Лек за неизлечими романтици

Франк Талис за любовта като болест в новата книга „Неизлечимият романтик“.

 

Франк Талис (р. 1958 г.) е английски писател и клиничен психолог. Преподавал е психология и невронауки в Кингс Колидж в Лондон. Автор е на повече от 30 научни публикации и на 4 научно-популярни труда от областта на психологията: "Да променим ума“, "Скритият ум“, "Болни от любов“ и "Неизлечимият романтик“, както и на поредица от криминални романи с главен герой детективът-психоаналитик Макс Либерман.

Ето какво казва за "Неизлечимият романтик“ Катрин Хюг от в. "Гардиън“:

"Според клиничния психолог Франк Талис любовта изобщо не е симпатична. Тя като че ли предполага да се мотаеш из града и да се безпокоиш дали бившата ти те е наклеветила в полицията. Или пък означава да се отървеш от партньора си, за да можеш да мастурбираш на спокойствие, защото, нека не се заблуждаваме, ти си далеч по-готин от него. Или значи да пропилееш цяло богатство за 3000 проститутки, като им организираш вечери на свещи и им подаряваш скъпи бижута.

Всеки, който някога се е влюбвал, е изпитвал всички симптоми на пълноценната психиатрична лудост: падането на задръжките, магическото мислене, маниакалната склонност да си проверяваш пощата (и още по-лошо: пощата на партньора си) на всеки пет секунди. Някога са говорели за "любовна болест“ и Талис предлага сериозно да помислим  за съживяването на термина по-скоро като диагноза, отколкото като метафора. Вярно е, тя звучи по-сладко от хронична халюцинаторна налудност, органично шизофреноподобно разстройство, налудно разстройство от еротоманиакален тип или дори НТГ (Някаква Тъпа Гадост) – каквото очевидно написват психиатрите на болничния ви лист след като ги посетите с разбито сърце. 

Талис обяснява, че през първите три-четири години от връзката да си превъртял от любов е състояние, което има определен еволюционен смисъл. Природата иска от нас да движим заедно достатъчно дълго, за да дадем на евентуалните си деца приличен шанс да оцелеят. След това благословените чувства започват да изтъняват и ние или се хвърляме в нова авантюра с някое прелестно ново гадже, или подемаме безкраен спор с настоящия си партньор за това чий ред е да изхвърли боклука. Някои клети души обаче запецват на стадия на превъртането и тъкмо контактът на Талис с тези неописуемо нещастни пациенти стои в основата на тази книга.

Разказани са много истории. В една от тях жена на средна възраст се влюбва в зъболекаря си и е убедена, че любовта ѝ е споделена, въпреки че той заминава със семейството си за Дубай, за да избяга от нея. Най-тъжната история е за един мъж, неспособен да общува с най-добрите си приятели, защото е силно привлечен от шестгодишната им дъщеря, а знае, че това е ужасно лошо. А най-учудващата е тази на възрастната вдовица, която разкрива пред Талис, че депресията й се дължи не на смъртта на съпруга, когото е обичала, а на липсата на необуздания секс, който са правили.“

Нека добавим към тази забавна трактовка, че в "Неизлечимият романтик“ (2018) Франк Талис ни предлага 12 изумителни истории на свои пациенти в буквалния смисъл на думата луди от любов. Всеки търси любов, всеки се влюбва, всеки може да изгуби любовта си и всеки знае нещо за лудата любов. Но когато границата между нормалното и анормалното е премината, навлизаме в минното поле на истински обсебващата любов, която е нещо опасно и разрушително. Облягайки се на последните научни изследвания в областта на биологичните и психологическите механизми на емоционалното привличане и влюбването, Талис ни въвежда с дълбока симпатия в света на болезнено влюбените и ни показва какво става, когато "любовта се обърка“.

Ето и мнението на Иън Макюън:

"Болката и разрушителната сила на обсебващата любов приемат многобройни смайващи форми. В този великолепен труд Франк Талис ни води в самото сърце на любовта. Блестяща, омагьосваща книга.“

НЕИЗЛЕЧИМИЯТ РОМАНТИК

12 изключителни истории за обсебваща любов

Римският философ Лукреций е известен със своята дълга поема "За природата на нещата“. Частите ѝ са посветени на различни теми, като движението на атомите, космоса, времето. Отделено е и немалко място на психологията.

В написаното от Лукреций за съзнанието и поведението откриваме описание на онова, което се случва с влюбените. Той забелязва, че по време на любовно увлечение хората стават превъзбудени и обладани от неутолими желания. Сексуалното сливане, често страстно и необуздано, носи само временно облекчение, защото влюбените винаги искат повече един от друг. Лукреций сякаш описва някакъв вид пристрастеност. Използва език, който намеква, че влюбването донякъде прилича на боледуване или още по-зле – на полудяване. Любовта, пише той, е като неизлечима болест, а влюбените линеят от невидими рани. Те са болни от любов – отпаднали и нехайни към задълженията си, държат се глупаво и прахосват огромни състояния за скъпи подаръци, стават ревниви и неуверени.

След като описва всички тези симптоми, Лукреций прибягва до похват, използван от много стендъп комици – измамва нашите очаквания, за да ни разсмее. Казва: ето това е любовта, когато всичко е наред; само си представете какво ще стане, когато всичко се обърка. И изведнъж вече не е класически философ, а приятел или другар по чашка.

След което обяснява какво се случва, когато любовта не върви както трябва. Влюбените изпадат в заблуда и губят способността си за обективна преценка. Те сякаш непрекъснато халюцинират. Обикновеното и дори грозното им изглежда като забележително красиво. Не понасят да бъдат разделени от любимия човек и никой друг няма значение за тях. Любовниците стават нещастни и безпомощни, а удоволствията, които изпитват – чувственост, споделена наслада – само ги ограничават. Богинята на любовта слага здрави окови, предупреждава Лукреций.

Интересно и дори забележително е, че един римски философ отпреди повече от две хиляди години прави описание на любовната мъка, познато на всички нас. Явно в това отношение човешката природа не се е променила много от класическата древност. Лукреций не спира дотук обаче. Той прецизира доводите си и прави разграничение между нормалната и анормалната любов. В по-общ смисъл психиатрията като дисциплина почива точно върху разграничението между анормалните индивиди и по-широката група на "нормалното“ население.

Всъщност признаците, които Лукреций свързва с доброто развитие на една любовна връзка, са почти толкова драматични, колкото и признаците за влошаването ѝ. Следователно става дума по-скоро за постоянно задълбочаващо се влошаване, отколкото за действителна разлика между нормално и анормално. Впрочем Лукреций едва ли е имал съвсем ясни възгледи по въпроса и разграничението, което прави в поемата си, вероятно цели единствено да подсили хумора.

Лукреций описва нещастно влюбените като глупци. Всъщност тонът на стиховете му е доста презрителен. Приканва ни да се присмиваме заедно с него на плиткоумието на тези хора – отношение, което мнозина вероятно биха споделили. Има наистина една малка доза съмнително удоволствие, което човек може да изпита, наблюдавайки как някой друг се прави на глупак, но когато се присмиваме на нещастно влюбените, се превръщаме или в лицемери, или в автомати. Защото кой не е постъпвал глупаво – или поне видимо по-различно от обикновено – когато е влюбен? Застраховани са само онези, които са се оттеглили от обществото или потискат емоциите си. 

Не знаем почти нищо за Лукреций. От свети Йероним научаваме, че се е самоубил на средна възраст. Смята се, че е изгубил разсъдъка си след употреба на любовен еликсир. Може би е трябвало да приема любовната мъка по-сериозно.

Тя беше умна, преуспяла и ужасно депресирана – оперна певица с огромен талант. И както често се случва с пациентите, страдащи от депресия, беше и крайно раздразнителна. Описа ми как усеща секса със съпруга си. "Чувствам се като надуваема кукла“ – заяви, окръгляйки устни и стискайки бедра. После неочаквано ме погледна така, сякаш едва сега забелязва присъствието ми. Присви очи и попита: "Защо го правите?“. Отговорът ми беше необмислен и банален: "Това ми е работата…“. Можех да поясня,  но тя не ми даде тази възможност. Очакваше нещо по-дълбокомислено от един психолог. "Толкова много нещастие и злочестина – избухна тя. – Ден след ден… слушате хорските глупотевини… моите глупотевини! Що за човек си изкарва прехраната така?“. После пламъчето в очите ѝ угасна и я видях да потъва в тресавището на себеомразата. Направи немощен извинителен жест. "Няма нищо“ – уверих я и ѝ дадох по-добър отговор, макар че и той беше непълен и малко неискрен.

Защо всъщност станах психотерапевт?

Сладникавият и безопасен отговор е, че исках да помагам на хората. И е вярно. Но е толкова очевидно, че не съдържа никаква информация. Все едно да попиташ пожарникар защо е избрал да работи в пожарната и той да ти отговори: "За да гася пожари“.

Откакто се помня, ме интригуват отвъдните територии, покрайнините, странностите и междинните състояния. Като юноша поглъщах томове литература за ужасии и свръхестествени чудатости, най-вече защото фантастиката обикновено се занимава с по-загадъчните области на съзнанието и с особеното поведение. Когато съзрях, увлечението ми по странностите (и по-конкретно по психологическите странности) стана по-умерено и по-близко до интелектуалното любопитство. Но по същество си остана непроменено.

Работил съм на различни места, включително в няколко огромни болници. И навсякъде при първа възможност бягах от оживените и безукорно подредени "показни“ места – рецепцията, амбулаториите, отделенията – отклонявах се от главните маршрути и обикалях мазетата, запустелите коридори и празните кабинети. Случваше се да бродя из зловещите притихнали места, без да срещна жива душа. При една от обиколките се озовах в изоставена операционна със стъклен таван. Стъклото беше строшено и върху плочките на пода се бяха посипали есенни листа. В средата на помещението стърчеше стара машина с емайлирани повърхности. Смътно напомняше телескоп върху постамент на колелца, целият в лостчета. Почувствах се като в роман от Хърбърт Уелс или Жул Верн. Друг път открих стая с прашни полици със стъкленици, в които във формалдехид се съхраняваха парчета мозък. Беше поразителна гледка – приличаше на библиотека за спомени. В приземния етаж на една викторианска лудница попаднах на неголям музей със сбирка от художествени творби на бивши пациенти. Бях единственият посетител. Появи се служителка от охраната – дребна и бдителна жена – която тутакси настоя да се запознае с възгледите ми за въздействието на горещото време върху склонността към самоубийство.

Симптомите следва да имат причини. Те може да се дължат на аномалии в мозъка, дисбаланс на невротрансмитерите, потиснати спомени или изкривено мислене. Симптомите обаче са и крайната точка на историята. За мен психотерапията е свързана колкото със самата житейска история, толкова и с науката или състраданието, може би дори в още по-голяма степен. Неприятната истина, която не можех да разкрия пред онази оперна певица, беше, че за мен свързаната с психотерапията всекидневна злочестина е поносима, защото обичам да слушам историите – особено онези, които са леко чудати и свидетелстват за наличието на необичайни или озадачаващи клинични представи. В това отношение гузната ми съвест намира спасение във факта, че стоя рамо до рамо с височайши съмишленици.

Практикуването на психотерапия отдавна е свързано с разказването на истории. Анна О., първият пациент, лекуван с помощта на процедура, впоследствие превърнала се в психоанализа, влиза в променено състояние на съзнанието и разказва на Йозеф Бройер (благодушния покровител и съратник на Фройд) истории, които му приличат на приказките на Ханс Кристиан Андерсен. Разказите са неделима част от нейното лечение и са причината тя да описва подхода на Бройер като "говорещото лечение“.

Хората са живи сборници с разкази. Лечението с говорене отгръща корицата и пуска историите на свобода.

Настоящата книга съдържа истински истории за истински хора, които съм подложил на психотерапия, защото са преживели сериозно страдание вследствие на влюбване. Повечето от проблемите им са емоционални, сексуални или съчетание от двете. Романтичната любов, както твърди Лукреций, почти винаги е свързана с физическо желание. Клиничните явления, които описвам (симптомите, чувствата и типовете поведение), са автентични, но съм прикрил самоличността на пациентите, за да защитя тяхната анонимност.

Най-древните стихове са съчинени в Египет преди повече от три хилядолетия и половина – превъзходни любовни стихове, които описват отчаянието на влюбените като болест. Ранните средновековни текстове също разглеждат влюбването като неразположение. Древногръцкият лекар Гален от II в. описва омъжена жена, която не може да спи и започва да се държи странно, защото се е влюбила в танцьор. Любовната мъка е смятана за приемлива диагноза от класическата епоха чак до осемнайсети век, но през деветнайсети век изчезва. Днес названието "любовна мъка“ се употребява по-скоро като метафора, отколкото като диагноза.

Когато хората, страдащи от любовна мъка, изразят гласно оплакванията си, в най-добрия случай могат да се надяват на малко състрадание и на иронична, многозначителна усмивка. Присмехът и подкачането също са разпространени реакции.

Любовната мъка обаче не е дреболия. Несподелената любов често става причина за самоубийства (особено сред младите), а приблизително десет процента от всички убийства са извършвани от ревност на сексуална основа. Нещо повече, съществува възглед, който периодично получава разпространение в психиатрията и психологията, че проблемните интимни взаимоотношения са не просто свързани с психичните разстройства, но са една от главните им причини.

Често съм седял срещу пациенти, страдащи от любовна мъка, чието психологическо страдание и поведенчески смущения са не по-малко сериозни от главните симптоми на сериозно психическо заболяване. Такива пациенти обикновено се стесняват да разкриват мислите и чувствата си, защото са възприели преобладаващото разбиране, че любовната мъка е преходна, младежка, несъществена или нелепа. Нищо не е по-далеч от истината. Емоционалните и поведенчески последствия от влюбването може да бъдат трайни и дълбоки. Виждал съм как напълно нормален живот се разпада в резултат от необуздана страст. Виждал съм хора да страдат дълбоко, защото са били отхвърлени. Придружавал съм хора до ръба на психологическа пропаст – тъмно и страховито място – където съм усещал, че само една неуместна дума или нетактична фраза ще е достатъчна, за да полетят в празното. Виждал съм пациенти, заслушани в сирèната на забравата, очакващи да се сбъдне нейното обещание за избавление и вечен покой, дори докато аз се стремя, понякога отчаяно, да ги убедя да направят крачка назад. Виждал съм хора, чиято същност е издълбана до дъно от желанието и които смирено копнеят, ако не да възстановят предишната си личност, то поне да се завърнат в някое нейно бледо копие. В нито един от тези случаи не съм се изкушавал да реагирам с иронична и многозначителна усмивка.

Терминът "неизлечим романтик“ е нещо повече от занимателно название – той е признание за смущаваща клинична действителност. Показателно е твърдението на един от пламенните древноегипетски поети, че лечителите с техните церове не са способни да излекуват сърцето му. Може би е имал право.

Любовта заличава всякакви различия. Всеки иска любов, всеки се влюбва, всеки губи любовта и всеки познава донякъде любовната лудост, а когато нещо в любовта се обърка, нашето благосъстояние, образование и обществено положение изгубват всякакво значение. Изоставеният от любимата си лорд е не по-малко уязвим от изоставения от любимата си шофьор на автобус. На практика всички велики теоретици на психотерапията след Фройд са единодушни, че любовта има първостепенно значение за човешкото щастие.

Убеден съм, че проблемите, свързани с любовта – някои от които са сляпото увлечение, ревността, покрусата, травмите, неуместната привързаност и пристрастеност – заслужават сериозно внимание, а границата, която разделя нормалната от анормалната любов, често е неясна. Надявам се мнението ми да бъде обосновано от понякога дълбоко смущаващите откровения, които ще представя по-нататък – смущаващи, защото в крайна сметка демонстрират наличието на дълбоко вкоренена и всеобща уязвимост, заложена в нервната ни система от процеса на еволюцията. И най-слабата искра на сексуално привличане може да предизвика пожар, способен да ни изпепели. Всички притежаваме тази дремеща склонност, която обяснява защо клиничните случаи на нейната пълна проява са толкова тревожни и поразителни. Те ни дават основателна причина да се замислим над собствената си интимна история и ни предупреждават за опасностите, които ни очакват в бъдеще. 

Психотерапията е пословично подразделена дисциплина. Има много различни школи (например психоанализа, гещалт психология, рационално-емотивна терапия) и всяка от тях е представена от водещи личности, чийто конкретен подход се отклонява от преобладаващия, като същевременно съхранява определен набор от основни ценности и принципи. Отклоненията от ортодоксалното варират от по-незначителни изменения на теорията до коренно преосмисляне на подхода. Историята на психотерапията е изпълнена с междуособни разногласия, схизми, отцепвания и интелектуална враждебност. Представете си я като сложна дървовидна схема, състояща се от няколко ствола, всеки от които с многобройни разклонения и издънки. Процесът на растеж и повторно разклоняване е започнал преди малко повече от сто години и продължава до ден днешен.

Обичайно е книга като тази да отразява теоретичната ориентация на автора. В общия случай симптомите биват тълкувани и разбирани в контекста на предпочитания от автора цялостен подход. Винаги съм смятал принадлежността към една-единствена школа в психотерапията за ненужно ограничаваща, както съм убеден, че и най-периферните новатори в историята на темата имат да кажат нещо полезно или значимо по отношение на причината, поддържането и лечението на симптомите. Затова клиничните описания в тази книга са представени с коментар, обхващащ много различни гледни точки.

Докато водят различни спорове помежду си, психотерапевтите участват и като по-сплотена група в един много по-мащабен и все още продължаващ диспут с представителите на биологичната психиатрия относно източника на психичните заболявания. Биологичната психиатрия стъпва върху допускането, че психичните разстройства са причинени от структурни или химически аномалии в мозъка. Последица от тази хипотеза е фактът, че биологията в качеството си на по-фундаментална наука има по-тежка дума от психологията. Съотношението между биологичното и психологичното виждане относно психичните заболявания често поляризира мненията, а противниците от двата лагера обикновено са разпалени и гръмогласни. Нека отново повторя, че намирам този дебат – в неговата крайна форма – за доста безплоден.

Дори ако човек допусне, че всички психични състояния може да са свързани с мозъчни състояния, това не обезсмисля психологията, точно както химията не лишава от значимост биологията, а физиката – химията. Почти всичко във вселената може да бъде описано по различен начин и на различни нива, и психиката на хората не е изключение. Многобройните гледни точки хвърлят повече светлина и предоставят по-пълно и удовлетворително описание на явленията. Затова моите коментари върху разглежданите случаи включват препратки към биологичната психиатрия и науките за мозъка. 

Той беше на деветнайсет, студент по философия с немита коса и неубедителна брада. Тъмните полумесеци под очите му говореха за безсънни нощи, а дрехите му миришеха на цигари. Беше отхвърлен от приятелката си и проявяваше много от симптомите на любовна мъка, описани от поетите през столетията. Страданието и гневът му буквално се изливаха на вълни от тялото му.

– Не разбирам как се случи. Просто не разбирам. – Забелязах, че кракът му потропва нетърпеливо. – Можете ли да ми дадете изобщо някакви отговори? – натърти той и превърна един безобиден въпрос в предизвикателство, в което прозвуча и едва доловимо обвинение в безсилие. 

– Това до голяма степен зависи от вашите въпроси – отговорих.

Бледите му страни добиха някакъв цвят. 

– Защо е всичко това? Имам предвид… живота, любовта. Какъв е смисълът?

Животът и любовта често се свързват, защото е почти невъзможно да мислиш за живота, без да мислиш за любовта. В действителност, когато задаваме въпроси за същината на любовта, задаваме и дълбоките въпроси какво е да си човек и как да живеем.

Моят млад пациент разпери ръце.

– Е?

Превод: Надежда Розова

 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РестАрт