Франсоаз Долто: Детето не е опитно зайче

 

Истинските революции се извършват стъпка по стъпка. Франсоаз Долто е наясно с това. Гениален визионер, мечтател и практик, тя разсъждава и коментира въз основа на двойния си опит – като детски лекар психоаналитик и като майка. А "Каузата на децата” с основание се счита за най-революционния й труд.

Твърде често забравяме, че детето е субект, а не просто обект на обсъждане. Най-просто свидетелство е фактът, че при развод съдиите не считат детето за единствен съдник. За тях по-надеждният родител е този, който гарантира материална сигурност. Но потребността от материална сигурност идва много след емоционалната… 

Долто е категорична:

"Най-тежката драма в човешката участ е, че в детска възраст, когато сме най-креативни и с най-живо въображение, ние сме зависими от възрастните.”

Векове наред дискурсът за детето набляга много повече на неговата незрялост, отколкото на неговите заложби и способности, на природния му гений. Същото прави и научната мисъл.

За да илюстрира тезите си относно порочните възпитателни практики, в "Каузата на децата” Долто дава множество примери – обръщайки се към различни епохи, народи, религии и части на света. Акцентира на факта, че от самото си раждане всеки човек притежава несъзнавана етика, която може да бъде обобщена с фразата "крушката не пада по-далеч от дървото”.Всичко се случва така, сякаш човек наистина разполага със свобода на избор. Но само така изглежда…

За да накараме детето да разбере, че действителността не е такава, каквато си я въобразява, трябва да го въведем в езика. Но не като мърморим, наставляваме, забраняваме и наказваме, а като разясняваме, упътваме, даваме личен пример. Като се държим с децата си почтително, като с равни на нас субекти. Защото те са такива, нищо че нашите представи за добро възпитание са сбъркани.

Забелязали ли сте, че вместо да разясняваме на детето правилата на сигурността и да го упътваме с ясни думи как да борави с предметите, ние го предпазваме, като го ограждаме отвсякъде? Отнасяме се с него като с някакво тяло, опасно за самото себе си. Вместо да проведем разговор, който би имал несравнима стойност, ние наказваме, а понякога и удряме децата си. Което не значи, че трябва да подценяваме риска, на който малчуганът е изложен по съвсем естествен начин.

"Митът за развитието на плода – от раждането до възрастния индивид – ни кара да отъждествяваме еволюцията на тялото с тази на интелигентността. Само че символната интелигентност остава неизменна от зачатието до смъртта“, обръща внимание Долто. 

И маркира абсурдите, които са голямо изпитание за днешните млади хора. След като колективните митове се провалиха, би следвало да се чувстваме по-отговорни за себе си и да търсим собствен път за развитие. Парадоксалното е, че днес човекът приема своята независимост като нещо наложително, жизненоважно за оцеляването му, докато на практика всичко му пречи да я постигне. И най-незначителната проява на критично мислене и въображение веднага бива парирана от приятели и авторитети в лицето на родители и преподаватели. (Пътищата вече са отъпкани, защо е необходимо да откриваш топлата вода?). За "неосъществените конформисти”, каквито са независимите творци например, и преди, и сега, животът не е никак лек. Като деца често са им се присмивали, третирали са ги като freaks. А у тези от тях, които са с по-крехка психика, това поражда усещане за безизходност, апатия, депресия и екзистенциален страх…

Франсоаз Долто е безмилостна към образованието, което продължава да бъде чиновническа сфера (тези страници сякаш са писани за България), поради което всяка промяна в учебния план, в начина за придобиване на знания и умения, особено ако са насочени към отделния ученик, е трудно осъществима. Все още доминира манталитетът, който се стреми да запази политиката на най-малкото съпротивление и най-големия комфорт.… Отблъсква и фактът, че физическите упражнения в училище да са изцяло насочени към духа на надпреварата, а не към удоволствието от играта.

Образование, което се състои в това да караш учениците да предъвкват знанието на учителя, което той е получил от други възрастни, е перверзия. "Ако ми кажеш това, което вече знам, ще ти пиша добра оценка.“ Това е върхът на педагогическото безумие.

Вече знаете защо "Каузата на децата” е революционна книга. Защото всички трудове в областта на педиатрията и възпитанието, излезли преди нея, следват традицията на "възрастоцентризма“. Възпроизвеждат и популяризират модели, които са в служба на родителите, а не на децата. А Долто предлага блестящ психоаналитичен анализ на съвкупност от исторически, социологически, етнографски, литературни и научни данни за мястото на децата в обществото. Очертава изцяло нов подход към детската психика. И поставя основите на ранната профилактика на детските неврози.

АртАкция представя и ключов откъс от книгата "Каузата на децата".

"ЧЕТИРИСТОТИНТЕ УДАРА“, ИЛИ ЕМОЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ

Забравяме, че детето е субект, а не обект на обсъждания – както при раждането, така и след това, във всякакви случаи. Например, когато трябва да се реши при кого да остане детето на разведените родители, съдиите не смятат, че детето е единственият "съдник“. За тях най-добрият родител е този, който има най-много пари, най-много свободно време и най-голямо жилище. Но за детето други неща са от значение: търпимостта към трудното му адаптиране към живота и любовта, която получава, за да му се помогне да се адаптира. Материалната сигурност идва много след емоционалната. Трюфо добре е показал това в "400-те удара“.

Младият Антоан Доанел прави всичко възможно, за да намери възрастни, достойни да упражняват властта си над него. Когато е налице власт и детето усеща, че залогът си заслужава, то може да я приеме. Също както боксьора, който приема мениджърът да не му позволява да прави секс в трите седмици преди мача. В това има смисъл. Но онова, което детето не разбира, е т.нар. възпитателна власт, която има претенциите да го научи на някаква етика, при положение че разполагащият с тази власт не спазва същите етични принципи. В своите родители Антоан Доанел търси преди всичко вътрешна истина.

Във филма на Трюфо детето е най-вече натрапник, който пречи. Майка му го родила, когато била момиче; искала да направи аборт, но майка ѝ я разубедила. Бабата отглежда момчето до момента, в който дъщеря ѝ се омъжва. Съпругът е добряк, който иска да има дом и който се храни с пикантериите на своите колеги; това е единственото, за което говори, когато се прибира вкъщи ("Секретарката с началника...“). Съпругата му има син, но той не се интересува от момчето. Държи се с него мило и равнодушно, а в поведението му има известен намек и за хомосексуално съучастничество.

Една вечер майката предупреждава по телефона, че трябва да остане до късно в службата. Съпругът, който вечеря сам с момчето, казва: "А! Сега сме двамата по мъжки, заедно ще си сготвим нещичко...“. И заедно ще си говорят глупости и ще се закачат. Когато жена му се прибира, той ѝ прави сцена. "Хем работиш до късно, хем не ти плащат извънреден труд.“ В същото време момчето е видяло майка си след работа да се целува с друг мъж, а пък тя е видяла, че то ги е видяло. Но синът не я издава и става съучастник в изневярата, защото в замяна на мълчанието му майката започва да се държи с него по-добре.

Веднъж момчето казва на един от учителите, който го е взел на мушка, "Майка ми умря“, за да го остави на мира. А учителят отвръща: "Горкото момче, много съжалявам... Защо не ми каза?“. И силно се разстройва, че цяла седмица се е заяждал с този ученик. А го е правел, защото момчето не се учи добре, а е интелигентно и би могло да бъде първенец в класа. Родителите пристигат в училище, и двамата. Пастрокът удря плесница на момчето, защото е казало, че майка му е умряла. Но това е самата истина – за него майка му наистина е мъртва! Това е дълбоката истина и той вече няма никаква сигурност. След тази случка малкият бяга от къщи. Преживява, като отмъква бутилки мляко нощно време. Но най-учудващото е, че не спира да ходи на училище. Даже пише писмо на родителите си, за да им съобщи, че повече не желае да пречи на съвместния им живот. Когато може да се грижи за себе си и заживее достойно, ще ги потърси отново. Родителите отиват в училището и установяват, че той посещава часовете. Изненада!

Ясно е, че единственото желание на момчето е да се издигне в обществото, затова продължава да ходи на училище въпреки студените нощи и глада. Той държи на училището, обаче именно то го проваля. Бащата отива при съдията и казва: "До гуша ни дойде, това повече не може да продължава...“. И го изпращат в поправителен дом. Мисля, че майката и бащата могат да бъдат неумели родители, както тези на Антоан Доанел, без детето им да стане престъпник – достатъчно е то да чувства, че го обичат.

"Каузата на децата” е на българския книжен пазар в превод на Радостин Желев.

 

деца книга София,