Ода за нещастната любов

Онзи момент, когато се будиш от сън с усещането, че дълго и мъчително си пътувал. Трябва да се две-три секундите, в които осъзнаваш, че физически се намираш в легло, чиито чаршафи са се завихрили под тялото ти и са очертали географията на среднощните ти кошмари. Докато клепачите се опитват да се отворят, за да влезе новият ден в очите ти, смътен спомен за нещо тъжно те подхваща откъм крайчеца на силуета ти и мощно се влива във всяка клетка на плътта ти. Дъхът, устремен да излезе от събуждащото се тяло, се сепва по средата на пътя и панически се връща назад. Засилва се, освобождава водопад от малки, бързотечни капчици пот, които шеметно се пързалят по челото, и удря в гърдите.

Ударната вълна е толкова силна, че сърцето се свива в спазъм. Прорязваща вътрешна въздишка, невъзможно за описване с думи дълбоко и звучно поемане на въздух, което те изправя в леглото. Отваряш очи, дишаш учестено, гърдите ти се разтягат като грубо изритан акордеон. Виждаш се седнал в малкия вихър от завивки и възглавници, чрез които е трябвало да преплуваш нощта и да оцелееш в леглото си - този малък нощен остров на абсолютен покой. Точно в този миг, между съня и действителността, в плаващото състояние на тялото и душата си, най-осезаемо Я усещаш.

Стои с цялата си многотонна тежест в кръстопътната точка на тялото ти и няма никакво намерение да мръдне оттам. Задушава те, натиска гърдите, кара те да въздишаш. Не можеш да мислиш за нищо друго, освен за нея. Обсебваща и нахална е, нуждае се от цялото ти внимание и търпение. Храни се от мислите и страховете ти, води те за носа, пришпорва те, прави те необясним и нелогичен. Знаеш, че е била там през цялото време, че не си е тръгвала и усещането, че се разделяте за през нощта е измамно. Била е там, водила те е през съня накъдето си поиска, садистично ти е измисляла кошмари или снизходително ти е отпускала време за сънно мечтаене. Каквото и да е правила обаче, била е част от теб. Още е. И винаги ще бъде.

Тя - любовната мъка.

Предстои ти още един ден, в който ще трябва да я живееш… Не се плашете!

Опитах се да опиша детайлно сутрешното събуждане на страдащия от любовна мъка не, за да ви накарам да се подтиснете, а напротив - за да ви покажа всъщност какъв превъзходен за обживяване момент ви предоставя съдбата. За да ви помогна да се оттласнете от физическата болка и душевното неудовлетворение, че някой не ви обича така, както вие него, и да провидите зад нея безкрайната възможност да се потопите в най-интересния човек, когото не познавате - себе си. Затова, ако в момента сте в състояние на любовно нещастие или още носите белезите му в личната си история, чуйте ме! Знам за какво говоря. Всичките ми първи любови бяха нещастни. Не знам дали така се случва с повечето хора в ранните им детско-пуберски години, но аз бях царицата на несполучливите сърдечни отстрелвания.

Първата ми осъзната, голяма любов беше към Ники, сина на мамината приятелка Вела. Беше високо, русоляво и слабо момче, което имаше широк кръг от интереси, където не фигурирах. Майка ми ходеше у тях на кафе, аз неизменно се прилепвах за нея, за да рея отнесен поглед по въпросното момче, а той всеки път получаваше нареждане от майка си да ме забавлява. Не му бях интересна. Даже направо си му бях досадна, колкото и да не си давах сметка за това по онова време. Той - запален тенинист, спортна натура и облечен супер гъзарски за времето на осемдесетте, аз - леко трътлеста, ученолюбива и с червени три-четвърти чорапи с големи, бели стопове острани. Той ходи по дискотеки, аз - из софийски галерии и библиотеки. Той слуша рок, аз - поп и италианска музика. Той е на петнайсет, аз - на тринайсет. Никакъв шанс. Под мой личен натиск посещенията на майка ми у Вела зачестиха, но за сметка на това Ники все по-често не беше там. Така и не се срещнахме. Не знам точно колко месеца прекарах в сърдечни страдания по него, но тъй като съм постоянна и във връзките, и в страданието си по тях, севдата ми трябва да е била дълга. Скъсах се от мъка. Но благодарение на тази първа, осъзната и почувствана дълбоко мъка научих много неща. И тенисът, който започнах да тренирам, беше най-малкото от тях. Опознах друга музика, четях поезия, научих се да наблюдавам дълго и да виждам в детайли.

Година-две по-късно се влюбих в един батко на мотор. Не, че и той не ми завъртя главата умишлено, но аз така откачих по него, че озверях. Дните ми се сливаха в един, който константно беше посветен на това да го срещна. Вярвах, че съм разчела в очите му любов към мен и го преследвах като ранено животно, за да си я докажа. Убедена бях, че постоянните му изчезвания, изплъзванията от така сигурната траектория на уж случайните ни срещи са само игра, която трябва да следвам с чисто сърце, без стратегия. Знаех, че той ще види, той ще разбере, той ще оцени. Нищо от това не се случи. С баткото се разминахме на различни скорости - аз, с тази на тътрещата се след разбриданото си сърце тийнейджърка, той - с тази на бучащия шум от кросовия си мотор. Страдах дълго и мъчително, ходех по улиците като наритана котка, не мислех за друго, не исках друго, не ядях и не пиех. Спях, за да го сънувам, а на сутринта се измъквах от леглото още по-смазана и о(бе)зверена. Тази няколкомесечна любовна мъка ми донесе опознаването на града като сърдечно пристанище. Бродех по тротоарите, пресичах кръстовищата, крачех без посока и само сградите, прозорците, балконите, стълбовете за електричество, кофите за боклук, уличните котараци, скритите дворове между сградите ме виждаха такава прозрачна с все разбитото ми сърце. Сетивата ми така се изостриха, че започнах да възприемам всичко наоколо през различен, непознат досега код.

Има метафизичност в любовната мъка и когато се научих да не й се съпротивлявам, а да я пускам да се разлее в сърцето ми, започвах истински да я усещам. Нещастната любов ми даде възможност да влизам в други измерения, промени ми паролите, разби всичките ми блокъри и ме остави невинна и чиста насред света. Това се оказа огромна самота, която трудно се пренася във времето. Но е толкова необходима и здравословна, че ако удържиш на теглото й, развиваш способност да се самоспасяваш. Да се хващаш с две ръце за изкорубеното сърце и да се издърпваш сам нагоре. Да се изправяш на кашкавалените си крака и въпреки мекотата на безсилието им да вървят, да тръгнеш. Оказа се жизненоважно.

В реда на нещастните ми любови има още няколко достойни за филмови сюжети. Те не си приличат помежду си. Да си многократно нещастно влюбен е като с многодетното майчинство - с всяко новородено дете имаш чувството, че ще ти е по-лесно, защото вече уж знаеш правилата. И много скоро разбираш, че новият човек в живота ти няма нищо общо с предишните и това ти да си точно негова майка е за първи и единствен път на света, край! Любовната мъка води следва подобна пътека.

Тя ме научи да потъвам в чувството си. Да го изследвам и да се опитвам да отгатна накъде ме води. Не отгатвам, разбира се. Емоцията е толкова силна, че способността за съждения й се подчинява. Но пък изпитвам чувството докрай, невъзможно е да го спра и знам, че не трябва. Живея в цялата палитра на нюансите му, разтопявам се в нея, изчезвам и се търся, намирам се и пак, отново и отново се губя. Любовните страдания си приличат по това, че не разбират от възраст.

Когато си влюбен, няма значение на колко си години, какъв опит носиш на гърба си, през какво си минал. Влюбването е временно откачане от обичайното, влизане в други нива, преформатиране на матрицата. А когато е несподелено, то е още по-пълнокръвно за изпитване. Тъгата по принцип те прави чувствителен и раним. Потапя те в бавния ритъм на меланхолията и те изолира от светлата страна на живота. Когато е от любов, тъгата е много лична, много егоистична, напълно неподвластна на рационалното. Тя прави връзката между чувството ни за самоценност, онова за самосъхранение и нуждата от споделяне и в тази обща тяхна среща те оставя гол и беззащитен.

Но точно така, точно тогава, започваш да откриваш скритите си оръжия, осъзнаваш капацитета си да преосмисляш живота и силата си да минаваш отвъд. Тогава и чувството от нещастната любов може да се окаже страхотно. Особено, ако вече си му стиснал ръката. Ужасно се влюбих на трийсет и осем. Разведена, ранена от воюване за бившия си брак, с две деца и отговорности като за цял военен щаб. В най-неподходящия се влюбих, разбира се. Такъв, дето с разума си бих подминала като очукана табела на кална улица. Не ме привличаше нито физически, нито интелектуално. Всъщност с нищо не ме привличаше. Просто си седеше в средата на своите трийсет, вършеше последователно тривиални неща в живота си и от време на време отскачаше от тях по най-баналния начин - чрез изневери, нощни купони и замазващи положението семейни активности. Беше човечец - от тези, за които се пишат басни и фейлетони, защото дребните им житейски приключенийца са с общочовешка поука. Не знам как стана така, но една сутрин се събудих точно така, както описах в началото на този текст. И секунди след като си отворих очите напълно, бях наясно, че потните вадички по челото ми, безумното блъскане на сърцето ми в клетката на ребрата ми, сухотата в устата и шумното вдишване имат едно лице - неговото. Бях си го измислила. И се бях влюбила в измислицата си. Тази любов не беше точно нещастна. Тя се осъществи и в един момент, преди да рани незаслужено прекалено много хора, трябваше да умре.

Убих я насилствено, именно чрез онова тренирано през годините военно умение да се справям с любовни тъги. Осъзнато и последователно. Чрез всекидневна борба да правя нещо, което да ме отдели от мислите. Да ходя там, където ежедневието ще ми предложи други препятствия за преживяване. Да свиквам с тежестта в гърдите и да умея да я отпускам във вид на плач тогава, когато аз реша. А не, когато иска да, се разплиска в още и още сълзи. С тази осмислена любовна мъка на зряла възраст се справях дълго и по-мъчително от обикновено. Когато влизаш във втората половина на живота си, неусетно започваш да гледаш на подобни емоционални състояния като на “за последен път”.

Затова и дори мазохистично изпитваш удоволствие да ги съзерцаваш. Иска ти се хем да се отървеш от тях, защото висят на краката ти като железни гюлета, хем да ги оставиш още малко да се разхождат по ръбовете на сърцето и да го карат да тупка ускорено, да подскача, да ти дава джаз ритъм за живеене. Любовната мъка на порасналия човек дори битово е различна. Някога, докато страдах по някого, ходех по улиците. Сега, двайсет години по-късно, обикалях с колата си. Мятах се в желязното й тяло и запрашвах нанякъде. Карах и карах, пеех с радиото, имах чувството, че всички радиостанции са се наговорили да ми пускат парчета, които да ми казват “истини” и да ми дават “знаци”. Everybody needs a little time away… Even lovers need a holiday както пеят “Чикаго”. Get out of my life и Ким Уайлд. I want to know what love is и “Форинър”. Love of my life и “Куин”…

Можех да отида в някой град, да си взема хотел и да потъна в анонимността там, сред ежедневните съдби на местните хора, които нямаше как да знаят през какво преминавам. Подарявах си време и усещания. Научих се да се лекувам като малко дете - да си правя малки подаръци, да си доставям дребни радости, да спя, когато ми се доспива, дори и да е в шест часа следобед, да ям, когато съм гладна, да си играя с опасни неща. Като със собствентата си душа, например. Заради любовната мъка се научих да слизам доброволно от пистата за житейско търчане и да оставам встрани, докато другите още тичат. Разбрах, че за да мога да се състезавам отново, трябва от време на време да влизам в бокса за смяна на най-важните елементи, които ме движат - горивото, съединителя за скорости, педала на газта, и най-важното - спирачните механизми. Зрялата тъга от несподелена или неизживяна любов ми даде механизъм за свежо и спонтанно чувстване, върна на сетивата ми ранимостта, която бях притъпила с опита. Разроши ме, разчорли пригладените от живеене принципи и ги направи на пух и прах. Вдигна такава пушилка в живота и съзнанието ми, че се наложи дълго да кашлям и да се ориентирам отново в бита си чрез напипване, спомени и описания на приятели.

Някъде тогава прописах по-добре. Не търсех горещата тема, с която да блесна пред очите на другите. Не се интересувах от структура на текста, от подходящи думи и стил - просто седнах да пиша.

В някакъв момент, насред шляпането ми в меката тъга на болната любов, се осъзнах свободна. Бях преминала Рубикон и от другата страна вече нямаше с какво да воювам.

Срещнах се отново сама себе си - оголена като нерв от любов, беззъба, повяваща се от лекия повей на вятъра, размекната като топка сладолед на плажа, малко уморена и разнебитена, но цяла. И себе си, в най-чист вид. Харесах се. Не знаех доскоро, че има медицински термин “синдром на разбитото сърце”. На специализиран език се нарича кардиомиопатия.

Най-краткото описание за това състояние е силен емоционален или физически стрес (причинен от хубави или неприятни емоции), който може да доведе до слабост на сърдечния мускул. Хората, които страдат от синдрома на разбитото сърце, се оплакват от подобни симптоми като на тези, минаващи през инфаркт - болки в гърдите, задух, сърдечна недостатъчност, ниско кръвно налягане. Сърцето - този мускул с формата на стиснат юмрук - регистрира мъката и доброволно и самоотвержено се подлага на мъченията й, за да не я допусне навътре в тялото и да я остави да го разруши.

Сърцето е връзката с необятното извън нас и ограниченото, побрано във физическите ни тела. Сърцето винаги събира. Понякога, когато любовта е щастлива, тази среща е нежна и естествена като да полееш сухо цвете и то да се възроди. Друг път е мъчителна - като да натикаш балтон през ухото на игла. И в двата случая обаче тя дава космическата свобода да се срещнеш със себе си. Да се разбереш, да се обикнеш и да си простиш. Може би да откриеш някакво ново свое умение, някакъв различен смисъл, който да следваш. Тогава, въпреки сълзите и сърдечния антиритъм, напук на тежестта в стомаха и чувството на всемирно страдание и безизходица, се случва една истинска победа.

Тази над собствената суета. След като я осъзнаеш, около теб става далеч по-прохладно и свежо. Колкото и да е парадоксално, прилича на усещането от изживяването на споделена любов. Та не е въпросът в щастието или нещастието на любовта - смисълът е изобщо в докосването до нея. Затова нека си я позволяваме.