Кой се страхува от неделя

Ако можех, щях да се срещна с всички онези, които изпитват на гърба си цялата тъга на света. И то в един конкретен ден. 

Неделя стои като черна дупка в края на седмицата, като интервал между край и начало. За нея знаем, че била най-омразният ден на Коко Шанел. И че в изследване през 2015-та става ясно, че поне 60 процента от хората чувстват т.нар. неделна тъга или Sunday Blues. Защо все по-трудно правим разликата между края на нещо хубаво и началото на нещо неприятно? А сякаш способността да се насладим на конкретния миг и да не мислим за бъдещето, е изгубена някъде в безкрайната ни онлайн комуникация и все по-натискащата ни самота.

 

Най-силно чувството на неделна тъга, според редица проучвания, се изпитва през следобедните и вечерни часове. Усещането, че нещо сякаш те натиска, задушава, мачка. Внезапно изгубваме онази сладка способност да очакваме и трудно можем да прозрем хубавото, което предстои. Фиксираме се във всичко, което не ни носи удоволствие. И губим, уж внезапно, почва под краката си. 

 

Една от основните причини за страха от неделя е, че този ден обикновено се свързва с неприятни дейности. Всичко, което сме отложили през седмицата, се стоварва върху и без това набедените рамене на тъжния ден. И тъй като напрежението има свойството да парализира ума, най-често денят се пропилява в правене на нищо. Но не онова сладко, италианско dolce far niente, a въртене в едно и също пространство. Разсъждавайки върху едни и същи неща. Това, както знаем, не води до нищо хубаво. Освен до потъването в една неприятна бездна, от която, за съжаление, трудно се излиза. Чувала съм хиляди определения за неделя. Много хора твърдят, че това е най-ненужният ден, най-безсмисленият. Че е празен, жертва на понеделника, излишен, стресиращ. И изключително самотен. Пристига като палач, който посича усещането ни за свобода. Но дали проблемът не идва от нас самите? В езика, на който говорят социалните мрежи днес, все повече се прокрадва и понятието Smonday. Дефиницията му не е по-различна от това, което може да си представите.

 

Моментът, в който неделя спира да се усеща като почивен ден, а напрежението от понеделник връхлита с всичка сила.

 

Познато до болка.

 Опитвала съм се да превъзмогна неделната тъга и вместо в черно чувство, да я трансформирам в романтична меланхолия. Във време за книги, приятели, филми, любов, изключване. Ще излъжа, ако кажа, че ми се получава всеки път. Това е ден, който винаги ще изниква в съзнанието ми като време за домашни, а по-късно — като неприятен интервал между почивка и тонове работа, които предстоят. 

 Но понеже по-трудно се тъгува през пролетта, неделният товар, повярвайте ми, може да бъде разпределен, забравен, изоставен. Поне за миг. Защото, каквото и да говорим, неделя не заслужава такова отношение. Сигурна съм, че иска е да е убеждище на онези, които се обичат. Да пази романтиците, да ни подарява моменти на желана самота, на безкрайни, слънчеви, накъсани разговори. Важно е да държим съзнанието си заето. С неща, които ни носят удоволствие. Както казва героят на Тони Сервило във филма “Великата Красота”:

 

Най-важното нещо, което научих няколко дни след като навърших 65 години е, че повече не мога да губя време в това да правя неща, които не искам.

 

Неделя е добро време да си го припомним. Без значение от възрастта.

неделя рестарт начало ново начало