Viva Talks представя: Джак Бетс – една истинска легенда от света на уестърните

Стаси Айви се среща с истинският повелител на уестърна.

Той е само на 10 години, когато за първи път открива страстта си към сцената, на 20 попада на италиански режисьор, който иска да го направи звезда в така наречените “спагети уестърни”, малко след това заминава за студиата “Чинечита” с псевдонима Хънт Пауърс, където разтапя зрителски сърца с погледа и усмивката си. Когато се връща от Рим, отново става Джак Бетс и играе на сцена, пее в мюзикъли и снима хитови филми и сериали. Запознаваме се с Джак в Холивуд, броени дни преди 90-тия му рожден ден. Той обаче не обича да говори за възрастта си и оставяме тази тема настрани. Историите от живота и кариерата му са многобройни, а чувството му за хумор е прекрасно. Той продължава да пише и играе до днес и иска да осъществи филм по собствен сценарий. 

Разкажи ми за началото – как стана актьор и влезе в този бизнес?

Израснах в Маями, Флорида и много пеех, когато бях на 10 години. Попаднах в една програма за таланти. По онова време публиката присъстваше в радиото, това беше преди телевизията. Изпях “Green Eyes” на испански и спечелих първа награда – 25 долара. Хората ръкопляскаха, а аз буквално се влюбих в този звук. Когато завърших първата си сцена в The Actors’ Studio и Лий Страсбърг седеше в средата и даваше бележки по това, което си направил, погледнах зад рамото му и видях сър Лорънс Оливие. Той беше до Пол Нюман, който пък седеше до Ал Пачино. Когато видях Лорънс Оливие, не можех да повярвам! Първата ми сцена в The Actors’ Studio и моят идол беше там. Наистина просто щуро съвпадение!

Правил си много от така наречените “спагети уестърни”, разкажи ми повече за това, изглежда толкова готино на екрана! Можеш ли да яздиш кон и да стреляш с пистолет наистина?

Имах къща в Лоръл Канион и агентът ми Пол Конър, който имаше много известни клиенти, живееше на Сънсет Булевард, близо до мен. Помислих си един ден да му звънна и да се отбия до “Тропс”, който беше известен магазин. Попитах го дали има нещо интересно и той отвърна “всъщност, да, тук е един режисьор от Ню Йорк. Той е от Италия, в Щатите е последните три седмици, опитва се да намери подходящ човек за филмите си и не успява. Ако искаш, ела.”

Бях там след 15 минути! Междувременно агентът ми му беше показал част от работата ми в телевизията. Казваше се Франк Джиралди. Не говореше английски много добре, но имаше нещо в него, което много ми въздейства и се разбирахме прекрасно.

Той ми каза “стреляш ли с пистолет?” Казах “да, разбира се, даже спечелих награда миналата седмица.”

Никога не бях държал оръжие през живота си!

“Яздиш ли кон?” “Да, да, професионалист съм!

Яздя пет дни в седмицата в Долината.” Никога не се бях качвал на кон. “

Гледах работата ти и искам да си в моя филм, можеш ли да бъдеш в “Чинечита” след три седмици?”

Казах “абсолютно.”

Той добави “преди да взема решение, винаги ми трябва одобрението на жена ми. Отседнал съм в хотел Beverly Wilshire, моля те ела довечера, за да може да те види тя.”

Отидох вечерта, тя отвори вратата и каза “Боже, ето го, той е!” Така получих работата. На следващия ден се обадих на мой приятел, който работеше в ранчото на Джон Уейн и му казах “трябва да ме научиш да яздя кон и да стрелям.” Научих се за три седмици и пристигнах в Чинечита със собствен кобур и пистолет. По онова време можеше да си купиш пистолет и да пътуваш с него в самолета. Аз не знаех абсолютно нищо за бой или бокс, бях сценичен актьор в Ню Йорк. Но успях да го направя и сега, когато гледам филма, не мога да повярвам, че съм аз този, който бие друг човек. Нямам представа как се получи, тъй като нямах никаква предварителна подготовка. Беше малко на следния принцип – това е водата и трябва да скочиш, за да разбереш колко е дълбока. Това и направих. И много харесвах бойните сцени! Много се забавлявах с тях. Италианците са страхотни, те имаха невероятна... каква е думата, която търся... страст. И изпитват истинско удоволствие от това да работят – да падат от сгради, да стрелят с пистолети, много им харесваше. Но това е част от тях.

Те имат страст към всичко!

Да, към живота. 

Защо си се казвал Хънт Пауърс, кой е Хънт Пауърс?

Работех тогава с една публицистка Хелън Фъргюсън – тя се грижеше за Лорета Янг, Барбара Стайнбег и Робърт Тейлър. Тя ми каза “не можеш да отидеш в Италия с името Джак Бетс! Как ще казваш Джакомо Бетс или Джак Бетс? Трябва ти нещо с повече ритъм в звученето!” Тя направи разследване в семейното ни дърво и откри от едната страна Пауърс, а от другата – Хънтингтън. Сложи ги заедно и стана Хънт Пауърс. Така се получи.

Колко време беше Хънт Паъурс?

Докато се върнах, тогава започнах пак да използвам Джак Бетс. Цялата фаза на уестърн филмите изкара до началото на 70-те години и след това започна да изчезва. Но продължи цели 10 години, беше вълнуващо.

Сигурна съм, както и ти самият каза, че е много интересно да раздаваш тупаници в бойните сцени. 

Страхотно беше, обожавах ги, освен един случай. Беше по-късно, бях работил много с Франко Джиралди и беше прекрасно. Но имах един случай с Демофило Фидани, друг режисьор, с когото работих. Беше 2 часа през нощта и трябваше да се заснеме сложна бойна сцена. Попитах дали може да я направим на другия ден, но той каза “дали е възможно да е днес?” Казах “ОК”, трябваше да бъде в една пекарна, през всичкото брашно да хвана един мъж и 3-4 минути да го бия, докато му вкарам главата в брашното. Това и направих, но след като му извадих главата обратно, имаше кръв навсякъде. Не беше грим, течеше истинска кръв! Казах си “О, Боже!”, явно го бях наранил и го закараха в болницата веднага. Оказа се, че съм му счупил носа. Докато аз гледах какво се случва, докторът погледна и моята ръка и каза, че съм наранен. Казах му “не се притеснявай за мен, как е този човек?” “Не, не, счупил си кости на ръката!” 

Ти си бил наистина вдъхновен в тази сцена!

Защото беше посред нощ! Снимахме в Мадрид и на следващия ден заглавията във вестниците бяха “американски актьор нокаутира испански шампион по кикбокс”. Можеш ли да повярваш? И аз не можех, той си беше кикбоксьор, но му харесваше да работи в киното. Не беше за парите, просто му харесваше. Беше лудо преживяване. Когато се върнах от Рим, както каза моят приятел Джими Коко “ако не си тръгнеш сега, никога няма да го направиш!”, тъй като индустрията наистина си отиваше. Все още работех и обичах Италия много, обичах Рим, можех да живея там.

Но си дадох сметка, че е по-добре да се върна и отидох в Ню Йорк, живях там известно време, направих няколко теленовели – за около 4-5 години. След това дойдох към Калифорния, за прослушване на един пилотен епизод на сериал. Нямах представа как да си взема кола под наем и се качих на автобус, който ме заведе направо в студиата на MGM. И си казах “това е MGM, цял живот съм чакал да дойда тук!”/ Минавах през портите на MGM, беше просто невероятно! 

Как бяха преживяванията ти на снимачната площадка на “Спайдърмен”?

Много приятни! Много исках да участвам и във втория филм, но проблемът беше, че ме убиха в първия. 

Не можаха да те съживят?

Не, бях на един балкон с трима-четирима души, а и балконът се взривява. Това беше! “Чао, Джак”, нямаше как да се завърна, но беше страхотно. Уилям Дефо е невероятен. Имахме една сцена около конферентна маса, огромна маса, бяхме около 15 човека около нея и в другия край беше Уилям Дефо, когото аз трябваше да уволня. Аз имах реч, а режисьорът направи близки планове на всеки един от хората и се налагаше да казвам речта всеки път. Започнахме в 8 сутринта, в 2 сутринта, когато още снимахме, дойде ред на моят близък план. Обърнах се към режисьора и му казах “бих искал да опитам нещо различно, цял ден го казвам по един и същ начин. Бих искал да добавя съвсем малко хумор.” Той отвърна “опитай”. Седна на пода, наблюдавайки ме, обърна се и каза “искаш ли да знаеш нещо? Беше прав, благодаря ти!” 

Имало ли е момент, когато си си казал “не искам да се занимавам повече с това!” 

Никога!         

Защо?

Роден съм с тази страст, човек я носи вътре в себе си, благословен си да я имаш. Това е желание, любопитство, цел, да искаш онова имение или това Ламборджини! Да имаш 10 милиона в банката и дори на моята възраст, която не обсъждаме, аз все още искам това и не се срамувам да го призная! Обичам това, което правя. Дай ми и Мазерати, и него ще взема!   

И аз бих взела Мазарати, не бих го отказала!

Абсолютно! 

Кой би казал “не” на Мазарати!

Имам и музикално кабаре, което правя. Както ти казах, започнах да пея на 10 години и никога не изоставих това. Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от това! Нищо, нито телевизията, нито сцената, дай ми пиано и прожектор и съм в Рая! Обичах кабарето, все още го правя, в момента работя по нова програма. Никога не съм губил това. 

Страхотно. А какви истории пишеш?

Поставяли са пет мои пиеси тук в Лос Анджелис, предимно са драми. Първата беше “180, спаси ме” – за евангелисткия свят, друга, която се казваше “Screen Test 1”. Тя беше за живота на тези като вас – хората зад камерата, не звездата, а тези зад кулисите. Исках да знам за техния живот. Направих и една, която се казваше “Семейни познати”, фокусирана върху лоялността на приятелството. Последната ми пиеса е от миналата година и се казва “It Goes Like This”, занимава se със света на трансджендър персонажи. Много от пиесите ми са поставяни, а аз обичам да пиша. В актьорския клас, който посещавам, често правя е сцени от мои пиеси.

Спомена приятелства и винаги ми е интересно – може ли да има истински приятелства и връзки в Холивуд?

Да, възможно е. На избирателен принцип е, трябва да си сигурен, че си избрал правилните. Също така, не трябва да приемаш нищо за даденост, както се случва понякога в Холивуд. Трябва да работиш по приятелствата.

Като по един брак.

Абсолютно! Работи се по тези връзки, не можеш просто да смяташ, че всичко винаги ще си е същото. Трябва постоянно да допринасяш.

Благодаря ти, Джак. За мен беше чест! 

И моя също, не се шегувам! Много беше приятно. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още VivaTalks