Ода за август

Един от най-вълнуващите месеци в годината, през който често ни се случват чудеса, осмеляваме се да живеем така, сякаш ще е вечно лято, небето като че ли се отваря и имаме усещането, че всичко съществено се крие в пясъка, вятъра, златната кожа. И не сме далеч от истината. Избрахме някои любими стихотворения, които празнуват живота, празнуват този по-различен от другите месец и ни оставят онова така специално усещане, в което желанията ни се свеждат до три неща: август, 4 сутринта, море.

АВГУСТ

Обикнах аз най-плътните слова,
през август пеперудата на рамо,
в градината сънят на меката трева,
от мен косена под небе голямо.

Да легнеш, дето тя жълтей под вишна,
под ниска ябълка, покрай вода,
да гледаш и да слушаш с радост скришна
как плахо пада покрай теб плода.

И затова, че сенките отдавна
са къси, мислиш: малък е светът.
И крачката е някак вяла, бавна,
и сухо - гърлото, и устните горчат.

Къде ще денеш парещото тяло?
Вирът край теб дълбок е и блести.
Дорде тревата не е изгоряла
гмурни се в него, стой там до премала
и пясъка напипай със пети!

Изпървом още ще усетиш близко
спасителното дъно с вечен хлад.
В стремеж един тъй корените искат
да впият пипалца в подземен свят,

за да наситят по дървото вито
жадуващата същност на плода.
Недей се спира. Бавно, упорито
дълбай, додето стигнеш до вода,

додето стигнеш къртовски до прага
на дъхащия вино мокър пласт,
где - древен сок - живителната влага
с кристални извори върви към нас.

Зной пладнешки под ябълката властва,
миришат лободовите листа.
И виждам ясно как светът израства
зелен, из изначалната вода.

Николай Майоров

превод: Христо Черняев

АВГУСТ

С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.

С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.

Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.

Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.

Борис Христов

 Август

Слънцето прежуря. Нищо

друго не съзира взора,

само жълтите стърнища,

ширнати до кръгозора.

Времето бе дъждовито,

но градушка не удари.

И големите хамбари

пълнят се със русо жито.

През пушилката, до болка

остра, в пладнята гореща

къмто селото отсреща

спуща се една двуколка.

И далеч накрай полята

своя скелет горд възправя

тайнствена и величава

стара мелница крилата.

Енрике де Меса

превод: Александър Муратов, Атанас Далчев

На улицата до голямото пристанище

На улицата до голямото пристанище —

единствената улица в живота ми —

танцуваха внезапните момичета

и въздуха извайваше бедрата им.

Мъжете се отпускаха по стълбите

и уморени — тъмните им мускули

прибираха крилете си… Жените им

се търсеха във мъжките им погледи.

Унесени — децата се притискаха

в трептящите им хълбоци. Прозорците,

които се люлееха от вятъра,

изстрелваха блестящите си ножове,

но никой не умираше.

Танцуваха

и пееха внезапните момичета.

Китарите неистово ликуваха,

защото лятото е във средата си,

в самата си сърцевина — завършено

и съвършено в своето присъствие…

Защото сянката му е в нозете ни

и толкова е хубаво във въздуха

на улицата… В девет и петнадесет,

в средата на танцуващата улица

премина лъчезарно погребение…

Ковчега се люлееше във дланите

на близките, които се усмихваха.

Старицата заспала на леглото си.

Повикали я… Тя не се събудила.

Китарите.

И на върха си —

Лятото.

Танцуваха внезапните момичета.

Христо Фотев

Август

Навън е пек. Навън е клада.

Зной августовски. Зной нечут.

А мен внезапно ме напада

един невероятен студ.

Необясним и непонятен.

Незнайно откъде дошъл.

И срам-не срам, със радиатор

се топля. Като зимен вълк

със вкочанени зъби тракам.

Дали преди мен на света

не е забравил, боже, някой

една отворена врата?

Дали напразно без умора

се мъча, мръзнейки, сега

след себе си да я затворя…

Незатворима си, тъга.

Ще скърцаш ти на свойте панти,

додето някой божи ден

един друг земен квартирант те

закрехне тъжно подир мен.

Дамян Дамянов