Родопска рапсодия

„Да напусна София“ – мисъл, която понякога се прокрадва измежду всички останали. Но какво се случва в действителност?

Започнала съм да ходя някак странно. На пресекулки. Като че ли съм изчезващ вид бозайник, който се страхува да не го застрелят градските бракониери. Все още успявам да впечатля града с ума, чорапогащаника и фините си движения, но той е спрял да ме привлича. Той не разбира нищо, не знае нищо, само купува, продава, боядисва пейките в парка и кара хората да сядат върху тях, преди боята да е изсъхнала. Вкарва всички ни в мазохистичен труд, прибира ни в епруветките на социалните мрежи, изследва ни, тормози ни, надзорник на чувства, кара ни да мастурбираме самотни, с тъжни очи и спряла кръв. 

Помня една баба от родопско село, леячка на куршум. Тя казваше: "Като много ти е стресът, да ти обърнат кръвта трябва. Кръвта като я обърнеш, излекуван си." Баба Вела. Беше на 97. Приличаше по-скоро на хитра шарлатанка, отколкото на лечителка, ама и верни неща казваше жената. "Да ти обърнат кръвта..."

Точно такъв план ми трябва на мене, справедлива биологична кауза, а не пари и взиране във фалша до прецакване на очите. Ей това моето недоволство, дето ме превръща в болест, все ме тласка към идеи. И когато идеята да избягам от София и да се заселя в Родопите ме тресна по главата, камък се търколи от гърдите ми. Чак ми се доплака, като пред чудо. Напускам - неблагодарната работа, клаксоните, мъжете, които не ме обичат, Топлофикация, хапчетата за сън, всичко. Спомням си, че съм била човек от самото начало. И ще бъда дете до края. В София не побрах ни едното. Все трябваше да се усъвършенствам и все не намирах инструментите, с които да си издялам "перфектното лице". Дебнеха ме недовършени задачи, непоправени изречения, откази от всякакъв смисъл. Любопитството бе отдавнашен мъртвец. И сега, като се сещам за онази гъста планинска мъгла, ми се допява. Милостта ми не е пропиляна, благодатът не е история. Ще се превърна в гъвкава речна арфа, от червата до струните, ще тичам по пътечките като планинска коза, ще слушам гайди на овчари; 

чудото се напластява над главата ми, най-хубавият облак, най-мекият. Като средата на топъл селски хляб. 

В София прекарвам нощите си на стола, дните на дивана. Умножавам думи, пия кафе, фокусирам се върху остатъците, откъсвам се от идеята за себе си, мускулите ми са стегнати, гърдите - затлачени като шахтите по пътя, преливат, вали ли, вали, дъхът ми изтънява. Искам си плътния урок на смирението и незасегнатата родопска земя.

Удивлението, че можеш да живееш. С огън и сажди. Със съдрани сандали. С два орела зад тила, с хиляда деветстотин тридесет и осем думи, които никой не разбра. Хиляда деветстотин тридесет и осем пъти "аз не те обичам". И си вземам шапката, високо челото, под мишницата - Бог.

С първото му, второто и третото лице. 

Едното - глухо, другото мълчи, а третото го бъркам с чуждо.

Победена съм от кризи и капризи.

Няма.

Няма.

Няма да напусна София. Излъгах се за 5 минути. 

Просто мисълта за второ кръвообращение не иска да си тръгне...

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РестАрт