Франсоаз Долто: „Уважавайки детето, ние уважаваме човешкото същество.“

През тази година се навършват 110 години от рождението на Франсоаз Долто, а днес, 25 август, и 30 години от смъртта й.

Франсоаз Долто е френски педиатър и психоаналитик, съосновател с Жак Лакан на Френското общество по психоанализа, оригинален учен с личен принос към европейската и световната психоанализа – и това е най-сухото, което може да се каже за нея, колкото и да е вярно. Всъщност Франсоаз Долто не може да бъде причислена към никаква школа, не може да бъде наречена нито само педиатър, нито само психоаналитик, единствено сигурно е, че винаги, без колебание, без изключение, без капка съмнение е била на страната на децата и е защитавала тяхната кауза.

Франсоаз Долто казва: 

 

Необходима е много голяма зрялост, за да бъдеш родител, защото това предполага да съзнаваш, че не си в позиция на власт, а в позиция на дълг и че нямаш никакво право да очакваш нещо в замяна.

 

Долто е автор на близо 40 научни труда, сред които: "Женската сексуалност“, "Всичко е език“, "Основни етапи на детството“, "Когато се появи детето“ и "Каузата на децата“ (ИК "Колибри“: 2000-2018). Всичко написано от Франсоаз Долто притежава висока научна и човешка стойност, но "Каузата на децата“ е трудът, обхващащ етапите от развитието на учения и човека Долто, обобщаващ всичко онова, на което е посветила живота си.

В тази уникална книга Долто може би за първи път в своето творчество – и със сигурност в трудовете на психоаналитиците – се опитва да обхване света преди всичко от гледната точка на детето и само и единствено в негов интерес. Тя прави исторически и критически анализ на положението на децата, като го свързва с опита си на психоаналитик; помага ни да общуваме – да, да общуваме – с новородените и сочи пътя към бъдещето на днешните деца; споделя желанието на малкото момиченце, каквото е била, да бъде "лекар по възпитание“, първите си контакти с малките пациенти, работата си в екип, основаването през 1979 г. и развитието на Зелените къщи.

Зелените къщи са домове, в които родителите (или бабите, или дядовците, или някой близък) водят своите съвсем невръстни деца, от бебета до две-три годишни, и прекарват с тях толкова часове, колкото могат да си позволят с цел да спомогнат за социализирането им и да ги подготвят за бъдещата ясла или градина. Франсоаз Долто е популярна и в България, където вече седем години се провеждат "Дни на Франсоаз Долто“, а през май 2018 година бе открито първото психоаналитично заведение за прием и посрещане на семейства Център за развитие на бебета и малки деца "Франсоаз Долто“.

Франсоаз Долто става извънредно популярна във Франция и с участието си в радиопредавания, както и с изнасянето на лекции, на които отговаря на зададените й въпроси. През 1985 г. Долто изнася лекция по една необичайна тема – смъртта и отношението ни към нея: как я приемаме, как мислим за нея, как да говорим за нея на другите и на децата. Запис от тази лекция, публикуван в книгата "Да говорим за смъртта“, се подготвя за печат от ИК "Колибри“ в превод на Радостин Желев.

Но да се върнем на "Каузата на децата“.

В тази книга е застъпено нещо, за което Долто не е говорила в нито една от книгите си – мечтата. Мечтата за бъдещето на децата. Революционната мечта, такава каквато е всяка мечта с претенции да получи обществена реализация. Можем да я наречем утопия, но знаем, че понякога утопиите се превръщат в проекти и понякога проектите стават действителност и понякога тази действителност… да не задълбаваме. Нека вярваме, че революционните идеи на Франсоаз Долто ще се превърнат в онази действителност, в която нашите деца ще бъдат пълноправни граждани на едно умно и толерантно общество. 

Сред тези идеи, които Долто е обединила под заглавието "Детски генерални щати“ (спомняте ли си какво беше това Генерални щати? – Уикипедия: периодично събиране на трите съсловия – духовенство, аристокрация, буржоазия – тоест нещо като национално събрание), та сред тези идеи фигурира организацията на образованието, ръководството на образованието, избираемостта на учебните дисциплини и на посещаемите часове (на вниманието на Министерството на образованието). И отношението към парите. Ето го.

НОВО ОТНОШЕНИЕ КЪМ ПАРИТЕ

Отношението към парите трябва да се обсъжда още от периода на ученическите години. Парите за децата се отпускат на техните родители. Семейните надбавки се дават на родителите, а не на децата. Когато детето получава определена сума, тя се управлява не от него, а от... неговите родители. Ако в замяна на дребни услуги детето получава някакви скромни приходи, често пъти родителите го задължават да ги сложи в касичка или внесе в Спестовна каса, като няма право да ги пипа до 16-годишна възраст. А бащата или майката разпределят парите под формата на джобни, капка по капка... и не бива да се учудват, че детето ги харчи на мига – то никога не е било научено да управлява разходите си. 

Системата на семейните надбавки, които се спират, ако детето престане да посещава учебни занятия преди навършване на 16 години, унищожава самата ценност на образованието. Присъствието в училище е задължително. Може да не правиш нищо там, но това ти носи печалба. 

Родителите на деца от социално слаби семейства са поставени в ситуацията на сутеньори спрямо системата на националното образование. Те осребряват присъствието на децата си в училище.

А би могло надбавките да се плащат на детето в замяна на известно усилие в рамките на уроците, оценявано чрез проверки над полагания от него труд.

Не разбирам защо училищата не раздават пари за постигнати успехи: наградата, по избор на ученика, може да бъде грамофонна плоча, книга или пари в брой. Държавата забогатява, когато някое дете покрие съответното ниво по даден предмет. Всички ученици биха могли да получават определени суми: по 100 франка на диплома; когато 8-годишно дете вземе диплома по френски, ще получи 100 франка; при следващата диплома – 150, третия път – 300, четвъртия... Защо не?

Или пък, да се учредят стипендии за ученици – така те ще имат чувството, че сами финансират своето обучение... И ще натрупат истински капитал. А след няколко години ще могат да използват този капитал в живота, ако искат да прекратят обучението си, или за да пътуват, или за да го инвестират във висше образование.

Защо да не може да им плащаме за това, че учат? Или поне да ги възнаградим за постигнатите учебни резултати?

Мм, немалко родители биха се възпротивили. А и немалко просто биха си присвоили парите, ако наградата за добър успех се изразява в пари. Но може да се измисли някакъв контрол, нали така?

Ето следващата идея.

ЗА ПЪЛНОЛЕТИЕТО

Възрастният носи пълната отговорност за постъпките си пред закона. За да подпомогнем пълноценното развитие на такъв вид възрастни, ние трябва да съдействаме на момчетата и момичетата да поемат изцяло отговорността за себе си и да се освободят от влиянието на родителите си най-късно към 14-15-годишна възраст, като в същото време запазят, по възможност, своето емоционално общуване с тях, ако имат такова желание. Ето защо смятам, че за пълнолетие трябва да се узакони възрастта от 16 години, а не от 18, както и възможността децата да напускат по свое желание семействата си след навършване на 14 години. Когато някой навърши пълнолетие, той има законното право да се отдели от родителите си, ако семейната среда му тежи. Ако децата станат пълнолетни на 16, на 14 вече ще могат да се отделят от семействата си по свое желание. В момента единствено родителите имат право да поискат пред закона отделянето на детето от семейството, а би трябвало това искане да дойде от младия човек, дори и родителите му да не са съгласни, като възможността за това му бъде предоставена след навършване на 14 години. 

Щом образованието е задължително до 16 години, то възрастта на навършено пълнолетие трябва да се промени на 16 години. В морално отношение пълнолетието настъпва точно тогава. 

Много младежи биха се включили далеч по-рано в активния живот, с риск да се върнат малко по-късно към учението. Защо младите хора нямат право да прекъснат училище за година-две? Възможността да отсъстват една година от занятията при навършване на пълнолетие би позволила на младите хора да си избистрят погледа, преди да решат да продължат или да преустановят образованието си.

Какво по-хубаво от това да се отървеш от киселия четиринайсетгодишен тийнейджър! Шегувам се. Но шестнайсетгодишните наистина са достатъчно зрели, след като у нас "Право да притежава лична карта има всеки български гражданин, навършил 14 години“! (Да не би пък да сме постигнали една от мечтите на Долто? Е, това ще бъде велик прецедент.) Толкова са зрели, че спокойно може да им се даде право да гласуват. Както предлага Франсоаз Долто в следващия текст.

ЗА ПРАВОТО НА ДЕЦАТА ДА ГЛАСУВАТ

Предлагам следното: ако в семейството има четири деца (две момчета и две момичета), бащата да има право на три гласа и майката да има право на три гласа – гласовете на момичетата да отиват при майката, а на момчетата – при бащата, до навършването на 12 години. А след навършване на 12 години, децата да участват в избори самостоятелно. Да им бъде предоставена възможността да поемат отговорността за дадения от тях глас. Между 12 и 18 години той ще бъде съвещателен (защото, уви, пълнолетието е фиксирано на 18 години). Но поне по този начин, успоредно с ефективния глас на възрастните, ще имаме съвещателния глас на младежите между 12 и 18 години, което ще даде представа за състоянието на страната и най-вече ще предостави средство на избраните да направят нещо за бъдещето й. Защото ние говорим само за нейното минало и настояще. Правим неща за старите хора, за възрастните. Но за децата не правим почти нищо, освен онова, което сме длъжни. При т.нар. всеобщо гласуване никой не се интересува от подрастващото поколение. А и то ни най-малко не е всеобщо, след като децата нямат право на глас първо чрез родителите си, после и самостоятелно. Демокрация, която не желае да се съобрази с децата, е малоумна или порочна. Веднъж се опитах да кажа на член на парламента, близък на нашето семейство, че сме длъжни да направим всичко възможно младите да проявят интерес към настоящето и бъдещето си. "Не“ на политиката за политиците, "да“ на политиката за подрастващите поколения. Неговият отговор:

- И дума да не става. Това ще промени изцяло електоралната картина.

- Още по-добре! Родителите, които отглеждат бъдещето на тази страна, ще разполагат с толкова гласове, колкото деца имат, вместо да даваме гласа си на хора, които бранят единствено своята екзистенциална сигурност, но не и бъдещето.

Лично аз смятам, че днешните 12-годишни са еквивалентът на 25-30-годишните през 1900 година, по отношение на гражданската и обществената им зрялост. 18-годишните имат право да гласуват. Но те се "научават“ на това едва на тази възраст; а подобен опит трябва да се натрупа много преди получаването на правото и задължението да гласуваш.

Ако родителите можеха да разполагат с гласа на детето си при избори, за да могат да ги представляват в решенията, които предстоят да бъдат взети, избраните задължително щяха да се съобразят с онези, които поддържат и притежават богатството на физическата и функционалната жизненост, на обновяването на обществото. Това са живи човешки същества. Именно техните гласове трябва да водят до избирането на хората, които ще отстояват интересите на младежите и децата. Ако депутатите представляваха също така и децата от своите избирателни райони, дори и тези, които все още са в пелени и врякат, но чрез родителите си имат право на глас, за да подкрепят тези, които ще проявят загриженост за идващите поколения, за жизнената сила на страната, политиката ни по отношение на възпитанието щеше да бъде коренно различна.

Кой в сегашната ситуация ще прояви смелостта да реши, че в нашето общество, в което управляват старите хора, нито един важен и ръководен пост в управлението на страната не трябва да се заема от прехвърлили 40 или 50 години? На тази възраст те биха могли да служат като съветници, избрани от младите, в областите, в които притежават опит, но в никакъв случай не би трябвало да разполагат с власт – нито изпълнителна, нито законодателна, - и да заемат какъвто и да било отговорен пост.

Само че подобна промяна във възрастовия профил на управляващите днес изглежда като нелепа утопия. Защо ли?

Да, защо ли? И защо ли специално на тази идея биха се възпротивили хората, които не харесват многодетните семейства? И естествено, тези, които по силата на случайно стеклите се обстоятелства стоят на върха на държавната йерархия и не биха желали да се промени електоралната картина?

Тъй или инак, идеите на Франсоаз Долто може и да не се осъществят скоро, но е добре да си помечтаем – а ако ни е по силите и да направим нещо – за времето, когато равенството ще се разпростира над всички слоеве от населението и над всички възрастови групи, сред които децата – нашето бъдеще.

През 2015 г. във Франция 167 учебни заведения носят името на Франсоаз Долто и много улици са наречени на нейното име – в Белфор, Поатие, Ла Рошел, Париж.

 Да почетем паметта й.

Материалът подготви Росица Ташева. Преводът на "Каузата на децата“ е на Радостин Желев


 

Франсоаз Долто: Детето не е опитно зайче

бюлетин

още рестарт