “да, ОК.” 

Винаги ще бъде в живота ти.

Точно. Качих се в колата и тръгнах обратно по магистралата. Говорех по телефона с майка ми, разказвах й какво се е случило и се включва лампата за бензина, а ми оставаше още много път. Стигнах до бензиностанция, излязох от колата и започнах да сипвам бензин - бях се озовал на колонка номер 5. Казах си, че е лудост. После отидох да се видя с приятели в ресторант на Мелроуз Авеню, познавам собственика и имах среща там. Появяваме се и винаги сядаме отзад, но собственикът ми каза, че днес е затворено, заради частно парти на KTL Канал 5. Бях нарисувал номер “5” на ръката си този ден и след обяда, отидох и го татуирах.  Такива неща се случват постоянно, където и да съм в живота си, номер “5” се появява. 

В този момент по време на разговора ни започва да вали дъжд от преди това чистото небе в Лос Анджелис. Споглеждаме се и се смеем. 

Благодаря ти за тази история! Замислял ли се да напишеш това за филм?

Не още, но ще бъде в книгата ми, когато я напиша. Сега всички я чуха, но все пак.  

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още VivaTalks