Коледата като малка гара с безброй посоки

Цветозар Цаков

Аахен. Вечерта на 24-и декември 2003-а. Не знам точно колко е часът, но навън отдавна е тъмно. С Чефо сме по улиците и се шляем безцелно. Времето е меко и приятно, даже не носим шапки. В Германия сме от края на миналата година, на по 20 сме и все още живеем в сън, който ту е кошмар, ту приказка, ту просто объркана поредица от познати и непознати образи, имена и понятия. Оправяме се някак между тях, плуваме срещу течението или се оставяме то да ни поноси донякъде, после слизаме от раменете му на произволно място и тръгваме обратно пеш. Гарата на този малък град е нашият ориентир за всичко – в него и извън. Намира се на ръба на един кръг, който през деня ни завихря в центрофугата си, а всяка вечер ни изплюва все тук, на гарата, откъдето започват и свършват всички посоки. Голям часовник на върха на стилната ѝ фасада кротко отмерва времето. Времето до нещо, което още не се е появило на хоризонта, още даже не му се чува свирката. Времето е относително и твърде далечно понятие, когато си на 20 на малка гара в малък немски град, а това е първата ти истинска Коледа далеч от всичко, което познаваш добре. И в средата на всичко, което хал хабер си няма от теб, даже не те забелязва. Дори хората, с които си принуден да живееш, не те забелязват. Само чисто физически знаят, че си там, знаят как се казваш, знаят откъде си и каква музика слушаш. Останалото дори самият ти не знаеш още, камо ли те. 

Всъщност е минала вече една Коледа в този град, но не я броиш. Не можеш да си позволиш да я броиш, защото си пристигнал в града през октомври и през декември духом си още някъде по средата на пътя между твоята държава и тази, в която си сега. Още въртиш глава, очите ти сочат малката гара, впечатляващия фонтан на центъра, тесните калдъръмени улички с магазинчета за коледни сладки, пицариите, римските площадчета, кралските статуи, фабриките, спирките на автобусите, университета и турските дюнерджийници, но ти виждаш само митници, бързо преминаващи по страничното стъкло природни пейзажи и случайни минувачи по тротоари на улици със странни имена на езици, които ти звучат като унгарски, даже и да не са.

С Чефо сме се запознали малко преди онази технически първа, но иначе нулева Коледа. Пак там, на гарата, под големия часовник. Колко ли часа са показвали стрелките му, когато за пръв път сме си подали ръка и сме си казали здравей аз съм едикойси? Дали са поспрели за секунда да видят кои са тези поредни чужди на това място хора, които търсят нещо в него, без сами да знаят точно какво (няма и да узнаят до края на престоя си – чак много след това, евентуално)? 

С Чефо сме навън на 24-и декември и се шляем. Първата ни истинска Коледа в този град, а ние сме само двама и нямаме никакви планове за вечерта. Даже не си спомням как и защо сме се озовали само двамата и защо сме навън, вместо да пием евтина бира или вино някъде в приблизителен уют. Но сме там. Крачим и нещо си говорим, а малката гара ни слуша. Посоките ѝ вероятно я сърбят неистово, но тя се сдържа и не се смее, нито се почесва, просто си стои там, както се очаква от една гара. Въпросът за доизкарването на вечерта си пробива път в разговорите ни, въпреки че се стараем да го избегнем с вицове и разкази за отделните ни лични времена от оня стар наш живот, който е приключил само преди година и нещо, но ще ни трябват още няколко, за да го разберем. Имаме възможност да отидем там, където аз живея, или там, където той живее (за друго нямаме пари). Не си спомням подробности около моментната ситуация на двете места. Аз живеех с още двама, а той с още един. Накрая отнякъде се появи идеята да не ходим на нито едно от двете места, а вместо това да се пъхнем в търбуха на гарата и да се пуснем по железните ѝ електрически артерии. Не помня кой го предложи, но дойде спонтанно. Там, пред гарата в тъмната и топла зимна вечер.

Имах близък приятел, който живееше в Дюселдорф, а ние дотам пътувахме безплатно за няма и час и половина. Влязохме в близките телефонни кабинки (никой от нас нямаше пари да си зареди телефона), обадих се на Сашо и му съобщих, че след малко пристигаме при тях. Нямам ясен спомен дали го попитах съгласен ли е или просто му съобщих решението ни без право на обжалване. Между близки приятели това уж няма голямо значение. Особено когато си далеч от всичко, което познаваш и което те познава.

На такива места приятелството е спасителен остров. Не, даже не е остров – приятелството е родина.

Затворих телефона и тръгнахме. Нови непознати улици, нови случайни минувачи, нови имена, номера и магазинчета с коледни сладкиши. Ново усещане за свобода и самостоятелност. Срещнахме се със Сашо - беше с приятелката си и още две наши съгражданки в квартирата на двете. Пихме, смяхме се, разказвахме си, а после с Чефо си тръгнахме с нощния влак. В безметежен унес. Първата ми Коледа, над която имах пълна власт и изборът беше изцяло мой. Изведнъж бяха паднали всички ограничения на познатото, на комфорта на дома и на сигурността на плановете и рутината. Мисля, че именно тогава, в онзи незначителен момент на спонтанност, за пръв път се почувствах наистина свободен. И наистина почувствах колко задължаваща е свободата и колко много тя разчита на другите около теб. На тези, които знаеш, че са там и на тези, за които дори не подозираш, но те са там. На тези, които остават и на тези, които си тръгват. По една или друга причина и по един или друг начин. 

Сега си давам сметка, че това е първата Коледа, която реално си спомням. И ми е кеф, че с човека, с когото усетихме опиянението на малката ѝ, незначителна свобода (а вероятно именно тогава сме започнали да усещаме и себе си сред другите, малко по малко), все още сме близки приятели, та даже и в известен смисъл вече роднини.

Наздраве, Стефане! Наздраве, Сашо! Prost, Аахен, ти казармо на нашето себепознание!

И честита ви Коледа, драги вярващи и невярващи в чудото божие! Аз съм от невярващите, но пък Коледата си я харесвам като малка гара с безброй посоки. Поне от 15 години насам.

 

Коледа Коледен