Осъзнат живот, или как се изгубваме и отново намираме себе си

"Днес толкова много от пациентите, които съм лекувал като млад, са някъде далече или са вече мъртви, но понякога, когато се будя от сън например, откривам, че ги търся, за да им кажа още нещо.” – д-р Стивън Грос

 

Ако сте присъствали на срещата с д-р Стивън Грос, който гостува в България през май 2017-а година, значи вече сте прочели "Осъзнат живот”. (И живеете някак по-осъзнато:-) Ако сте пропуснали този шанс, тук ще намерите откъс от книгата, който ще ви принуди да се срещнете с Грос. Е, задочно, но и това е нещо.

Thomas Danthony

Авторът на "Осъзнат живот” е действащ психоаналитик вече четвърт век. Лекувал е пациенти в психиатрични болници, клиники за психотерапия и съдебна психотерапия, детски отделения и отделения за възрастни. Прекарал е повече от 50 хиляди. часа с пациенти. Тази книга е плод на работата му с тях. Триумфът й на световния литературен пазар е обясним. Д-р Грос пресъздава реални истории от своята практика, но го прави с уважение към своите довереници, със състрадание и усет за драмите на човешкото сърце. Препратките към друг един голям психотерапевт и писател са неизбежни. Ако харесвате книгите на Ървин Ялом, д-р Грос ще ви плени с лекота. 

"Психоаналитиците обичат да повтарят, че миналото живее в настоящето. Бъдещето обаче също живее в настоящето. Бъдещето не е място, към което сме се отправили, а идея, фантазия. То е нещо, което създаваме и което, на свой ред, създава нас.”

Д-р Грос знае, че всеки терапевт е ученик. Един от пациентите, за които разказва в "Осъзнат живот”, Питър, ще му даде да разбере, че в борбата между живота и смъртта силите са разпределени почти поравно. Лили ще го убеди, че (при)смехът е нейното средство за справяне с неувереността. А Филип ще му покаже, че с лъжите си не се опитва да разруши интимността в отношенията си, а тъкмо напротив -  това е неговият начин да съхрани близостта. Особено любопитни са историите на проф. Джеймс Р. и Аманда П. Някои хора предпочитат да бъдат мразени, но не и забравени.

Казват, че всички скърби могат да се понесат, ако ги поместиш в разказ или разкажеш тяхната история. Какво обаче се случва, когато човек не може да разкаже историята на скърбите си? Тогава историята му сама разказва за него. Как ли? Започваме да сънуваме историите, които ни мъчат, развиваме симптоми или реагираме по начини, които не разбираме напълно.

Колкото до загубата… Тя наистина е в подножието на всяка дълбока промяна. Когато болката е свило гнездо в сърцето (и сякаш няма мърдане!), това звучи абсурдно. Всички знаем що е бездна. Но Стивън Грос ни напомня, че всяка раздяла е връзка, а всяка загуба – шанс за промяна. Понякога стените помежду ни – били те стени от мълчание, пространство или време, ни свързват по-здраво и от най-уютната стая. Защото усилват стремежа към другия, а защо не и към друга цел. Карат ни да се вслушваме по-внимателно във всяка изречена дума.

Винаги е по-добре човек да се изправи очи в очи с реалността, отколкото да не го направи, заключва експертът. Не бива да позволяваме страхът или болката от загубата да убие и онова, което ни е останало.

 ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕТО ОТ СКРЪБТА

 Записките ми сочат, че съм се срещнал за консултация с Алис П. през юни 1988 година.

– Не съм на себе си от години. Не знам как да се измъкна от това състояние – бяха първите ѝ думи.

Разказа ми за семейството си. Със съпруга ѝ искали да осигурят добро бъдеще на дъщерите си и "момичетата“ наистина се справяли чудесно – тази година малката им дъщеря щяла да се дипломира от факултета по медицина в Оксфорд. 

Към края на консултацията Алис се намести по-напред върху стола. Каза ми, че деветнайсет години по-рано третото им дете, синът им Джак, бил починал най-неочаквано. Бил на три месеца.

– Случи се в петък, 27 юни 1969 г., точно след като обядвахме. Нахраних Джак и го сложих да легне. Когато се върнах, беше мъртъв.

Тогава Алис ми разказа откъс от книгата на К. С. Луис "Размисли за смъртта“, в която той описва страха си, че малко по малко губи спомена за мъртвата си съпруга:

– ...като снежинки, които падат върху спомена му за нея, докато напълно скрият истинската ѝ форма, така пише Луис. При мен не е така – обясни Алис. – Аз си спомням Джак съвсем ясно – мириса на кожата му, усмивката му, всичко. Преди няколко дни – продължи тя, без да помръдне, – приготвях закуска в кухнята и слушах радио, когато чух онази ужасна новина за децата, които загинали при инцидент с лодка. Помислих си: "Джак поне е в безопасност – няма как да се удави“. Така си казвам понякога: Джак поне е в безопасност – няма как да попадне на пиян шофьор. Джак никога няма да се разболее от рак или да получи инфаркт – детето ми е в безопасност. Откачено е. Не трябва да мисля така.

 Шест месеца по-късно Едмънд К. ме помоли да го приема за консултация. Двайсет и девет годишен, той беше директор на международна организация за хуманитарна помощ. През последните няколко години бил посетил над трийсет страни, ръководейки възстановителни работи в Афганистан, Судан и Ирак. От деветнайсетгодишен, когато баща му се бил самоубил, приемаше антидепресанти.

– Не трябва да ги вземам вече – каза ми той, – но всеки път когато се опитам да ги спра, отново започвам да се чувствам така, както се чувствах тогава – ядосан на баща ми, задето се самоуби. Толкова е глупаво. Досега трябваше да ми е минало.

 Алис П. и Едмънд К. скърбят, всеки по свой си начин. Общото между тях е следното: страдат повече, понеже са обзети от идеята, че могат окончателно да се избавят от скръбта.

Страдат повече, защото и двамата очакват да се движат напред, да преминат през определени етапи на скръбта. И когато това не се случва, започват да мислят, че нещо не е наред в начина, по който действат, или по-точно, че нещо не е наред в тях самите. Измъчват се двойно – първо, заради скръбта си и второ, заради тиранията на собствените си представи за това какво трябва: "трябваше вече да съм добре“, "не трябва да съм толкова гневен“, "трябваше досега да съм продължил напред“ и т. н. Не е оставена почти никаква възможност за емоционално изследване или разбиране. Такова поведение води до омраза към самия себе си, отчаяние и депресия.

Идеята за освобождаването от скръбта почти сигурно се появява за първи път в работата на Елизабет Кюблер-Рос. През 1960 г. тя различава 5 психологически стадия, през които преминават неизлечимо болните, последният от които е приемането. Преди около двайсет и пет години Кюблер-Рос и много терапевти, които се занимават с консултиране при смърт на близък човек, започват да използват тези пет стадия, за да опишат преживяванията както на умиращите, така и на опечалените.

Отдавна мисля, че Кюблер-Рос не е била права.

"Психологическите стадии“, през които преминават умиращите и опечалените, са напълно различни. Всеки един от нас скърби по различен начин… Скръбта може да се отдръпне и след това, без предупреждение, отново да се съживи. Окончателното освобождаване от скръбта е също толкова измамно – фалшива надежда, че можем да умъртвим живата си болка.