Петъчен лек за меланхолици

Лек за меланхолици

All you have to do is take your clothes off

Frank O’Hara

Когато ме видиш угрижен, потиснат, в лошо настроение,

всичко, което трябва да направиш, е да захвърлиш дрехите,

и тогава грее слънцето, и се открива тайната:

че сме плът и дишаме, и се намираме

близко един до друг.

Голотата ти ме прави неуязвим.

Гнилата логика, помътеното

сърце, разязвените вечери се лекуват

със съвършената симетрия на твоите ръце и крака.

Разперени оформят вечен кръг, пътеки

към усамотен плаж, ритуалът на Бог.

Всичко, което не си ти, което не съм аз,

престава да бъде важно: болката,

безчувствието, отвращението, са дребнавости,

които нищо общо нямат със живота.

Когато ме видиш да агонизирам, захвърли дрехите.

Дори да съм умрял, аз ще възкръсна.

Хосе Луис Гарсия Мартин, превод: Рада Панчовска

Влюбеният

Цялата нощ си мечтах за тебе, прекарах цялата нощ, 
сънувайки, че те целувам в патиото на църква край морето. 
Как влюбен бях в тебе и не ти го казах никога. 
Отгатна ли го? Искаше ли го? Молеше ли се за това? 
Имаше шест години повече от мен, беше по-готова за живота, 
не се товареше като мен, а беше умерена и разумна, 
макар изпълнена с любов отвътре, любов към мен, 
към мен, който бях един от най-изгубените типове, и това наистина 
се забелязваше веднага, и как си спомням за ръцете ти 
и за твоята усмивка, всички любовници си спомнят за същото, 
само че аз не се вмъкнах никога в леглото ти, години си представям 
как трябва да е в леглото ти, един ден ми го показа, 
но нищо повече. И сега се събуждам и съм сънувал, че те целувах, 
и е десет сутринта на едно монументално лято, 
и вече си пийвам джин, така, на гладно, и излизам 
на терасата на стаята си и виждам туристите да се изтягат 
върху пясъка, и мисля, че ти би могла да си тук с мене, 
колко влюбен бях в тебе и как ти също беше, 
и колко лошо направихме да не сме се повъргаляли хиляда пъти 
на хиляди легла, или колко добре направихме, защото, като се познавам, 
сигурно щях да те помоля да се бракосъчетаем и ти би приела, 
и както съм пиян по цял ден, когато ще съм се уморил 
да чукам всяка нощ, може да ми се прииска да ти фрасна един юмрук, 
или да те бутна в някоя река, или на тебе да ми пуснеш един изстрел, 
или да ме отровиш, или да ми изневериш с друг. 
Как мога да кажа всичко това за тебе, която си един ангел 
и продължаваш да бъдеш, и за мене, който те обичах невинно. 
Ще е по-добре да продължа да пия, докато се изтриеш от паметта ми, 
и това наистина ме кара да плача, и съм един тип, който плаче 
в десет и половина сутринта, седнал на терасата на стая 
за туристи, с топъл джин в ръка – това са остатъците 
от нощта, – плачещ, защото ако те изхвърля от паметта си, 
наистина тогава няма да ми остане нищо.

Мануел Вилас, превод: Рада Панчовска

Happy New Year

Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш 
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твойта длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирте сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.

Хулио Кортасар, превод: Стефка Кожухарова

 

Неруда Превер Бовоар