Да ходиш по жарава

Един ден Господ толкова се изморил от всичко, че решил да си намери помощник. Запалил огън до небето и извикал всички ергени. Когато огънят станал на червена жарава, казал на момците, че който влезе и танцува върху нея с боси крака, той ще бъде неговият избраник. Никой не посмял. Докато не се появил Константин. Той изпълнил желанието на Господ, без да се опари, и станал негов помощник. След време Константин пожелал да се ожени. За да бъде достойна момата, Господ подложил на същото изпитание и нея. Отново само една се осмелила да танцува огнения танц. Името й било Елена.

В източната част на Странджа е дошъл „костадинският месец”. Там, от незапомнени времена, има един род хора, които според вярването на местните, получават тайно наследство –  силата да предсказват бъдещето, докато стъпват по горещи въглени.

Играят вечерта на празника Св. св. Константин и Елена (21 май/ 3 юни по стар стил). Подготовката започва от ранни зори. Нестинарките почистват конака, помитат мегдана, донасят дърва за огъня... След това всички се отправят към селската черква, за да вземат трите свещени икони и да ги положат в специалния иконостас. И ето, селяните започват да се стичат на талази, палят свещи, молят се... 

Идва дългочаканият миг. Главната нестинарка вади свещения тъпан, който, знаят - ще свири само веднъж в годината, само на този ден, само в село Българи.  

Най-голямата мистерия на нестинарството се случва вечерта. Главната нестинарка вече е разстлала жаравата на харман, в нея първи пристъпват най-старите практикуващи нестинари, обикалят три пъти, минават я "на кръст". Едва след това започва истинският танц – огнените танцьорки се втурват в горещия кръг със силен вик. Пресичат жаравата, натискат стъпалата си във въглените, гайдите изведнъж ускоряват темпа на песента, тъпаните усилват ударите, в този момент нестинарка грабва една от иконите, разтреперано вдига ръце нагоре, разперва ги и започва да подскача на място, очите й блуждаят, снагата й играе в огненото поле, а кахърните й викове огласят земята...

"Когато яз играех едно време - разказва най-старата нестинарка в селото - нищо не чувах, нищо не виждах, нищо не усещах. Понякога Св. Константин секаш вървеше пред мене и поливаше огъня, и където той полива, там яз стъпвах и затова не изгарях. И каква сила ме споходи, камък да стисна, вода ще потече..."

Освен тази могъща сила, в нестинарството попива и хармония. Виждаме я най-ясно в символа на кръга - Костадинското хоро. Танцът и музиката са главен инструмент за предизвикване на катарзис. Колкото тъпанът по-често бие, колкото гайдата по-монотонно повтаря мелодията, толкова по-прогресивно танцът се усилва. Нестинарският екстаз е връхна точка на психическата концентрация и физическата издържливост. Българската самобитна култура ни дава толкова много посоки - от нас се иска само да ги превърнем в себепознание. 

Танцът върху огън е молитва към небето. Почит към Слънцето, което нестинарите приемат за свой Бог. Ритуалът им е опит да се изчистят всички мръсотии, както от човека, така и от земята. Не знам дали всичко това е свръхестествено, дали крие някаква дълбока тайна, или просто силната вяра притъпява физическата болка и освобождава ума. Знам само, че именно това незнание прави нестинарството магично за мен. И всеки път ме кара да си спомням думите на старата нестинарка: 

"И каква сила ме споходи, камък да стисна, вода ще потече..."

Нестинарството е древен езически ритуал. През 2009г, ритуалът е вписан в списъка за нематериалното световно културно наследство на ЮНЕСКО.  За първи път обичаят е документиран от Петко Славейков през 1862 година.