Великият ден на самотата

Самотата не е за българи. Това си мислех, докато гледах в екрана на телевизора си двете колони автомобили, проснали се като старчески вени по магистралата на излизане от София. Подредени една зад друга коли във вечерта на четвъртък преди Великден. Стоят на онова препоръчително животоспасяващо еднометрово разстояние една от друга, а вътре чинно и кротко седят цели семейства с маски на лицата. Чакат да бъдат “одобрени” да напуснат града в условия на социална изолация, за да могат да се преизолират социално и празнично на… други места, с други хора. Нали е Великден…

Нямам намерение да съдя и да се карам. Не, защото не смятам това масово движение в условия на здравна криза за предателство към сънародниците, а защото няма смисъл. Заработи ли великата българска максима “Абе какво толкова ще стане?!”, ако ще и от оня свят да се върне някой да даде отговори, нищо няма да се промени. Чувството за някаква неприкосновена вътрешна, много лична убеденост в разни неща е толкова силно у българския характер, че не съществува рационален аргумент, който да го разклати. Ние си знаем “дълбоко в душите”. На нас ни стои “някъде в сърцата”. Така правеше “баба ми”, така си е “от памти века”, така ще правя и аз, пък “каквото ще да става”. На тази територия рационалните аргументи винаги са готови да си подвият опашките пред нещо, напоено с мистика, стига то да дава карт бланш на намеренията ни. И когато мистиката е част от цяла духовна система, извоювала си по-свободни права от тези на базираната на факти реалност, естествено е резултатът да е едно на нула за нея. И как иначе - в условия на забрани, се отваря вратичка за малко свобода! Узаконена от неприкосновената религиозна необходимост на онези пътници с маски по колите непременно да празнуват Великден, “както си му е редът”… 

Вие вярвате ли в тази религиозност на българина? Аз не. 

Вярвам обаче в абсолютната му неспособност да преживява самота. Камо ли пък да извлича позитиви за себе си от нея. Каквото ще да е - пандемия, мор, чували за трупове, остри държавнически речи и размахани административни показалци - нашенецът не може да преживява празници самотно. Самотата по принцип го плаши зловещо - да си сам е екзистенциална криза, нещастие, проклятие. Затова и дори когато е необходима като духовен път, като самовглеждане, препоръчано от самата религия, в българския национален характер самотата не може да не бъде последвана от нещо масово, от сбирка, от много тела, отдадени на храна и веселие. Самотата за нас винаги е тъжна, затова и идеята за празник не се свързва с нея. 

Не съм вярваща, но дълбоко уважавам вярата. Никой няма право да осъжда лостовете на другите хора да се справят с кризите в живота си, стига те да не блокират неговата собствена система за оцеляване. Религията и вярата се появяват там, където човек няма никакво логично обяснение, никаква рационална визия. Необяснимото, разбира се, винаги е малко страшно. А страхът се лекува по два начина - чрез опознаване и с присъствие. Частта с опознаването и особено осмислянето на страха изисква целенасочени усилия и сериозен и дълъг мисловен процес. Изисква вглъбяване и умозрителност, които могат да бъдат постигнати или в самота, или в някакъв вид сектантска, ритуална заедност. Като нация в своето тийнеджърство ние не сме склонни да изпадаме в уединение, за да мислим. Ние преодоляваме страха чрез ритуална заедност - точно така, както и празнуваме.

Edward Hopper, Stanze dal mare, 1951. Olio su tela. Yale University Art Gallery, New Heaven, CT

Бях на 19 години, когато с демокрацията се върна и интересът към религията. У мен той винаги е бил жив по няколко причини - първо, защото вярата в семейството ми винаги е била твърде разнообразна - на една маса и под един покрив сме живели православни християни, вярващи мюсюлмани и атеисти и това никога не е било проблем за нито един от нас. Второ, защото като човек със силна страст към хуманитаристиката, християнството няма как да не ме интересува - та то е вплетено в цели векове история, изкуство и философия. В университета учих за православието и католицизма от културологична гледна точка. Впоследствие учих Вероучение, а няколко години по-късно по една програма в НБУ взех и изпит по основи на православието. Опитах да стана вярваща. Всъщност даже много исках да съм! Струваше ми се далеч по-освобождаващо да положа очакванията си от тоя живот не толкова към себе си, колкото към бог и да се моля, надявам и старая, за да го омилостивя да ми помогне с житейския план. Имах си икони в стаята, ходех на църква един път седмично, даже за малко да стана гадже на едно страхотно момче от Духовната академия… С него си говорехме за вярата, обсъждахме съмненията, които ме връхлитаха като млад и все още твърде съмняващ се човек, само че в един момент това се оказа единственото, което имахме да си кажем. И тази духовна самота ме изплаши. Помня и как една приятелка, като й разказвах колко е готино това момче, дето ще става свещеник, тя ме отстреля със следния въпрос:” Ама ти искаш ли да переш расо, да чистиш калимявки и да ти викат “баба попадия”, когато си само на 25?!”. Това прозвуча смешно и по детски, разбира се. Но благодарение на отговора “Не!” на този въпрос започнах сериозно да обмислям представата за собствената си вяра. Така след няколко години се осъзнах като атеист - респектирана от религията и наясно с правилата, митовете и мотивите й, но страничен наблюдател в емоционалното й преживяване и припознаването й като личен път. И от позицията на точно този невярващ, но познаващ добре християнството човек, говоря за самотата и празника. 

Двата най-големи християнски празника - Коледа и Великден - се отнасят до живота. На Коледа празнуваме раждането му, на Великден - безсмъртието му. В самата същност на тези две християнски събития са заложени и самовглъбената самота, и общия празник. Дните преди раждането на Христос са времето на родилните мъки на майка му Мария. Колкото и според преданието тя да е била обградена от близки хора, по силата на човешката си природа божията майка страда съвсем сама. Боли я собственото й тяло и тази болка не може да бъде споделена. Самото раждане е процес на мъчителна проверка на издръжливостта, вид наказание за първия грях, напомняне за тленността и слабостта на плътта. И Мария, макар и непорочна, трябва да премине през тази проверка именно заради човешката заедност - самата тя невинна, но изкупваща общата вина. Болката трябва да се преживее от всеки лично, за да може после в общността да се превърне в енергия, да роди по-доброто, по-светлото. Чисто ритуално всички маркираме този процес на самоосъзнаване и очистване чрез болка в часовете на Бъдни вечер. Това все още не е празникът - това е осъзнаването, вглъбяването преди него. Това е самотата у дома, когато се яде тихо, просто и скромно. Миговете на очакване, когато надеждата е готова да приеме всяко чудо за истина, стига да може да стъпи на него и да направи крачка напред.  

В дните около възкръсването на Спасителя се случва същото. Христос изкачва своята Голгота сам, с кръста на гърба си. Според легендата (да ме прощават вярващите, че наричам така тяхната истина) разстоянието, което е трябвало да премине, днес би се равнявало на две футболни игрища. На самия кръст, с адски болки в прободените длани и ходила, той прекарва шест часа - отново време на лично страдание, прекарано в самота. Часове на болка, която не може да се сподели, няма как да се поеме и разпредели. В дните преди великия ден на възкресението по традиция следва да сме смирено обърнати към себе си. Движението в иначе линеарния ни свят, където посоката винаги е напред и е свързана с движение сред другите, в тези специални дни е вътрешно и с посока нагоре, към по-доброто ми и съвършено Аз. Петък е денят да помислиш за виновността и грешките си. За малките и големи предателства, за страховете си, за греховете. Съботата е денят на равносметката, на отчаянието и надеждата. Времето, в което най-силно си готов да вярваш в необяснимото, да се надяваш на невъзможното и да мислиш за видимо несъществуващото. Това също е самотен процес, притихнал и отчужден от светска суета. В този ден се мисли и преоценява, а това са процеси, които се случват в душевна тишина. Едва после, когато душата е стигнала до своите изводи, премислила се е и се е осъзнала, идва времето на празника. В ритуалната обредност това е маркирано със съвсем контретни практики - хората стоят тихо в църковните дворове и чакат добрата вест за възкръсването на Спасителя. Когато тя е обявена, празнуването, заедността започва наново, от първичното - със символното изяждане на едно яйце. И така цикълът на живота се завърта за пореден път, а човекът митологично преминава през личното осъзнаване, за да стане отново част от общността. 

Красиво е. 

Чисто като история е красиво, затова и този мит векове се интерпретира в изкуството, а неговата ритуалност е обществено необходима. Празникът е щастливият край на самотността и самовглеждането. Той е хепи ендът на психодрамата, която би трябвало да сме си причинили преди него, за да можем да го осъзнаем като освобождение, като веселие. 

Така, де, дотук хубаво пофилософствах. 

Проблемът обаче е, че този съвършен процес на постигане на вътрешен баланс чрез самота убягва на непорасналото съзнание. В своята тийнейджърска инатливост българинът изобщо не е готов да изпада в каквато и да е самотност, независимо колко нужна, креативна или очистваща може да е тя. За нас празникът е по-важен от предшестващата душевна медитация, защото ние изобщо не я осъзнаваме като необходима. Ще се нахвърлим на агнешкото, вместо на мисълта за жертвата. Ще излезем от реалността чрез виното, не от чувството за вина. Ще избегнем разговорите със себе си, за да се разприказваме с онези, с което ще седнем на маса. Вътрешният път е труден за ходене, затова ще си го спестим и направо ще се развихрим на дансинга с всички останали. Ритуалната заедност ни е по-поносима, защото в нея всичко е споделено - и болката, и неудовлетвореността, и греховете, и слабостите, и чувството за правилно и неправилно. В групата се живее по-спокойно. В стадото е по-сигурно. Затова и тази, общата, весела и неангажираща мисълта част от празника, ни е по-съществена. И в името на това да я преживеем пак, и пак, сме готови да се метнем по колите си в условията на животозастрашаваща пандемия и скрили отговорността си зад медицински маски, като упоени пчели да поемем към светлината на евентуалния празник. Малки мухички, полетели към лампите, безусловно вярващи в “божата работа”, която някак точно нас ще спаси от изгаряне. Или “Абе какво толкова ще стане?!” от началото на този текст… 

Та какво толкова ще стане ли? Чисто практически - до две седмици да имаме тройно повече заразени. Чисто духовно - за пореден път да сме пропуснали възможността за самопознание в самота. Старата българска традиция да преживяваме празниците, както и вярата си, чрез предметна образност. Обща църковна лъжичка вместо чувство за обществена отговорност. Тава печено агнешко на масата вместо вътрешно преосмислени грешки на растежа. Заедност в хорото на мегдана, вместо в мисията да опазиш чуждия живот.

Винаги ме е удивлявала способността ни като българи да се веселим и в най-чумавото време. Принципно това е хубаво качество - оптимизмът е за предпочитане, дори когато е леко вакханален в изразяването си. В това, което сме принудени да преживяваме тези дни обаче, в тази невидима и затова така нестряскаща заплаха, не е точно за такива празници. Добрите писатели нарекоха това време възможност за пречистване. Лично аз не вярвам в промяната на хората след подобни обществени кризи, колкото и да ми се иска. Доказва го и самият християнски сюжет с разпъването на Исус Христос и възкръсването му след това - хората винаги ще оставят страданието на плещите на някой друг. И после ще се присъединят само към празника. Невидимите пътища на духовното не могат да бъдат повод за всеобщо веселие - незрялото съзнание има нужда да види и да пипне, затова и щастието му е свързано с телесни удоволствия. Празнуваш, като ядеш, пиеш, танцуваш, спиш, правиш секс, ходиш за риба, лежиш на полянка, изстудяваш бира в река. Срещата със самия себе си в тишина и самота не е празник - изпитание е. И понеже човешкото съзнание е склонно бързо да забравя онези моменти, когато му се налага да изпитва себе си, дори вярата се е организирала да се проявява в религиозна цикличност. Така един път годишно си припомняме за малко, че в крайна сметка всичко тръгва от нас самите и се движи на наша отговорност. 

Ако паметта ви услужливо е забравила тази особеност в християнската вяра, нека и аз на свой ред циклично да я припомня - смисълът й е в свободата, която Богът е дал на човека да взима своите решения. Както и лично да поема отговорността за тях. Важно е в дните около неговата саможертва в името на тази свобода на избори и вечния живот, да се замислим за собствената си значимост в цялото. Ако мъничко го бяхме направили, нямаше да стоим с часове на опашки от автомобили по магистралата в очакване да стигнем до попската обща лъжичка и масата с агнешкото някъде там, извън четирите стени на дома си и разговора със себе си. След като това не се случи в условия на смъртна заплаха, явно жертвата на Спасителя все още не е разбрана. 

Само е празнувана.