Каква хубава дума - “тесногръд”…

За забравената свобода на мисълта, изгубеното любопитство и още.

"Нужна е голяма зрялост, за да разберем, че мнението, за което се аргументираме, е само хипотезата, която предпочитаме, непременно несъвършена, вероятно преходна, която само много ограничен ум може да обяви за сигурна или истина.“ Милан Кундера

“Здравейте! Казвам се Еди-кой-си и съм тесногръд!” 

“Здравей, Еди-кой-си!”, отговаря Групата на анонимните тесногръдци…

Мечтая си. Не познавам човек, който да се изправи и да каже това за себе си. Пред собственото си Аз, камо ли пред група. Пък то и Група на анонимните тесногръдци няма - след като нито един не се е определил като такъв, тя как да се обособи? За да си сложиш някакъв негативен етикет, се изисква известна свобода на мисълта и оттласкване от егото. Тесногръдият затова е такъв, защото при него свободата на мисълта е силно лимитирана от разни зависимости и убеждения, а те са здраво свързани с егото. Значи, самоназовавайки се “тесногръд”, вече не изпълваш съвсем това понятие, т.е. преставаш да си тесногръд. Може и още да не си станал “широкоскроен”, но самодефинирането на личностни негативи само по себе си е форма на критическо мислене и способност да излизаш извън установените определения. 

Познавам обаче много хора, които твърдят, че са широкоскроени. Обикновено те говорят за себе си и други позитивни неща, но това да си “open-minded” като че ли е най-секси в класацията на качествата. То се явява шапката на цялостната им дълбоко позитивна или пък подтискана комплексарска представа за себе си като за съвременни, модерни хора със способност да виждат, анализират и предлагат, ако не решения, то поне посоки на мислене. В същото време огромна част от тези самопровъзгласили се за широкоскроени умове, дори в декларирането на собствената си отвореност да приемат различни идеи и аргументация, ползват тесдногръдието си. Само че го подпъхват в други, по-добре звучащи понятия, сред които например традиционализъм, консерватизъм, зрялост, социална преумора, дори мъдрост. Получава се нещо като класическия пример за оня, дето казал “аз не, че съм расист, даже имам приятел чернокож, ама черните не са хора”.

Ами не, приятелю, расист си си. И приятелят чернокож изобщо не е твоята индулгенция. 

Да си представим “тесните гърди” и какво има в тях

Ама наистина буквално да си ги представим! Един възмъничък торс с ребърца като кафез за канарчета, където сърцето се бута с дробовете като пътници в рейс 72 в осем и половина сутринта. Както в много случаи,  древният ни език е успял да намери особено красноречива дума за състоянието на ограничен ум. Такава, че да се усеща физически - само си повторете “тесногръд” няколко пъти и ще видите как тялото ви отвръща на смисъла с дълбоки вдишвания и издишвания. Несъзнателно се появява нужда да изпробваш възможностите си да дишаш дълбоко, защото това е животоспасяващо. Колко хубаво щеше да е да бяхме развили такъв рефлекс и на ментално ниво - като кажеш, че си тесногръд, изведнъж от само себе си да ти се отворят сетивата и анализаторите и така да осъзнаеш колко “широката кройка” е умоспасяваща!

За тесногръдието като основен съвременен човешки проблем мога да говоря много, но нека засега го огранича в един малък разказ, който да ми послужи за нещо като лабораторно обяснение. 

Заживявате на остров. Не някакъв в средата на океана, където подскачат свободни природни човеци, дето хал хабер си нямат какво се случва по континентите, а съвсем модерен, съвременен остров, например в Средиземно море. Приказно място, разбира се, от онези, за които си казваш, че това е раят на земята и години мечтаеш да се преселиш там, честито, далеч от цивилизацията, която те дави и обществото, което те смуче. Пристигаш с пълни с въздух гърди на острова, правиш си дом, намираш си опорните точки във вид на близък супермаркет, познат домашен майстор, близка администрация и т.н. и дори започваш да мислиш за бизнес.

Носиш си континенталната идея за правене на неща и с енергията на градски човек с големи перспективи и далечни хоризонти се залавяш да работиш. Правиш всичко както трябва, сигурен си в успеха си, защото си открил онова нещо, което на този остров го няма, и сега ти ще си първият, който ще го предложи. Например, откриваш ресторант с българска кухня. Убеден си, че такова нещо на острова ти няма, народът няма как да не хареса шопската салата, таратора и гювеча, щото те са си вкусни, а и ще е нещо различно, което там ще разбута туристическия пейзаж и кулинарния.

Намираш идеалното място, харчиш средства, за да го оборудваш, купуваш страхотни, натурални продукти и готвиш! Работата готова, само трябва народът да го разбере и да започне да идва. След това ще са опашки от клиенти, направо ще се избиват, няма начин да не е така, защото трябва да си тъп да не харесваш домати и краставици с настъргано сирене и задушени зеленчуци с месо! А и българското кисело мляко, ехеееее, местните трябва да са идиоти, ако не им се услади едно студено тараторче в горещ летен, средиземноморски ден. 

Да, ама не. В първите дни някакви хора сядат в ресторанта ти, ядат от прекрасно направената ти храна и изглеждат доволни. Един-двама от тях даже се връщат, за да опитат и нещо друго. Останалите… Ами оная двойка туристи, дето дойдоха веднъж, вече три пъти ги виждаш в старата пицария. Нищо, че пиците са замразени, а хигиената е съмнителна. Другите, дето ти оценяват менюто, понеже и те са от Балканите, били тук за седмица и ей на, времето за почивка свършило и няма как да станат постоянна клиентела. Всъщност ти си напълно наясно, че за да успее бизнесът ти, трябва да разчиташ най-вече на местните. И то не е като да не идват! Идват, поръчват, побутват с вилиците си оттук оттам, хапват с повече доверие онова, което могат да оприличат на нещо познато и свое и после му намират кусури, че не е съвсем като него. В другия случай любезно дават позитивна оценка с онова неопределено “мммм”, а след това помежду си заключват, че тяхното си е по-хубаво. Един вид “абе тоя таратор не е лошо нещо, ама гаспачото си е сто пъти по-хубаво”. Оказва се, че смисълът на посещението им в ресторанта ти е само в някакво оценяване на таратора спрямо гаспачото, не в удоволствието просто да опитат нещо различно. 

Така няколко месеца по-късно местната среда островитяни така те е повлякла надолу в собствената си вертикална класация от типа “лошо-хубаво”, че си принуден да затвориш. Никой не ти идва в ресторанта, старите местни кръчми просперират с лошо сготвената си, но местна кухня, а ти си подбираш рецептите, продуктите и ентусиазма и си тръгваш. Мястото си остава райско кътче на земята, опорните ти точки са си там и действат за теб, но нямаш най-важното - отворените обятия на общността да приема различните ти идеи. 

В оскъдната популация на един остров този вид закостенялост в голяма степен е предопределен от удобството. То на свой ред е необходимо като средство за оцеляване. Малкото късче земя в средата на морето винаги е било лесна мишена за печелене от всякакви завоеватели, цивилизации или случайно кръстосващи водната шир мореплаватели. Заради малкия си размер, оскъдните си сили за защита и невъзможността за бягство, хората, живеещи на тези места, са развили един особен тип “тесногръдие”. То е научено любезно да приема различното, дори да го допуска до себе си, след което да го остави да се самоизсуши или с мека ръкавица полека-лека да го избута от полесражението, чрез игнориране. 

Тесните гърди и широките пространства

На острова да си подозрителен към различното и да му противостоиш е животоспасяващо. Агресията може да е изход само, ако си сигурен в бойното си превъзходство, което на къс земя в безкрайната вода няма как да се случи. Затова в островния начин на мислене агресията рядко е водещата стратегия за защита. Тя е за континента, за пространствата, които дават обещания за бягство и укриване. На острова, като не си успял да се впишеш в общоприетото и в очите на местните упорито му противостоиш (самият факт, че още си там с твоя български ресторант за тях вече е противостоене), събираш си партакешите и напускаш. 

По-страшното идва в широките пространства, когато обществата и хората се “островизират”. Когато ограниченията са или съзнателен избор, или наложена практика, на която не се съпротивляваш, или неосъзнат факт. Там, където някакви съзнания доброволно се лишават от свободата да изпитват и пробват, заради самото узнаване и опознаване, и категорично отричат всичко, което излиза извън личната им представа за правилност.

То е като да живееш в пълна с плодове и зеленчуци градина, а ти да си ядеш само краставиците, защото за тях си знаеш, че са супер. И да гледаш зачервените домати, сочните ябълки и напращелите череши с принципно презрение, понеже някой казал, че не стават за ядене, чувал си, че са отвратителни или каквито и да са, поне на тая краставица си й свикнал.

Да си тесногръд в широкото пространство на съзнанието, а не там, където това е въпрос на физическо оцеляване, е опасно. Защото първото оръжие на тесногръдието е егото, което води до отрицанието, то - до съпротивата, а тя - до агресия. Ето така тесногръдият човек много често се оказва и агресивен. Не, че широкоскроеният е застрахован от това да му избият чивиите, но за онзи със стесненото като процеп на касичка прозорче към света то често е единствена реакция. Хеле пък, ако е и леко глупав. 

При по-умните хора с тесни мирогледи можете да я откриете като идеологическа борба (90% от политиците са именно с мирогледи на кокошки в курник), стремеж за някакво публично обговаряне и осмисляне на нравствени категории (тук влизат голяма част от т.нар.обществени мъдреци, които имат самочувствието, че държат истината и считат за омерзително да се вслушват в аргументите и позицията на другите), форма на скандално обществено присъствие (което от една страна е класическа реакция срещу тесногръдието като вид провокация, но в случая става дума за начин да стабилизираш установеното и тук влизат повечето от  “униформените” образи от типа интелектуалец-шоумен или… или магарешка упоритост, която те наричат “принципност” (това са хора от типа на “Андрей Слабаков”, които каквото и да им говориш за цигарите и пушенето, винаги ще си опяват за правата да се/те тровят, ако щеш и отвъд Европарламента да ги пратиш).

Противоотровата

Зад теб да е цялото пространство на света, но да си застанал срещу една врата с ключ, на която има табела “Вход към целия свят” и да държиш да отвориш точно нея, е тесногръдие. И е отровно, защото ще те остави да висиш като чорап на простора пред една ключалка, само защото умът ти отказва да приеме, че има врати, които се зоабикалят. Или има прозорци. Или пък вратата е безсмислена, защото е в нищото и не отваря и затваря нищо. Отровно е, защото ще ти загуби времето в опити да отключиш и в крайна сметка ще те откаже - все пак вратата в средата на нищото си има предимства - можеш да се облегнеш на нея, може да ти пази сянка, пък и винаги е оправдание, че не си продължил напред - то с тая врата…

Тесногръдието обича да се позовава на науката и да лежи на доказателства от математиката, историята, физиката, психологията.  Затова и се чувства особено уютно да цитира авторитети. Няма да ви се правя на велика, като направя същото (то аз и хич нямам услужлива памет за цитати от умни глави), но ще дам съвсем реален пример.

Когато преди години излезе един от бестлесърите на Фредерик Бегбеде "Любовта трае три години”, сума народ се впусна да цитира това заглавие в романтично-битови сюжети. То не бяха картички за празници, то не бяха предупреждения за връзки, то не бяха постове! Така всички повярваха, че любовта вярно трае три години. В крайна сметка обаче любовта трае толкова, колкото й се случи, не непременно три години. И това всеки, изпитвал някога любов, го знае. Но въпреки горчивата душевна математика на Бегдебе продължава да се вихри като аксиомно определение. Бегбеде, чиято лична любов вероятно е траяла толкова. 

Знаете ги колко са практични американците. Та в техните сайтове за надомни философски решения има посочени стъпки как от close- да станеш open-minded. Да си напуснеш зоната на комфорт, да пробваш нова храна, да си смениш хобито… В нито една сред тези стъпки не срещнах назовано простото човешко любопитство. Прието като лош човешки навик, то задръства умовете само с представата как се ровиш в работите на другите. А всъщност любопитството може да е много силен двигател за научаване и правене на неща. Припомнете си Пипи Дългото Чорапче. Нямаше да е Пипи, ако не й е било любопитно да види какво е да вдигнеш кон, как се спи с крака на възглавницата и какво е да се ходи на училище.

Спомнете си Снежанка - ако не беше пробвала пустата ябълка, надали щеше да се срещне с принца, и досега щеше да си живее в тих битов мир с джуджета. Спомнете си гръцката митология, където силата на бога е в това, че нищо човешко не му е чуждо, най-вече любопитството. Спомнете си Ренесанса и Просвещението, заради дръзването да се погледне отвъд християнската доктрина или поне тя да се види под друг ъгъл. Спомнете си художниците модернисти, за които изобразяването като акт излиза извън академичния, ерго, установен и приет за правилен начин. Спомнете си поп-арта, който се осмели дори да огради в рамка клишето и така да постави самото тесногръдие като обект на широкоскроена интерпретация.

Ще дам и още делнични примери. Баба ми тръгна на френски, когато беше на шейсет. Научи го толкова, колкото да не гледа тъпо, като й говорят на него, но това във всички случаи беше повече от нивото на френски, което имат онези, дето никога не са го учили. На седемдесет и шест една позната белгийка се записа да учи право. Завърши го на осемдесет и една, сега е на деветдесет и практикува успешно вече девет години. Казва, че е имало смисъл точно, заради тези последни девет години, в които се занимава с това, което й е интересно. И че, докато е учила, е разбрала колко много шансове не си е дала да разбере и научи разни неща, само защото е вярвала в установености.

“Страхът не е единствен начин да се предпазваш, защото той може да те накара да не пробваш нещо, което е по-добро за теб, само защото се страхуваш да го направиш”.

Така ми каза веднъж един мъж, когото срещнах в Африка. Бил успешен дилър с вратовръзка и стабилни доходи, който вярвал, че да работи в Африка е наказание, чернокожите са подозрителни, а смисълът на успеха е в това да имаш американска къща, покорна жена и модерна кола. Сега живееше с тайландската си съпруга активистка в борбата срещу климатичните промени, компанията му се движеше само от местни чернокожи хора, живееше в дървена вила от африкански тип и караше стари джипове, колело и коне. Него попитах как така се е решил да промени всичко, след като пътят му е вървял към установения успех, при това право и сигурно.

“Прекалено любопитен съм - каза - исках да видя какво има отвъд. Нали го знаеш оня филм с Джим Кери, дето се оказва, че живее в едно студио (“Шоуто на Труман”)? И аз така в един момент си помислих, че всичко, в което вярвам, съм бил научен да вярвам, но не съм го изпитал. Тогава се обърнах и потърсих изхода. Не, че не ме беше страх. Обаче в един момент осъзнах, че вървя. И че дишам дълбоко.”

За дишането ставаше въпрос. За дълбокото вдишване и издишване, което разширява гръдния кош и дава възможност на сърцето и дробовете да работят заедно в името на ума. 

Днес, в света на тесногръдието и агресията, го пожелавам на човечеството повече от всичко друго. 

Получавай месечна селекция с най-новите ни материали по email

Още РестАрт