Кожата на този град

Понякога добрите момчета могат да ни направят много лоши момичета и след това да ни превърнат в много тъжни момичета. Заради теб изтрих червилото си в ръба на чашата за вино съвсем съзнателно, облизах остатъка със смесица от ризлинг и вълнение, защото всичко от което имах нужда е устните ти да са новото червило, втората кожа върху чистите ми устни. Всяка твоя дума галеше стените ми, които изтъняваха под топлия допир на безобразния ти тембър. Гардът падаше, маските отдавна счупени отлежават в дъното на близостта ни, защото нямам време да губя времето ни.

Всичко започва така, добро момче, аз съм фаталната героиня от филм, а приключвам като последните два реда от драматичен стих. 

Накрая остава само многоточието, а то тежи повече от всичко. Бурята навън е оглушителна, но единственото по-силно от нея е мълчанието между нас. Мълчанието ни е като силна музика, която се блъска в стените на съзнанието ми, изкривява ги и деформира себе си. Усещам го как сяда точно в центъра на моята глава изнемощяло, очите му са втренчени в мен. Очите на мълчанието между нас плачат. Приличат на малки свити котенца намокрени от дъжда, приличат на софийското метро след буря, на разорените подлези, плюещи кал. Под очите на мълчанието между нас има само една сълза точно толкова голяма колкото водната капчица останала върху устните ми след като пих вода пред теб. 

"Имаш капчица вода останала върху устните си“

Момче, върху устните ми е млечният път, върху устните ми има десетки галактики на стотици хиляди години, които усещат движението на всяка планета в себе си, могат да почувстват всяка клетка от телата ни и единствената посока, която различават е към твоите устни. 

Не можех да не те целуна колкото и лоша да ме правеше това... беше на живот и смърт. Дори да знаех, че ураганът, който ще предизвика тази целувка след това ще ме накара да умирам хиляди пъти докато си мълчим решавайки съдбата на чувствата между нас. 

Откакто те видях знам, че няма любов от пръв поглед. Любовта започва от първото ни мълчание заедно. Способна съм само да мълча, за да не те отблъсна. Но зад мълчанието избирам след като съм ураган да не помитам само теб. Дъждовете в града нямат правото да те докосват, всеки сантиметър от тялото ти е създаден само за моите пръсти, моите устни. Ти не си моето момче, но си новото ми любимо мълчание. 

Това е от значение, защото редовете ми избират да са написани за теб. Кожата ми има памет и избира да помни твоето докосване.

Градът ни затаява дъх толкова дълбоко, че изчиства всички шумове около нас, погледите на непознатите не могат да ни достигнат, само ти, аз и мълчанието ни. Кожата на този град има памет по-добра от моята, тя помни най-добре стъпките ни. Ние стъпваме нежно по нея както се усмихваме един на друг, оставяме й белези.  Оставаме по нея като малка бенка на лявото ѝ бедро, която обозначава мястото на първата ни среща. След време бавно осъзнаваме, че белезите, които сме й оставили са по нас самите, но не върху кожата на телата ни, а онази кожа, която удържа стихията на всичките ни чувства. 

Правим малки стъпчици един към друг, един в друг, понякога в противоположна посока. С всяко едно наше общо движение от мен не остава нищо освен звездни експлозии, които плавно яздя със здраво изпънати юзди и не искам толкова бързо да виждаш, че ме превръщаш в Супернова. 

Момче, не можеш да разбереш какво ми причиняваш. Не ме е страх от трансформацията, която ми даваш смесвайки мислите ни в кристална чаша, разбърквайки смело съставките с интелектуална бъркалка. Не се страхувам от отдалечаване, защото хора, които се връщат, са хора, които някак никога не са си отивали.  

А ти си като върнал се за мен от други светове и ще се връщаш винаги дори за малко, дори за една среща и  единствена целувка. 

До следващия живот, когато пак ще ме превърнеш в Супернова, а така стартират световете с всяко начало към всеки следващ край.  

любов любовна история Бовоар Лейбовиц