Безсмъртие на един like разстояние

Когато вдигнатият палец се превърне в критерий за успех.

Наскоро видях рекламен плакат с надпис "13 години от първия like”. Простичък факт, а толкова стряскащ. Само 13 години, колкото едно дете да пресече границата между детството и юношеството. Но явно това е достатъчно, за да превърнем вдигнатото нагоре пръстче в базов критерий за почти всичко.

Не съм много уверена какъв е алгоритъмът на психологическите процеси, довели до това. Ясно ми е, че обществото се пренесе в социалните мрежи, търсейки територия за споделяне. Както някога по градските площади, така сега във Фейсбук и Инстаграм, хората излагат на тезгяха себе си, демонстрират се, градят публични образи и репутации. Опитват се да изпъкнат и да бъдат забелязани – най-голямата грижа на присъщото ни его. 

И сините пръстчета, щръкнали одобрително, са основен показател доколко са успели.

Едновременно свръхкритично и безкритично – този парадокс е изключително силен – хората и групите в социалните мрежи приемат и отхвърлят личности, творби, изяви. 

По отношение на изкуството оценката чрез like стана по-важна от всичко.

Наскоро разглеждах резултатите от някакъв литературен конкурс. Имената на наградените не съвпадаха с популярните в мрежата техни колеги. Разминаването беше толкова очевидно, сякаш прескачах от една реалност в друга. Лауреатите на наградата са написали чудесни книги, защо тогава не са популярни във фейсбук, зачудих се. Всъщност е ясно – те не са търсили точно този тип одобрение на работата си, не са се опивали от количеството лайкове в социалните мрежи, само пишат и разчитат на интимното общуване с читателите извън интернет. Този тип творци са благословени и прокълнати едновременно – свободни са от ограниченията на задължителното обожание в мрежата, но и са лишени от щастието да видят реакцията на почитателите си. Те са останки от миналото.

Настоящето изглежда различно и противоречиво. Инстаграм, Фейсбук и Тъмблър са залети от произведения на всички изкуства. Те събуждат реакции, изразени в емотикони. Дали количеството емотикони е знак за качество на творбите? А ако изобщо няма творения за разглеждане онлайн, къде (и най-вече кога) да ги търсим днес, когато държим света в ръцете си зад екрана на смартфона?

Кръстопътно е времето и само се надявам да не поемем по грешната пътека. Днес лайкът е синоним не само на популярност, но и на приемане и одобрение.

Поет, написал фаст-фууд стихотворение, се радва на обожанието на хиляди фенове. Друг поет, извадил на показ раните си в стих, е подминаван с мълчание.

Кого от двамата ще съхрани времето за идните поколения? Свикнали сме да разчитаме на безпристрастността му. Но сега имаме илюзия за безсмъртие – интернет, в който нищо никога не изчезва. Ако някой ден прапраправнуците ни влязат в кешираната версия на фейсбук и потърсят най-важните за нашата епоха автори, как ще разберат кой носи в себе си вечността? Дали лайковете ще ги заблудят?

Всъщност рискът не идва само от запечатаните за времето безбройни харесвания, плод на страстите на деня. Тези, от които зависи финансирането на изкуството, също се ориентират по популярността. Ако, да кажем, един издател има избор между свръхпопулярен автор на средно ниво и гениален непознат, търговските интереси ще натиснат везната в посока на първия. И това е нормално.

Публиката, настанена удобно пред мониторите, е капризно чудовище. Никога не се знае кое точно я тласка към решения. Добре изглеждаща млада поетеса с дарби, различни от литературните, събира лайкове с по-голяма лекота от някоя по-незабележима или по-малко склонна към селфита своя посестрима. Харесванията под снимка на бликаща младост, придружена с несръчно стихотворение, много рядко са заради римите и ритъма. Но пък самочувствието на младата поетеса е податливо на самозаблуди и е много вероятно в нейното собствено съзнание вирнатите пръстчета и червените сърчица да изглеждат като признание за изключителния ѝ поетичен талант. 

Говоря за литература, но всичко това е валидно и за останалите изкуства. Агресивното самоналагане е пусков бутон за позитивна реакция от публиката. За всякаква реакция всъщност, само не и за безразличие. Тихите, скромните, необщителните изглеждат на пръв поглед недостатъчно интересни като творци.

Публичност и гора от лайкове – мечтата на всеки автор. Това е хубаво всъщност, никога досега във времето писателите не са имали щастието да видят с очите си как реагира публиката на тяхното изкуство. Непосредственото общуване действително може да бъде коректив.

Но се допуска фундаментална грешка – количеството одобрения изглежда по-съществено от качеството. Защото когато всеки има мнение, тълпата помита експертите. И тогава няма кой да припомни на твореца, плуващ в морето на фейсбукарското възхищение, фразата от древноримските триумфи: "Memento mori!”* (* Помни, че си смъртен!). Безсмъртието е на един лайк разстояние, поне така изглежда днес. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РестАрт