Наръчник за плуващите в дълбоки води

Улавям се, че прекарвам първите студени минути на новата година, повтаряйки си наум, че всичко ще се оправи, че всичко ще бъде наред, че всичко ще отмине. Нямам видима рана. Когато се попитам къде ме боли, единственото, което съм способна да направя, е да посоча слънчевия си сплит и да оставя пръстите си да потънат в невидимите слоеве на животите, които ме покриват. После скачам в ледените води на онова, което предстои. И само си повтарям, че трябва да изляза жива. По-жива и по-добра.

Няма защо да се лъжем. Има години, които успяват да те разрежат на две с прецизността на хирург и да захвърлят едната ти половина в Марианската падина (която понякога се помещава в сантиметрите между един, който обича, и друг, който вече не). Има години, които ти причиняват липси, бележещи те завинаги. Такива, които те учат на глагола “липсвам”, на глагола “умирам”, на глагола “обичам”. 

Има и други, които ти показват щедрост. Показват ти целия този цветен павилион, наречен живот. Черпят те с най-ярките и вълшебни радости на света. Години или по-скоро секунди от мигове, даващи ти онова прословуто всичко, което така упорито търсим. Показват ти, но само за миг, причините да има Мария Калас, Марвин Гей, Маркес. И ти дават уж безплатен достъп до всички атракции. Докосват устните ти докато спиш и ти оставят онази малка вдлъбнатина, така подходяща за целувки. Така подходяща за дом на вечността. 

Представете си, че пътувате по празен зимен път, някъде край морето, светлината е по-скоро студена, синьото се разлива навсякъде край вас. Обичате. Без значение дали този, за когото пазите любовта си, отдавна си е отишъл. Или още не е роден. А сега си представете, че отбивате от пътя. Слизате до плажа. Сваляте дрехите си, правите началните и неспокойни, някак прибързани крачки на човек, който отива на първа среща. Влизате в дълбокото, там, където краката ви не достигат дъното. Стигате до малък киносалон. Представете си, подводен киносалон. С един-единствен стол. Само за вас. Пускат ви избрани моменти от годината. Като в риалити шоу. С инструкции и напътствия. Какво да правите, ако въздухът ви свърши.

Ситуация 1

Намирам се в столичната психиатрия и чакам реда си пред уговорения кабинет. Сестра ми е с мен. Обадих й се, защото усетих, че става страшно. Оглеждам се уплашено, никога не съм си представяла, че ще се чувствам така. Винаги съм си мислила, че не съм от хората по улицата, които с пренебрежение подминаваме, чукайки на дърво от суеверие. Е, там такива няма. Има млади хора, които приличат на мен.

Влизам, сядам на едно малко и неудобно столче. Казвам следното изречение с усмивка, сякаш казвам добър ден. Защото откакто е в главата ми, нямам дни.

Когато сутрин се събудя, не искам да живея. Ще направя всичко, само искам пак да ми се живее. 

Bang-bang. Машината се счупи, зъбите ми се схващат, тялото ми се държи като чуждо, коства ми зверски усилия да говоря, камо ли да работя, почти никой не разбира. 

Какво да правите: 

Всичко ще мине. Обещавам, подписвам се и гарантирам. Това лошо и черно нещо просто иска да ви дръпне кислородния апарат и да ви накара да потънете завинаги. Сбийте се с него. Като за момиче, като за момче. Като за Онази любов. Като за вас.

Ситуация 2

Аз и схванатите ми зъби стоим на работното бюро и се мъчим да оцелеем. Почти пролет е и в книгите през пролетта животът се връща на земята, случват се чудеса. Казват ми, че изглеждам различна, че се държа странно. Враждебни водолази обикалят около мен и искат да ми срежат неопрена. След това да го запалят на брега и да танцуват някакъв нелеп и неразбираем за мен танц. Да пируват, защото ме боли.

Какво да правите:

Елегантно залепете откъснатите части на неопрена си и просто заплувайте към светлината. Оставете болката да влезе. Тя… не убива. Напротив, ще роди пеперуди. 

Ситуация 3

Ръката ви, макар и под вода, се чувства по-комфортно тогава, когато държи питие или телефон. Самотата ви е направила зависими, тъжни, стремглаво вгледани в миналото, отказващи да приемат всички подаръци, които животът тайно е приготвил. Понякога дори не знаете какво да сторите с ръцете си, приличат ви на ненужни израстъци…

Какво да правите:

Заместете телефона и питието с друга ръка. Да, ръка на някой човек. С ръце, по-малки от дъжда. Или пък готови да построят цял нов свят. Допирът лекува. Особено тогава, когато пръстите се вплитат.

Ситуация 4

Няма любов. Това, по дяволите, се усеща. Но около вас трябва да е тихо, за да чуете тайните почуквания на сърцето, писани от Костас Монтис. И ако не ги чуете навреме, рискувате да се потопите в дебрите на ненавременния яд и отложената тъга.

Какво да правите:

Нина Симон казва, че трябва да се научим да ставаме от масата тогава, когато любовта вече не се сервира. Смело, безстрашно и решително. Само си вземете още една бутилка кислород, за всеки случай. Никога не знаеш.

Ситуация 5

Това всъщност е ситуация, пълна с щастие. Безгранично и по-голямо от нас. Голямо колкото живота. Ситуация на изравняване, на запълване на липсите, на лекуване на болките. Може да трае миг, може да ни се струва като вечност. Няма никакво значение. Мислим си, че е безплатна, но истината е, че сме заплатили доста висока цена за нея. Идва като подарък, дори да не е в красива опаковка. Идва, за да ни спаси. Да ни избави. Колко хубава дума, нали, избавление… Ако малко разместим буквите, ще се получи забавление.

Какво да правите:

Изтанцувайте го това щастие. Вземете му и последната глътка кислород. И я предайте на човек, когото обичате. 

Тогава подводните ангели ще запеят най-чудната песен.