Силната жена прощава дори когато не остава

София е страшна красавица тази вечер. Прилича на момиче, което се е свило и се топли само в леглото. Очите ѝ са пълни с плач, който се разлива върху постелята под нея. Цялата е в бяло, дъждът се сипе върху нея като комплименти. Асфалтените ѝ бедра постепенно стават млечни и движението по тях е все по- трудно. Можеш да я обхождаш само с поглед. Тя е скована, студена и поглъща цялото ти внимание. 

Мълчалива е София като жена, която обмисля дали да ти прости или не. С мълчанието хората успяват да скрият мислите си, а те се въртят в главата като огнени обръчи и не знаеш кога пламъците им ще се трансформират в думи, които ще те опарят целия. 

Хората си омръзват бързо, защото нямат въображение да се вгледат дълбоко един в друг. Тя беше от онези жени, които могат да ти дадат повече отколкото си очаквал да откриеш в жена, повече отколкото си гледал във филмите на Гаспар Ное. Тя беше опиум, който те разтваря в пространството. Понякога успяваше да е секундната стрелка на часовника, която спира, за да създадете ново време за вас двамата. Носеше ново бельо всеки път за теб и ти показваше кътчета от себе си, както на никой друг.

Ти ѝ беше първият след всички други. Така можеше да те накара да се чувстваш. С нея открихте секса за първи път след като го бяхте правили с други хора от години. Взаимните ви разходки по местата, които беше преминавал сам бях нов свят, виждаше нови неща, защото взаимността е такова нещо... отваря ти очите. Всеки иска да е нещо специално, а става такова, когато най-малко очаква, когато вземе решението да си даде с някой друг това, което не е правил и не е давал на никой друг. Сладки моменти, интимен кикот, който другите хора не си дават, другите са на заден план. Другите не съществуват. Съществува Тя . Тя беше любов, а ти беше изплашен. 

Тя беше трийсет срещи, всяка от които все по-хубави от първата перфектна среща. Тя е онази жена, вероятно израснала в разбито семейство, която има страх от изоставяне и постоянно се забърква с мъже, които имат страх от обвързване. Омагьосаният кръг на едни в повърхността си несподелени любови, които всъщност са споделени, но застинали под несподелените взаимни страхове. 

Тя е специална. Нея я откривам в мен самата. Нея я откривам в повечето женски лица, с които се разминавам по улицата. Влажното в очите им не е от спиралата, която им люти. Меки са им усмивките, но удържат острите разочарования, които бодат и насълзяват очите им. Поглеждам огледалото и виждам в ирисите си очите на стотици тъжни жени в тях, но това не ми пречи. 

Хората вземат решения да си тръгнат още преди да е започнало всичко и ние усещаме решенията им, но оставаме. Оставаме, защото силната жена трябва да е достатъчно смела да остане, когато трябва да избяга веднага. Ще слуша внимателно всички обяснения, които ще изровиш грижливо, за да оправдаеш предварително мизерните постъпки, които обмисляш да сътвориш. 

Тя е такава, че ще ти слуша страховете и ще запуши устите на своите собствени, защото твоят глас ще е важен. Ти си важен, скъпи. Само ти. Ти ще си онзи пореден герой, измислил мит за себе си. Една легенда за това какво представлява, една илюзия какъв трябва да бъде, добре зашита по краищата с перфектните извинения да правиш каквото си искаш, само и само да си тръгнеш скоро, без да се чувстваш виновен. 

Без ти да си грешния, защото на теб жените ти омръзват лесно и вината е винаги в тях, а не в теб, че си способен толкова бързо да изчерпваш хората, все едно са предмети. 

Разказах на приятелка за теб и тя ми каза да те изпратя на психолог, за да се лекуваш, но аз искам още малко време да те имам такъв объркан, с грешни представи, способен да разрушиш всяко момиче по улицата без да ти мигне окото, защото предварително си ѝ се извинил, че ще го направиш и това сваля всяка отговорност и вина от теб. 

Страхът от обвързване понякога отключва в другите хора страхът от превързване на рани. Техните собствени. Тя е открила мъж като бездна и се е хвърлила в него безразсъдно, защото силните жени са такива. Те имат сила за всичко, а в любовта са като малки деца. Искат да летят и да се смеят, а накрая, когато им вземеш любимото мече, което ги пази тихо, се сгушват в гънките на меката завивка и малките пукнатини на тъгата си, ридаят смело и безпощадно, защото няма кой да ги опази от тъмното в хората, което са открили. 

Силните жени се хвърлят в бездната в теб, защото не очакват, че си способен на повече страхове, отколкото на повече любов, все пак хората сме създадени да обичаме, а не да се страхуваме постоянно. Пропадайки дълбоко в теб, виждат затворена врата, която добре си заключил с оправданията си и в която нелепо се разбиват. 

Силната жена обаче прощава дори, когато не остава, защото е заета да се превърже цялата след разбиването в теб. Ти обаче ще си простиш ли, че не ѝ се наслади, че през цялото време мислеше как ще дойде моментът, в който тя ще ти омръзне и дори забрави да усетиш вкуса на устните ѝ. Ще си простиш ли, че всеки път, когато погледнеш часовника на ръката си, секундната стрелка няма да отмерва онова извънземно време между вас двамата, а времето, което е еднакво за всички около теб. 

кожата на този град веригите,