ИстАнбул от една снимка, пишманието на Ариадна и две банкноти, останали в джоба ми

ИстАнбул от една снимка, пишманието на Ариадна и две банкноти, останали в джоба ми

Мария Касимова

За Истанбул не може да се пише просто така. Няма как да седнеш и да го раздадеш туристически - това видях, там бях, тука ядохме, там се разхождахме, ле-лееее, каква красота… Този град ще ти се обиди, ако подходиш към него просто като към някакво място, на което стъпваш за първи път. Учтиво ще ти се затвори като жена, на която си направил намек за възрастта. Ще престане да те забелязва и ще те плъзне по повърхността си като мъж, чието мнение си пренебрегнал.

Ето - не знам дали Истанбул е мъж или жена. Половете на другите градове някак без да обмислям ми се подреждат от само себе си - Париж е жена с плюшена лилава рокля, мрежест чорапогащник, стегнал елегантните й прасци, червено, малко изядено от целувки червило и слушалки в ушите, от които едва се носи някакъв френски рап.

Лондон е мъж. С карирано сако и екстравагантен виненочервен цилиндър, с тесен и малко къс елегантен панталон, под който се виждат шарени чорапи и голям номер красиви обувки с връзки и биография.

С биография е и София, която е жена. Хаотична, с пола на волани и голяма чанта, в която има хляб, вино, лаптоп и чифт високи обувки.

Ама Истанбул… Ако му предположиш пола, ще загубиш две трети от съществото му. Той е по-голям от всякакви двутактови разделения - той не може да е само хубав и грозен, да е модерен и нов, да е подреден и хаотичен. Този град не се побира в ограниченията, които по човешки ползваме, за да се ориентираме в пространството и времето. Стои отвъд тях, гледа ни как се пънем да го натикваме тук и там, да го опасваме с думи, за да го овладеем, и снизходително ни се усмихва.

Защото е бил тук преди нас, сега е с нас и след нас ще остане. И надвремието, в което живее, го прави божествен. Човешки божествен обаче, не надменен, не изолиран, нито възвишено всепрощаващ. Той си е там. С цялата си разпищоленост върху два континента, с всичките си цветове, миризми и чувства. Като някакъв гигантски шарен килим, върху който ние, смъртните, лазим като мравчици и в шарките му откриваме цели светове, за които после пишем текстове. Или правим филми, музика, разказваме истории, мечтаем. 

Не знам откъде да го почна да го разказвам този град. Разказът е линеарно нещо - структура от подредени в редица думи, които трябва да отведат съзнанието и въображението ти в триизмерен свят. Ама на Истанбул това не му е достатъчно. Толкова е пулсиращ и едновременно и повсеместно динамичен, че докато редиш думите една след друга, някъде вече сърцето му бие в друг ритъм и ти спъва разказа. Организмът на този град живее по много начини едновременно, но все така пълноценно и докато степенуваш емоциите си по важност, за да ги превърнеш в думи, той ти се е изплъзнал. Не те чака Истанбул. Оставя те да се загубиш по вените му. Да тичаш със скоростта на кръвта му и да се оправяш с този ритъм както можеш. Истанбул е лична проверка. Някакъв чек ъп на собствените ти възможности да виждаш и усещаш. Изследване на способността ти да живееш в този свят и да го обикваш, вместо да го съдиш. До пребиваваш в този град е начин да си свериш вътрешната младост - да я премериш докъде е стигнала по пътя с остаряването и дали му се е предала. Защото само младостта умее да приема чудеса. Старостта е заета да ги съди. 

Моят Истанбул е започнал далеч преди да се родя. Като една мечта на дядо ми мюсюлманина да заведе любимата си християнка (моята баба) и там, сред модерния нов свят на Ататюрк, да изгради живота си с нея отвъд религиите, въпреки забраните. Да започнат начисто, наново. Истанбул е любовта им. Побирала се е в малките, днес оръфани от времето къщета на квартала “Фенер”. Висяла е от прозорците на изнемощелите им балкончета като големите, бели, ленени покривки от арменския ресторант, където баба перяла и чистела. Присядала е в бръснарницата, в която Ахмед, дядо ми, се учел да става фризьор. Подтичвала е с крачетата на синовете им, които играели по улиците с децата от махалата и говорели някаква странна, детска езикова улична смес от турски, гръцки, иврит, арменски и български. Знаех за този Истанбул от разказите на баба, баща ми и чичо ми. Дядо завинаги останал в Турция - сърцето му спряло там, някъде по пътя от  Истанбул за България. Погребали го набързо в Люле Бургас - така се случило, че дори във вечния си сън останал на път, разкъсан между двете места, които обичал най-много на света - Бургас и Истанбул.

Когато произнасяха името на този величествен град на Босфора, баба, татко и чичо винаги слагаха ударението там, където го слагат турците - ИстАнбул. Така в ушите ми, още от невръстната ми детска възраст тази дума стоеше някак разделена симетрично на две - А-то разделяше това “Ист” и “нбул” и в същото време като някакъв мост ги свързваше. Преди и след. Там и тук. Това и онова. Звучеше като път това “ИстАнбул”, в който спираш на средата, за да се огледаш и да си подредиш онова, дето е минало, и онова, дето е бъдеще. Вторият ми дядо - най-добрият, мил и добър човек на име Мухарем - също казваше ИстАнбул. Никога не беше ходил там. Беше се родил в Разград, беше стигнал до Бургас, където овдовял. И делово беше предложил на баба ми - тъжната вдовица с двете момчета - да се оженят, за да гледат заедно общо четирите си деца. Ей така, безлюбовно и безтрепетно, практично и заради трудните времена. Оженили се в протестантска църква - само там не сметнали, че различните им религии могат да са пречка в заедността им. Никога не бяха. Над леглото им в малката приземна стая в къщата им имаше снимка на Истанбул. Черно-бяла, поизбеляла, рамкирана в прост дървен четириъгълник от лепкаво, заради възрастта си дърво. Стоеше там наред с Богородица, някаква част от Корана и портретче на Сталин, което един ден дядо Мухарем свали след дълъг и неразбираем за мен политически разговор с баща ми. 

ИстАнбул някак примиряваше всичко това. Вълшебно го поставяше в баланс, който стоеше уравновесен върху стената на моите старци като водите на Босфора. Баба и дядо, християнката и мюсюлманинът, плаваха по него като два кораба, които имат обща цел. И които в този общ път продължават да пазят в трюмовете си скъпите си болки…

Да живееш четиресет и девет години с представата за ИстАнбул, която като строително скеле се издига в съзнанието ти още от детството, е като да са ти обещали, че съществува  вълшебно място. Меката на твоя живот. Планетата на личния ти малък принц. ИстАнбул - онази смесица от твоето и тяхно минало, в което трябва да се върнеш, за да се припознаеш, да се намериш кой си и да се успокоиш. Пристигам на огромно и светло летище, където се чувствам като тичинка в сърцето на цвят от гигантска орхидея. Градът ме посреща все едно е компютърна игра, в която трябва да съм супергерой. Не знам дали съм готова, но и в онзи първи момент не се питам. Гледам от прозорците на колата зелените тепета около магистралата, погледът ми спира в минаретата на някакви джамии, в индустриалните комини, в отхапаните от гигантски багери хълмове. 

Навлизаме в града, попиваме в него неусетно. Улиците са като в моя роден град, като в София. Шарени сгради, магазинчета на първия етаж, тротоарни плочки в цвят, климатици и сателитни чинии. Когато вървя по тези тротоари изведнъж се стряскам от факта, че забравям, че съм в непознат град. Езикът наоколо не разбирам, но ми е скъп, все едно се връщам в детството си, когато баба и дядо си говореха на турски, за да не ги разбирам. Познавам мелодията му и тя ме успокоява. В следващите дни в съзнанието ми ще изплуват толкова думи на турски, колкото не съм предполагала, че знам. Специални думи са, значението на уж същиия смисъл в тях е с друг нюанс. Едно е да кажеш “Браво!”, друго е “Ашколсун!”, “Аферим!” или “Машалла!”. Котките, толкова много и толкова щастливи тук, не са просто котки - “кеди” са.

Чувам се да говоря на български и да вмъквам “аджеба”, “берекет версин” и “гитти-битти” (“минало-заминало” или “отиде, та се не виде”) и езикът ми започва да ухае на нещо топло и вкусно. Изяждам кадаифа, който някога дядо обещал на баба. Сладостта му полепва по устните ми  и го облизвам с език, по детски. Пропадам в уличките, дето се спускат от булевард “Таксим” все едно жартиери от “кадън гюбек”-а на някоя красива туркиня с изписани вежди и криволича, накъдето ме заведат.

Червена сграда на ъгъла на две кълдъръмени улички. Музеят на невинността, създаден по едноименната книга на Орхан Памук от самия Орхан Памук. Вътре е всичко, което никога не сте си представяли, когато кажете “музей”. Стълбите се вият в изтеглена, продълговата форма, все едно са опънати насилствено и ако се отпуснат, мигом ще се съберат в една точка. На втория етаж на парапета се е облегнал мъж със сако и говори на някакви ученици. Самият Орхан Памук. Спираме го, ръкуваме се с него, любезен и далечен е точно като човек, на когото му се налага да се снима и здрависва с всякакви лица и ръце, които са го разпознали. Книгата му се е превърнала в сбор от предмети, които я разказват, докато тя ги разказва. Само в ИстАнбул може да се случи такава магия - едно пенсне, една рокля, куфар, гребен, снимки и шишета от парфюми да създават непрекъснато, пак и пак, романа, който ги е родил. 

На излизане от Музея на невинността градът е още по-малко невинен. Разкрива ти се в уличките, където спираш да поседнеш на някой антикварен стол с котка в краката и да изпиеш един чай. Сервира ти го жена с дълга цветна роба, боси крака в сандали, ярко червило и африкански тюрбан. На следващата пряка момче с брада свири на китара. Сам е, не свири за пари - за себе си свири, и за тези, които имат уши да го чуят. Все едно си в онзи вълшебен  филм на Фатих Акин  “Музиката на Истанбул”, където градът се разказва през звуците си.

Моят ИстАнбул не може да се разкаже с един принцип - нито само с предмети, нито само с миризми или само с музика. Моят ИстАнбул ме лашка от едното в другото, бута ми под носа печени кестени, кара ме да спра като ударена с парен чук до някакъв чичо с гарваново черна коса и мустак, който свири в метрото на своя елекгрически уд в същия  дълбок, безкраен черен цвят и да пусна ритъма в тялото си. Мога там да си остана - ритъмът буди нещо в кръвта ми, някъде там в генетичната памет на клетките ми, и ми е хубаво. Такова ми е и после, когато за два часа влизам и в “Света София”, и в Синята джамия. Кърпата на главата ми е в турско синьо с лалета, купувам си я от площада между двата храма. Косата ми е покрита с нея и на двете места. Надрелигиозната ми порода ме кара да се чувствам добре и под купола на Исус, и под този на Аллах. Все едно се прибирам някъде, където душата ми много пъти е била. 

Градила съм си ИстАнбул и през малките подаръци на хора, които са се връщали оттам. Пишманието, което наричах “сладка коса”. Байгън шекер баклавите, чиито пластове кори се разместват, когато ги захапеш и така вкусът винаги е уникален - зависи дали ядките на шам фъстъка са отгоре, дали сиропът пръв изтичва около небцето ти или пък хрупкавата коричка се разпадне на малки островчета.

Никога не заобичах фанатично локумите. Лепяха ми се по зъбите и увисваха там за дълго, за да ми напомнят за вкуса си. Радвах се обаче на локумите с ядка, защото дъвчех ожесточено, за да я достигна. Когато я схрусвах, имах чувството, че придобивам някакво божествено качество, поемам откровение. Сега, когато съм в града, по странен начин тези вкусове на небцето проработват отново. Нюансите на ИстАнбул се полепват по кожата ми и остават там дори и след като съм се върнала в моето физическо “у дома”. И сега са си с мен - край, завинаги ще е. Ядката я усещам, обикалям с език около нея, но още не мога да я схрускам. Рано е някак, несериозно е така бързо да свърша с локумения ИстАнбул.

Пишманието тук е като нишката на Ариадна - пускаш косъмчетата по пътя си и се надяваш да ти покажат пътя до “обратно” макар и да осъзнаваш, че това обратно е с друга посока, с друга цел. В един момент се отказваш да го мислиш и анализираш - просто вървиш и разплиташ кълбото, докато постепенно ти се избистря, че смисълът от вървенето по лабиринта не е в достигане на изхода, а в самото вървене. В безстрашието да заставаш пред непознати стени, да ги опознаваш и после те сами да те пускат нататък, защото вече не те е страх. 

Досега съм опознавала ИстАнбул по детайли. Единият ми доведен чичо веднъж ми подари малко синьо оченце в златен обков. Покрай това бижу си рисувах града. Чичо описваше сергията и пазара, откъдето го купил, имитираше продавача, играеше репликите му на турски. Сега стоя пред един такъв продавач, мисля си за синьото оченце и виждам как можеш по една фиба, по едно цвете в косите, по шал, гривна против уруки или малка кутийка с огледало да си нарисуваш град. Била съм вече на това място. Знам го, даже сякаш чичото познавам. “Буйрунус” казва и обръща на английски. Купувам керамична купа с изрисувани дервиши. Дервиш или по-скоро туристическата му версия виждам в една вечер на корабче по Босфора. Знам, че е обичайна туристическа атракция, но в новите места дори тези маркетингови мероприятия не трябва да се пропускат. Танцьорът се върти върху дансинга на кораба, масите се отрупват от всякакви плата, а наоколо градът присветва все едно не ти се движиш по водите му, а той преминава покрай теб като скоростен влак. Улавяй си, каквото можеш! Каквото не успееш, ела отново, за да си го хванеш! Виждаш бляскавите заведения и хорската суета, а само няколко часа по-рано си катерил уличките над Желязната църква и от пряка на пряка си се връщал във времето и пространството.

Там, където жените ходят забулени, мъжете премятат броеници и наблюдават света изпод чалмите си, а в магазините наоколо се продават детски роклички в пембено и слънчогледово жълто, агнешко месо и домашни потреби. На корабчето тече програма, тип “Балкантурист”. Мило ми става, детско. Водещият е възрастен мъж с модерна американска филцова шапка като на Индиана Джоунс и закопчано елече с много значки. Премята английски италиански, френски, немски и турски като продавач на захарен памук. Увива се със сладкодумство, закача се, разсмива те. Завършва програмата си с едно слово, на което се просълзяваш. Нищо, че си обръгнал на думите и си леко снизходителен към туристически масовки. Говори за четирите най-важни неща на света - любовта, търпението, природата и мира. Казва да се обичаме, да си помагаме, въпреки различията, да си пазим планетата и да не се унищожаваме. Някакъв божествен пастор в костюм на американски приключенец, който цитира Ататюрк и пее химн в негова прослава.  

[[photo:2593]]

Докато се измъкваме от кораба, разбирам, че е на осемдесет години. Библейска възраст за шоумен. Като онези герои в живота ти, които знаеш, че ако когато си тръгнеш от тях, направиш три крачки и спонтанно се обърнеш, за да ги видиш отново, те няма да са там. Ще са изчезнали така, че да се чудиш имало ли ги е изобщо и ако ги е нямало, защо така плътно и истински си бил с тях ей сега, ей тука преди малко. 

Тръгвам от ИстАнбул и докато драпам към колата измежду плъпналия народ искам да си похарча последните останали лири. Една приятелка, която от двайсет и пет години живее тук, не ми дава да платя каквото и да е и аз ги стискам в джоба си с надеждата да я изненадам в гръб и да си купя първото попаднало пред очите ми нещо, преди да се е усетила. Не се получава. Лирите остават в джоба ми като тайна любовна бележка. На летището всичко се продава в евро. Това някак прави тръгването ми по-плавно - територията е ничия, на пътуващите, и като такава ги обслужва по калъп. Сравнени с еврото, моите лири са твърде малки. Не заслужават подобно унижение, мисля си, и си обещавам, че ще се върна, за да ги похарча там, където им е у дома. Ще си купя сапун с дъх на роза или маслина, кокореч или гевреци със сусам. Ще ги дам на оня уличен музикант с черните мустаци, за да ми изсвири една от своите мелодии, които така палаво ми врътнаха дупето в подлеза на метрото. Ще си купя ядки и ще отида да ги хрупам при рибарите с въдиците по моста над Златния рог. Ще седна на една пейка някъде си, на някой продънен фотьойл с мътно минало и ще се оглеждам в изчанченото огледало на антикварния магазин отсреща. Ще се губя и намирам в себе си. В този град, който няма пол и лице, няма минало и бъдеще, няма нищо, което можеш да определиш с думи и да подредиш в линия. ИстАнбул е случка. Само твоя си, неповторима, всеки път. Това запознанство със себе си е като наркотик. Току-що свършила с първата доза, искам следващата.

Довиждане, мой ИстАнбул! И чакай ме, ето ме пак!